Егоист

Тъй като шедьовърът Катастрофа е едва вторият му роман, излязъл на български, спокойно можем да твърдим, че Джеймс Балард е най-добрият британски писател, когото не си чел. Владимир Константинов-Чоки се опитва да обясни защо трябва да поправиш веднага тази грешка.

„Дори квалифициран психиатър не би могъл да помогне на автора. Да не се публикува!“ гласи написаният на малко листче отзив, който придружава върнатия обратно от издател ръкопис на Катастрофа.

Това е една от малкото рецензии, които Джеймс Греъм Балард ще пази до края на живота си, считайки я за ултимативното свидетелство, че е постигнал онова, което цели с прозата си. Преди Катастрофа да се вреже в общественото съзнание като линкълн с отказали спирачки през далечната 1973 г., нейният автор вече си е създал репутацията на може би най-сръчния писач на антиутопии от Олдъс Хъксли насам. В множеството му научнофантастични разкази и романи не се разхождат роботи и не прелитат космически кораби – техният автор смята за скучно да си представя технологичния напредък на бъдещето, но изпитва почти садистично удоволствие от предсказанията как той ще се отрази на човешката психика и социални отношения.

Снимка: YouTube

Убеден, че мисията на писателя е да търси истината, Балард използва перото си като скалпел, който изрязва повърхностния слой цивилизационно лустро, за да изложи на показ скритите отдолу страхове, мании и дълбока фрустрация на съвременния градски жител. На теория новите технологии би трябвало да правят живота му по-лесен и безгрижен, но де факто в комбинация с неспирния поток информация, с която го обстрелват масмедиите, той никога не се е чувствал по-несигурен и объркан в чувствата и мислите си. Например истински шокиращото нещо в Катастрофа, чиито сюжет се върти около група обсебени от кървавите сблъсъци на пътя, не е че героите на романа правят секс в автомобилите си, а че машините са проникнали с взлом дори в най-интимните човешки взаимоотношения. Писателят изследва този феномен без излишна сантименталност и без да дава оценки или да посочва възможни решения на проблема – досущ като студент по медицина, който се е научил да прави аутопсии, но е напуснал университета преди да се научи да лекува пациентите. Тази емоционална дистанцираност от неговите персонажи е налице дори в най-конвенционалния му, полуавтобиографичен роман Империя на слънцето, разказващ за детството му в Шанхай. Като дете на изпълнителен директор на местния филиал на голяма британска компания, малкият Джеймс се вози по улиците на града с кола с личен шофьор, преследвана от малолетни просяци, които пелтечат на развален английски „Няма мама, няма татко, няма уиски сода“. През март 1943-а, когато е едва на 12, палачинката рязко се обръща – едно от първите неща, които японските завоеватели правят, е да натъпчат всички живеещи тук европейци в затворнически лагери. След три години по мръсните нарове, спокойно можем да кажем, че будното и интелигентно момче е видяло неща, които повечето му връстници и колеги-писатели не са сънували дори в най-лошите си кошмари. Дали като несъзнателна защитна реакция или просто защото е устроен така, Балард просто описва и анализира с ледена безпристрастност ужасите и катастрофите в собствения си живот, вместо да нагазва в лепкавите води на самосъжалението и носталгията.

“Едно от нещата, които научих от премеждията ми по време на войната е, че реалността е като декор на филм – комфортното всекидневие в училище и у дома, както и всичко останало от подредения и общо-взето щастлив живот, може да бъде разглобено на парчета и да изчезне за една нощ“

За Балард разбиването на пух и прах на удобното, самодоволно съществуване не е задължително нещо лошо – една лична катастрофа, колкото и ужасяваща да е тя, често дава ценна възможност да откриеш истината за самия себе си. Точно както се случва с героите на Катастрофа, които осъзнават, че са най-живи, именно когато са на ръба на смъртта. Писателят ползва своите персонажи си като кукли за краш тестове, за да си отговори на въпроса как съвременната среда с нейната мрежа от магистрали, летища и квартали от затворен тип, консуматорската култура на моловете, порнографията и технологиите като цяло, променят нашата психика. Нищо чудно благодарение на точно този въпрос, той е един от малкото съвременни писатели, заслужил собствено прилагателно в речника

Ballardian (прил.)
1. от Джеймс Греъм Балард (роден през 1930), британски писател
2. напомнящ или подсказващ за условията на съществуване, описани в романите на Балард и по-конкретно дистопична реалност, безрадостни градски пейзажи и психологичния ефект от технологичния напредък.
Collins English Dictionary.

Въпреки бруталните си и безразсъдно смели в предсказанията си за бъдещето книги, през зрелия период от живота си Балард живее според предписанието на Флобер – писателят трябва да бъде подреден и предсказуем в личния си живот, за да може да бъде необуздан и зловещ в творчеството си. Дълги години той обитава еднофамилна къща в Шепъртън, в чиито малък двор е паркиран доматено-червен Форд Ескорт. Спокойното му и скучно всекидневие често е прекъсвано от нахъсани почитатели (включително и от екстремната, вманиачена по катастрофите, фракция балардианци), които очакват да срещнат тук експериментиращ с LSD луд гений, а не весел и червендалест представител на британската горна средна класа. Единственото в личния живот, което сродява Балард със саморазрушителни визионери като любимия му Уилям Бъроуз, е навикът му да гаврътва първото си голямо уиски в девет часа сутринта. По собствените му думи причината е повече от тривиална: след като през 1964 г. съпругата му Мери умира внезапно по време на семейна ваканция, писателят е принуден да отглежда сам трите им деца. Единственият начин, по който може да понесе тази нелека задача, е да пие по един скоч на всеки кръгъл час. На въпроса на журналист дали да си самотен баща е чак толкова трудно, писателят отговаря: „Трудно? Беше като Битката за Сталинград.“ Когато умира през 2009 г., старият Джей Джи е достигнал достолепната 78-годишна възраст, но повечето му почитатели и врагове все още го възприемат като необуздан и опасен пророк на едно антрацитно черно бъдеще, проводник на насилие, перверзии и всевъзможни обсесивни странности. Завидна репутация, за която Балард, разбира се, е работил старателно и неуморно, през целия си живот.

Пак тройка

Три класики на Балард, които трябва да прочетеш.

Катастрофа (1973)

Oпределян от автора си като „порнография с автомбили“, може би най-известният роман на Балард, разбира се, е нещо много повече. Като например, разтърсваща метафора за заличаването на границата между хората и вещите в едно общество, където всеки използва всеки и общуването е сведено до произведени на конвейер фрази, жестове и емоции.

Небостъргач (1975)

Небостъргач с луксозни апартаменти, който влияе на обитателите си така, че те един по един започват да губят разсъдъка си. Сръчно заобикаляйки моралните оценки, Балард внушава тезата, че анархията и хаоса са неизбежна реакция на колективното съзнание срещу сивия и влудяващо скучен съвременен живот. Любимият роман на певеца на Joy Division Иън Къртис.

Cocaine Nights (1996)

„Ако мога да опиша бъдещето с една дума, тя ще е „скучно“, казва писателят в едно свое интервю от средата на 90-те. Комплексите от затворен тип, които са арена на действието на романа, предлагат на обитателите си живот без минало, без бъдеще и едно все по-неясно настояще. Един от най-спокойните романи на Балард, чиито палав микс от трилър, социална сатира и антиутопия гарантира, че няма да повърнеш мохитото си на плажа, заради някой задавящо брутален момент.

Mузика за масите

Поетът на скритите камери и градските кошмари няма как да не проникне подмолно и в рокендрола. Ето няколко парчета, които нямаше да съществуват без лошото влияние на Балард:

Suede – High Rising