Анализът е впечатляващ. Сизифовски труд, мъчен и почти непосилен, който съвсем не е безполезен като тегобите с камъка на царя на Ефира.

Принципно, сигурно е въпрос на воля, но едно от хубавите неща в четенето на каквото и да било в Интернет е дисциплинираното избягване на коментари. Колкото и любопитни, шантави и спиращи дъха попадения да има там, хигиената на коментарното въздържание е полезна.

Един от любимите ми новинарски сайтове не позволява коментари. Чета го всеки ден, отварям го по няколко пъти. Дори не ми е хрумвало, че коментарите ще го направят по-добър. Друг сайт, далеч по-голям и по-добър, The Guardian, позволява коментари. За тяхното съдържание са се писали не един и два материала, безброй редакционни битки в самото издание са излизали наяве. И ето че за първи път коментарите там са истински полезни – екип на медията е подложил на щателен анализ 70 милиона коментара, публикувани в периода от януари 1999 до март 2016 година. Това са 15 години епистоларна вакханалия. Звучи наистина сериозно. И наистина става дума за седемдесет милиона. 

Донякъде може да се счита, че има известен тренд в това сайтове да забраняват коментарите (не винаги гръмотевичният хейт е причина, по-скоро липсата на ресурси за назначаване на хора, които непрекъснато да модерират форумната част, ги принуждава). The Guardian обаче продължава да модерира коментарите; дори уверява, че ще инвестира още усилия в тази посока. Данните от анализа по-скоро поощряват този модел на работа – едва 2% от коментарите в сайта са блокирани през тези 15 години, а други 2% са третирани като спам или отговори на вече блокирани коментари. Звучи като само едно счупено яйце от поне 24, които сте купили за Великден. Не е кой знае какво.

Откритията от анализите, макар и очаквани, всъщност са неприятни. Айа Романо пише, че обидните коментари са предимно насочени към жени журналисти и такива с различен цвят на кожата. Журналистката Аманда Тауб е изненадана, че открива себе си в резултатите от проучването на The Guardian. В него пише, че коментарите под статии за кръстословици, крикет, конни надбягвания и джаз са в рамките на добрия тон. Дискусиите за конфликта Израел-Палестина не са. Статиите за феминизма показват много високо ниво на блокирани коментари. Също и за изнасилвания. Госпожа Тауб казва: “Аз обаче пиша за конфликта Израел-Палестина. Пиша и за феминизъм. И за изнасилвания. Но не пиша за конни надбягвания.” Какво правим тогава? Сменяме темата? Не обръщаме внимание на коментарите? Изживяваме всеки негативен пост?

Аманда Тауб споделя, че често е обект на вълни от онлайн обиди, които й се отразяват негативно. Не я правят щастлива. Често страда. Нещо повече – някои от коментарите директно описват как точно ще бъде изнасилена или убита, при това – внимание – Аманда Тауб просто пише за теми като атаката над Charlie Hebdo, ислямофобията в американските новини или пък филма American Sniper. “Един от читателите ми,” допълва Тауб, “предложи да счупят ръцете ми, за да не мога да пиша повече.”

Ако Тауб пише за джаз, показва анализа на The Guardian, тя ще може да отваря без притеснение своя Twitter; да не сваля епизодично имейл адреса си от контактите на сайта, в който работи; да не блокира хора в социалните мрежи. Тя обича работата си, но наличието на коментари имат тежка цена върху емоционалното й състояние: “Може би ще трябва да сменя работата си, но не откривам свободни позиции за джаз-крикет кореспонденти.”

В дългосрочен план свободата на коментарите може би ще нарани журналистиката, но може би – както твърдят защитниците на коментари – ще я направи по-свободна. Едва ли ще разберем някога, едва ли двете страни ще срещнат мненията си. Проблемът остава – хейт отношението в Интернет към жени, както и към мъже, по определени теми, се превръща в норма. Това отказва журналисти да се ровят в опасни теми, въпреки че това е работата им. Когато хейт гласове гърмят като от йерихонска тръба под материалите, твърде вероятно е по-лабилните журналисти да свият байрака, отколкото да продължат да ровичкат в казана с горещи теми. Едва ли всички са наивни журналистически донкихотовци, които вярват в свободата на словото и са готови да понесат кофа след кофа зловонна омраза, изливаща се под материалите им. 

Аманда Тауб е само една от многото дами, жертви на форумно насилие. И ако The Guardian има съзнателни модератори, които трият гадните коментари, то в Twitter и Facebook всичко е разрешено. “Медията, в коятопиша, не разрешава коментари,” казва Аманда. “Това не ме защитава напълно от обидите, но показва, че моят работодател е решил да не дава убежище на онези, които ме тормозят. Това има значение.”

Анализите на The Guardian разкриват и още една тема, която също накланя везните ту в едната, ту в другата посока, досущ като главата на запален тенис фен, седнал точно по средата на корта, наляво-надясно, наляво-надясно. Създателите на сайтове, в които коментарите са разрешени и модераторите работят денонощно, всъщност признават, че блокирането на лошите коментари е най-доброто, което можем да направим с тях. Но когато получаващата страна, онази, която е обект на хейт, наистина изживява тежко негативните атаки, какво се случва тогава? Това е реалният проблем и той ще изисква още много усилия от всички страни, за да се справим с него, допълва журналистката Айа Романо. Ако въобще справяне е възможно.