Вчера в електронното издание на Ню Йорк Таймс се появи класация, която прави опит да очертае бъдещите тенденции в световната музика,представяйки 25 песни на различни изпълнители от целия свят. Наред с Дейвид Боуи, Лайнъл Ричи и ДжъстинБибър, с изненада установихме, че в класацията присъства и българскиятизпълнител Азис с песента си Хабиби, която към момента има над 22 милионагледания в youtube.

Трябва да призная, че реагирах съвсем първично на новината.Плеснах с ръце от радост, пуснах си Хабиби и затънах в щастлив хейт поотношение на българската „естрада“* и нейната съвършена неспособност (понезасега) да се появи където и да е или да направи някому впечатление. Не съм почитател на попфолка. Сумиление си спомням за „остаряяях и побелявам, но в сърце те носяя“ на СашоРоман или други сърцераздирателни хитове от 90-те, от които обикновено знам триреда и въодушевено ги припявам, когато се присетя. Иначе, като всяка псевдоинтелектуалка, съм във фазата на „отрицание“ по отношение на тази част от културнияживот.

Азис, обаче, винаги е бил различна категория.

Кадър от Хабиби

Като начало, той оцеля през всичките тези години и славата му за миг не залезе. В държава, в която нито един “естраден“ изпълнител не пожела да афишира факта,че е гей (а ние знаем колко много има), феноменът Азис потропва на токчета ипърха с мигли вече почти двайсет години. Освен това, доказа правилото, чевсичко е въпрос на време и талант. Преди 10 години той все още беше презиран изаклеймяван от мнозинството български интелектуалци, докато лъскавото му отброкат тяло и чудесните му вокални способности радваха „народните“ прослойки несамо в България, а и в доста други страни, които имат вкус към този стилмузика.

Не стига другото, ами е и циганин. Човек би рекъл, че в една държава, където няма как да се похвалим с някаква устойчива търпимостнито към гей обществото, нито към циганите, не може да има по-лоша комбинация, освен ако млада циганка с героична съдба не спаси шофьор нарейс от сигурна смърт, изваждайки езика му от гърлото.

Всъщност, комбинацията се оказа идеална. Музиката за народаи шоутата по клубовете са едно от малкото места, където циганите имат своитегорди и популярни представители. А когато си на сцена, съвсем приемливо е да сипо прашки. Все пак това е шоу.

Циганин, гей и drag queen сбрада – какво по-добро?

Кадър от Хоп

Уви, вчерашната му поява в класацията на NYT не можа да зарадва истински голямачаст от българските граждани.

Прослойките, които откровено не харесват гейове, цигани ИЛИ и двете, изразиха своето недоволство, но тозипът те останаха почти незабележими на фона на онази група граждани, която откровеномрази поп фолка. На десетки висшисти с очила с рогови рамки им се наложи съссвити сърца да прочетат как един очевидно нищо неразбиращ, мулти култи настроенмузикален критик, безстрастно е изписал думата chalga на страницата на NYT. Това беше скръбен моментза мнозина, които от години се надяват да пробием някъде из Лондон или Ню Йорк стъжен софт джаз или оригинален саунд тип етно, ама от онава, хубавото, дето сеноси над Родопите. Естествено, имаше и многотакива, които се зарадваха и аз бях една от тях.

Кадър от Сен Тропе

Та, нека обърнем внимание на самата песен – повод за гордост.

След кратко,дискретно и драматично интро, в което лирическият герой сърцераздирателно питадали неговият възлюбен е успял да се наспи, завие и нахрани, гръмванеподправено и звънко маане. И като казвам неподправено, имам предвид, че авторитедори от кумова срама не са положили усилие да сложат лек поп/рап/денс/елемент, както е модерно напоследък, за да се прикрие туй що няма прикриване.

За разлика от милионите „естрадни“ песни на България, които нямат запяване дорислед стотното слушане, а пък след десетото така или иначе стават неслушаеми,Хабиби се запомня бързо, лесно и умилява всеки по-чувствителен гражданин скатастрофалната си история за метафорично бяло кученце, което скита гладно исамо из улиците, изобразявайки мъките на лирическия герой, захвърлен и забравенот любимия си.

Песента откровено подканя човек да се напие, да разкъса своята риза, да сехвърли на пода, да заридае и да защрака с пръсти. Неща, които нито Прея, нитоРут Колева, Любо Отте или Вики Отмастило няма да посмеят да поискат от нас, а иние, европеидните космополити, внимаваме да не се изпадаме в подобни крайнисъстояния. 

Азис, обаче, няма проблем да ни затрогне плебейски. Изобщо, той сякаш нямапроблем с нищо. Нито с факта, че е гей и циганин, нито с това, че в Българияогромна част от гражданите мразят гейовете и най-вече циганите. Той винаги е казвал,че България е прекрасна страна с много гостоприемни хора, както и че се гордее,че е българин. Може би звучи популистки, но май дори това не го интересува. Винтервюта винаги е любезен, възпитан, съвършено спокоен и откровен по отношениена сексуалните си предпочитания и произхода си. От друга страна, той е кралятна чалгата и събитие в клубовете на мутрите и техните силиконови жени –отблъскващата прослойка на страната. Вероятно никой няма да го види някога нагей парада. Азис не страда от предразсъдъци и продължава да става всепо-известен и приет. Смесица от кич,талант, блясък и гьобеци, той е едно голямо противоречие, което оставя всичкиминимум раздвоени.

ПП. И, разбира се, му благодаря за великия момент, в който отворих Ню ЙоркТаймс и видях, огромната татуировка VELIZAR на ръката му. Тази емоция не се забравя <3

*естрада – моето личноопределение за почти цялата съвременна българска музика, която се зовепоп/рап/софт джаз/денс/рок и прочие