Първи ноември, летището в Денвър, щата Колорадо. Казват, че преди две седмици валяло сняг – не тук, в Денвър, а там, където отивам. Отивам в Уайоминг.

Съобщавам това на агента, който подготвя документите за колата под наем, той ме пита искам ли по-голямо SUV – нали там валяло сняг. Казвам, че пътувам сам и малкото SUV е достатъчно. Той настоява. Винаги правят така, рент-а-кар агентите. Най-малките коли, съответно най-евтините, първи свършват, така или иначе ще се наложи да ми дадат по-голяма, но се опитват да се хвана на рент-а-кар въдицата.
– Картата ви е отхвърлена, казва той. Звучи загрижено.

– Да опитаме с тази, отвръщам аз.

Знам, че така ще се случи, винаги така става. Все за нещо ще е блокирана.

– Тази също е отхвърлена.

За миг през главата ми минават варианти за пътуване с автобус, които отхвърлям мигновено. Започва обичайното позвъняване до родната банка, която трябва да отключи картата, тъй като е блокирана кой знае защо. Предпазна процедура, която си струва всяко неудобство и нерви, няма как.
След има-няма 20-ина минути картата работи. Агентът съобщава номера на паркомястото; казва ми, че е направил го-о-о-ляма жертва за мен и ще карам по-голяма и по-хубава кола, което знам още в началото.

Преди две-три седмици там, където отивам, наистина е валяло сняг, било страшно студено. Температурите рекордно ниски, а вятърът наподобявал ураган. Бъфало, Каспър, Коди, Ландър, че и останалите градове и градчета, които са в първоначалния ми списък за предстоящата обиколка на Уайоминг, навсякъде било така. Сега обаче грее слънце, проверявам телефона си, докато настройвам GPS-а на колата. И цяла седмица ще е така. Чудесно. Скоростният лост на D и потеглям. Все още е около 10 часа сутринта и решавам, че имам време да свърша още нещо в Денвър. И да си взема кафе за из път.

Всъщност Денвър е прекрасен град. От онези, в които ти се иска да се преместиш днес или най-късно утре. Когато идваш от Хюстън, Денвър е логично продължение – софистициран метрополис, в който има от всичко, което днес се случва в разтропаните градове – хора с кучета, хора с електрически тротинетки, хора на опашка пред малки места за бутиково кафе, хора в екипи за джогинг, хора със смартчасовници, хора с чанти от европейски модни марки, наясно сте. По протежението София – Истанбул – Хюстън – Денвър (моят самолетен преход до този момент), Денвър печели „жълтата фланелка“ и е град-първенец. Лутам се с колата, търся място за паркиране, около мен – прекрасни червеникави сгради от 19 век, книжарница тук, че и там, хм, още една. После серия от ултрамодерни сгради, нямам забележки. Ето я и табелата за Болдър, който е в подножието на Скалистите планини. Денвър е нещо като по-голям брат на София, само дето ски-курортите на един час разстояние са истински ски-курорти. Харесва ми и прозвището му “mile high city”, защото надморската височина е точно една миля.

На път за Щатите четох за 100-тния меридиан, величественият меридиан, който разделя Америка на две, на изток и на запад, на две половини като срязана по средата диня, те се търкулват към източната Америка и към западната Америка, а аз – попаднал от западната страна, вече усещам напрежение, натрупано от очакванията ми за Дивия запад.

Гарата в града е задължителна точка, тъй че още няколко минути в Денвър. Място за бързо кафе за из път, че и напомняне, че след Хюстън съм пак в друга часова зона. Като говорим за меридиани, точно през гарата минава 105-и меридиан, тази тъй красива сграда, наречена Union Station. Сега съм в планинската часова зона, съществуваща заради началния меридиан, който минава през Гринуич, Великобритания, определящ колко е часът от 1851 година насам. Часовникът ми показва 12 часа (но е толкова в Хюстън), а в Денвър е 11.

Време е да си тръгвам от Денвър.

Още по-добре. Спечелих един час. Записвам си за после, за след седмица, когато пак ще мина през Денвър, да отида до мексиканския ресторант Super Mega Bien, който е на 4-5 пресечки от гарата. Маркус Хипи от радио Monocle 24 беше направил хубаво предаване за храната в Денвър преди няколко месеца и запомних името.

В Денвър съм, защото всъщност почти нямам друг финансово изгоден вариант, за да стигна до Дивия запад. Запътил съм се към Уайоминг, защото ми хрумна, че точно този щат – най-слабо населеният щат в Америка – ще бъде далеч по-интересен в седмицата на изборите, отколкото някак очакваните визити във Вашингтон (защото там е Белия дом), Чикаго (защото там има много българи), Ню Йорк (защото има интересни медии), Флорида (защото във Флорида все броят гласове на ръка и все нещо става) или подобните. На предишни избори съм бил в изброените, че и на други места, ала в един момент започваш да се чувстваш като копие под индиго на CNN – да идеш на предизборен митинг, да идеш пред централата на един от двамата кандидати, да идеш в местна медия, не е ли безцветно?

Оказа се, че пътуването до Щатите по време на пандемия не е сложно преживяване, ако добавиш няколко часа полет (налага се да не минавам през европейско летище, предвид изискванията на американската страна, затова избирам Истанбул). Турските авиолинии летят до Лос Анджелис, Сан Франциско, Хюстън, Атланта, Чикаго, Ню Йорк, Бостън, Маями и Вашингтон. От така изброените Чикаго и Хюстън ми се струват възможни варианти, ала Хюстън (Тексас) е за предпочитане пред Чикаго (Илинойс), затова избирам Хюстън. Тъй като Уайоминг все пак е в средата на нищото и ако има определение за “flyover state” – щат, над който летиш със самолет, защото няма какво да правиш там – то това ще е дестинацията. Пък и няма българи, което изключва задължителния репортаж “среща с българин, който работи еди-къде-си”.

Съществуването му в средата на нищото, разбира се, прави достигането на Уайоминг със самолет сравнително скъпо упражнение – полетите до него не са нито удобни, нито евтини. До столицата Шайен така или иначе се пътува с прекачване в Денвър – тъй че по-добре да заложа на добрата стара американска пътна мрежа.

Шайен е на около час и половина от Денвър, пътувам по магистралата, макар че веднъж пристигнал в Шайен, веднага включвам любимата опция на GPS-а за избягване на магистрали. Най-после става интересно.

Веднъж прекосил границата Колорадо – Уайоминг, веднага слизам от колата, за да усетя прословутия вятър. На идване към Уайоминг четох за този вятър къде ли не – пазете се от вятъра, носете си дреха, там силно духа. И как да не духа? Пътят за Шайен вече започва да очертава онова, което очаквам така настървено – простор, равнини, никакви дървета (колкото и кощунствено да звучи, че чакам място без дървета), някаква особена нискотревна растителност, която не мога да назова с точни думи и вятър, ала не свистящ, а от онзи, който очакваш, за да прочисти съзнанието, а вятърът не спира, нищо, че го е прочистил вече. Постоянен вятър.

На индиански делауерски диалект, ако правилно съм запомнил, “уайоминг” означава точно това – “обширни равнини”, нещо плоско, равно, гладко, водоравно, сухо, еднообразно. Дали обширната равнина не е безсъдържателна със своята повтаряемост, еднаквост, вялост? Дали липсите не създават еднотипни усещания или обратно? Някъде в далечините има планински възвишения, някъде още по-натам са скалистите планини, ски-курортите на Уайоминг, но тук, където съм аз, на път за Орегонската пътека, използвана от някогашните емигранти и търговци, няма нищо кой знае какво.

Пусто е, но усещането е за пълнота. Удивително.

Улавям се как нямам никакво желание да завивам към въпросната Орегонска пътека, макар знаците да ме приканват.

На места около пътя има остатъци от сняг, септемврийският сняг. Зимата в този щат е дълга и студена. Обикновено през януари е около минус 15. Понякога пада много сняг, който парализира живота. Не е толкова студено като в Северна Дакота, но все пак. Зимата продължава почти половин година, смразяваща мисъл, но само на пръв поглед. После животът се пробужда и радостта от това е различна от радостта другаде.

Всяко ново съвземане е животоспасяващо, досущ като поемане на въздух след дълбоко потапяне под вода, като комат топъл хляб след седмица на сухари. Как ли дънките биха се смразили от студа по краката ми само след няколко седмици, мисля си; а сега пече слънце, което – поради някаква особена причина – е особено слънце от всички други слънца, които съм виждал. Не си внушавам. Все още не съм се влюбил толкова в Уайоминг, че да го правя. И макар да е едно и също Слънцето, огряващо Земята, дяволското му тукашно слънце пламти различно. Свирепо е като вятъра и сушата, непоколебимо грее, без да жали, усещам го по себе си, докато шофирам и по фотоапарата, докато снимам – неотстъпчиво слънце пред камерата, неподдаващо се на технически машинации, не се дава огнището жарко, опитвам се да го опитомя, ала то озверено жигосва и безпощадно желае да развали всеки кадър. После го оставям такова, каквото е.

Слънцето пече косо, грубо и кораво, без да се различава по нищо от българското слънце, да повторя. На моменти пари люто, а земята, по която стъпвам, е все едно изпарена, суха и тиха. Вятър и вода – едното в повече, другото никак, това е Уайоминг. Едва ли има ден без вятър, едва ли има ден с достатъчно вода. Нечувана концепция, в която или се влюбваш неусетно, когато я усетиш, или заминаваш за друг щат, защото не си я усетил.
Парадоксален е начинът, по който забравям всичко за цивилизацията, онзи Денвър, онзи хубав Денвър. Не ми се поглежда назад, нито към Хюстън, нито към Истанбул – все градове, в които – сигурен съм – бих живял цивилизовано, шумно, пълно и разнообразно. А тук е еднотипно, дума да няма.

Ето и тук, след още няколко мили, на път за Гърнси – малко градче с около 1100 души население – отбивам колата от пътя, снимам и се озъртам, а то навсякъде едно и също, мамка му, а на мен ми се снима и описва повече – хоризонт, друг хоризонт, равнина, друга равнина, път, простор. Шир. Добре, че има табели. Добре, че имам GPS. Всичко е едно и също и толкова различно. Няма как да кажеш – завиваш при онзи хълм. То няма такъв. Точно пред мен са оградените поля на Camp Guernsey, които се използват целогодишно за военни тренировки – понякога, заради тях, градчето Гърнси набъбва до 4-5 хиляди души. А когато паля пак колата, не съм минал и половин миля, виждам малко и заградено гробище, недалеч от основния път. Пак спирам. Защо спирам? Нали беше еднотипно? Когато не е еднотипно карам стотици минути и стотици километри и стотици мили и не спирам, а тук, на еднотипното, спирам. Странна работа.

Има над стотина стари гробища в района, повечето погълнати съвсем от природата през годините, трудно откриваеми. Но Dwyer Cemetery е близо до пътя, на пешеходно разстояние. Има остатъци от желязна ограда, дузина надгробни камъни, още няколко дървени. Гробовете са отдалечени един от друг или поне запазените, все едно очертаващи огромните разстояния, на които живеят и днес хората в този щат. Да се доближиш до гробище продължава да има особено тайнство, уплах дори, а това конкретно – разположено на място, видимо отвсякъде, няма как да останеш скрит – е още по-особено. Погребани са пионери там, казват ми по-късно. Не знам как се гледа гробище, съзерцава ли се, мълчи ли се, снима ли се, слуша ли се. Правя онова, което усещам, после си тръгвам.

Не знам как бих го описал, нито къде е – защото то е на водоравна равнина – затова поемам пак към Гърнси, вече е около 5 следобед, когато започва да се случва магията. За която не бях готов.

Все още не съм се отърсил от усещането колко много ми харесва еднаквостта на пейзажа, липсата на разсейващи потоци, водопади, дървета, хълмове, скални образувания, растителност, и изведнъж се появи този пуст залез, който – без да е никак романтичен, любовен или захаросан, е всичко онова, което не бях виждал досега като определение на “залез”. Не е обагрен, не е напъстрен, нито тип “пощенска картичка”, а е залез като никой друг.

***

“Че кой ходи в Уайоминг, освен в Джаксън Хоул.”

“Хм, Уаойоминг ли, да не си гледал повече каубойски филми напоследък.”

Сетих се за подмятанията преди да замина. На следващия пътуващ до там бих подметнал:
“Всеки би отишъл, заради залеза.”

Би отишъл и заради Йелоустоун и ски-пистите, знам, Уайоминг не е беден щат. Или поне части от щата.

Средният доход на глава от населението в окръг Титон е 251 хиляди щатски долара. За сравнение – в Манхатън е 194 хиляди щатски долара. Накратко – Уайоминг има своята открита златна треска и това е скъпата западна част, парка Йелоустоун, ски-курортите, аз обаче няма какво да правя там.

Сега съм точно преди Гърнси, което е град-нищо-особено-в-нищото, мислих да нощувам в Хартвил, съсвем наблизо, но се оказа, че – освен да е най-старият все още населен град в щата – няма абсолютно никакво място за нощувка, освен една работеща пощенска станция и един страхотен ресторант, който е отворен четвъртък-събота. Та съм в Гърнси, на входа на града, където търся Bunkhouse Motel, който пък ниско стърчи с висок надпис точно пред мен.

Спирам, влизам. Вратата е от онези с безброй окачени звънчета, сякаш да събудят заспал рецепционист, който има 8-часова смяна, но приема по двама-трима гости дневно. Представих си как се надига от фотьойла си учуден, че някой идва по това време.

Беше усмихната млада дама, съвсем леко закръглена, добронамерена, готова да услужи и да не забрави нищо от важното – в колко е закуската и каква е паролата за интернет, в обратен ред, да.

Здравейте. Тук съм да едно нощувка, а иначе обикалям щата, заради изборите. И какво е положението в Уайоминг, за изборите питам?

Ами по-скоро коронавирусът е темата на деня, но аз бих казала, че са важни въглищата и петрола. Това са индустриите, които ни спасяват тук, това е. Железопътните линии затвориха, хората се преместиха на други места, работните места се съкратиха. Те правеха най-много пари, работниците в железницата, сега след тях се нареждат строителните работници. Разбира се и момчетата от националната гвардия, които работят тук.

От тук ли сте?

Не, но от осем години живея в града.

Сигурно се познавате с всички, град с 1300-1400 души?

Когато момчетата от националната гвардия са тук, става и по-голям, над 3000.

Нещо случва ли се в града?

Не много напоследък (смее се). Събитието е, че правят нов магазин, защото тук няма откъде да си купиш дрехи например. Също е трудно и с автосервизите – няма къде да ти оправят колата, да ти сменят гумите, трябва да пътуваме 50-ина километра за такива услуги.

Но аз съм за изборите, наистина. Да ви попитам – секция за гласуване имате ли? Къде ще гласувате?

Значи стаята ви като излезете, вдясно. Там може да спрете и колата си.

Ха, знаете ли, още не съм проверила. Изпратиха ми по телефона къде да гласувам, но все още не съм. Не е в града.

Трябва да видите, изборният ден е почти утре. За кого ще гласувате?

За Тръмп. Той може и да е малко първичен – но това, което виждаш, това получаваш. Освен това е бизнесмен, а от това имаме необходимост сега. Но собствениците ще ви разкажат повече, те са украинци.

Любезната дама на рецепцията, забравих името й, някъде по записките ми ще го открия, ми даде ключ, каза ми да не я търся след 22 часа, после ми препоръча къде да вечерям, подаде ми едно хвърчащо листче с паролата за интернет, готово. Мотелът беше типичен мотел. Пред всяка стая имаше паркиран пикап на строителните работници, които работят наоколо. Личеше си, че преди време е бил малко над средното ниво мотели, а сега (оказа се) сравнително запазен, собственост на украински емигранти, както стана ясно, той се развиваше прилично. Интериорът не е захабен, но лирично остарял – старата брава, старата библия, старата мушама в банята, която отделя душа от тоалетната, старият телефон – по американски уютни, но и все пак не еднотипни като в някои други мотели.

Хвърлям чантата и излизам.

“Иди в …., наблизо е, готвят хубаво.” Каза ми тя, а аз взех, че забравих името и след пет минути бях пак на рецепцията, вратата, звънчетата, тя се появи.

“Ben’s се казва. Ben’s Bar. Ей там отсреща.”

Ben’s Bar е американски бар, пар екселанс, с две помещения – в едната билярдни маси и една-две ротативки за цвят, там няма никого. В другата е самият бар, две дами зад него, както и няколко високи маси за посетители. Едната маса е пълна с работници, все още в своите работни дрехи с наелектризиращото розово и зелено, на бара има сам млад господин, който съвсем не е самотен – познава всички; влязоха и двама каубои с бременна жена, питаха я дали еди-кой-си-е-щастлив, очевидно мъжът й, тя отговори да, значи нито един не беше мъжа й, последният посетител бях аз. Идилия.

Неясно защо дойдох с колата, та не мога да стартирам с някое непонятно за мен уиски, затова питам за най-леката местна бира. Поръчвам си и “Cowboy Hash Browns”, което не знам как да опиша, но е ястие с бекон, лук, зелени люти чушки, гъби, достатъчно люти халапеньо, някакво разтопено сирене, чудесно е за бирата. Дамите зад бара не са сговорливи, отбелязвам си.

После минавам да си купя вода от магазина и там има доста млади хора. Майка с две сладки дечица се изпречва на пътя ми, после тумба тийнейджъри, а аз се питам дали някога пак ще дойда в този бар. По-нататък спираш да си задаваш такива въпроси, но първият ден е така – попадаш на забравено от Бога място, както гласи клишето, задаваш си въпроси. Ще дойдеш ли пак? Ще заведеш ли семейството си? Ще им покажеш ли къде си бил, какво си правил, какво си вечерял? Ще го има ли точно този бар?

На следващата сутрин ставам забележително рано, но не прекалено рано, за да се разходя с колата и да поснимам. Наоколо е покрито със скреж, студено е. Виждам елени в съседния двор, които не са точно елени, а американски антилопи, вилороги антилопи. Бавни и спокойни, подчиняват се на бавния ми стар фотоапарат, докато се опитвам да намеря точната позиция за снимка, пътувам само с един обектив и понякога са необходими разходки напред-назад. Още малко от невижданото им спокойствие и ще си помисля, че мога да им помахам с ръка, за да застанат по-надясно или по-наляво – „така сте добре, в кадър сте, усмивка“ – снимам.

Беше шест без десет и май съм ранобуден, останалите пикапи си бяха по местата, вероятно другите спят. Дали пък това не бяха сърни? Съвсем се обърках, но както и да е.

Тръгвам и изгревът очертава червеникавата земя, а в небето – магията от снощи, този път изгревна. Изгрев и залез звучат най-хубаво на френски – слънцето се събужда, слънцето си ляга, le soleil se lève, le soleil se couche. Ако познавах дивите цветя, сигурно щях да открия няколко в околностите, но дървета – не. По-надолу по пътя пак малко дървета, много изсъхнали, захвърлени, умрели сами, много суха и ниска трева, монотонни цветове, преливащи се, прашасали, които са създадени все едно да отпращат окото, а то се влюбва в тях, неочаквано. Отблъскващите пейзажи, които привличат. С всяка минута все повече се появява и онова островърхо и нахално слънце, парещото.

Околният пейзаж е абсолютно индеферентен и необщителен. Не е създаден чак да те отблъсне, но първото впечатление не е за гостоприемност. По-нататък виждам едни железопътни вагони, вероятно изоставени, които допълват приказно-холивудската ми представа за Дивия запад и задължителните надбягвания покрай железопътните линии, стрелби. Отпред има захвърлени каросерии от други стари пикапи или селскостопанска техника.

Навяват спомен за ония “boomtowns”, за които сме чели в американските книги – когато тръгне да се строи голям мост мигновено идват новите търсачи на долари, самотни работници, без жени и деца, оставили ги някъде другаде, за да припечелят бързи пари, живеят във върволица от фургони, някои остават, други тръгват за следващия “boomtown” и така из цяла Америка, после се връщат за празниците, за Коледа, между два “boomtowns”, извеждат децата на drive-in кино, жените на крайпътен ресторант, Америка се строи.

Връщам се да закусвам в Bunkhouse motel, няма седем и половина, а пикапите пред стаите ги няма, нито един. Отишли са на работа. Паркирам колата си и тя стърчи самотно – в този час останалите са станали, закусили, пили кафе, напълнили термосите с още кафе, качили се и тръгнали, нанякъде, натам и другаде. Моята стара познайница от снощи, онази, която не знаеше къде ще гласува, а със сигурност и няма да гласува, защото днес вече е трети ноември, е заменена от млада дама с отчетлив червен суичър, на който пише “Make Cowboys Great Again”, босото й дете се мотае в краката, а тя ме упътва към залата за закуска, където съм сам. Има двама картонени каубои – от онези с дупки, вместо глави, за да сложиш твоята си глава и да се снимаш. В залата за закуска ми стои тъкмо на място.

Влизат баща и дъщеря, запознаваме се, той – бивш военен, знаещ отлично къде е София, детето си цъка нещо на телефона. Завързваме разговор за значението на “старите” индустрии, които крепят безработицата сравнително ниска в региона.

След като си бъбрим сладко-сладко, а времето напредва, казвам, че имам път до Бел Фурш, Южна Дакота, поне три часа, а той ме съветва да не спя в Бел Фурш, а да си позволя само едно туристическо градче за целия престой и това да е Дедууд, недалеч от Бел Фурш. “Ще минеш после през Бел Фурш”, казва ми, но Дедууд си струва. Избираме заедно засукан път извън основния и тръгвам.

Бензиностанцията е точно пред мотела, та решавам да заредя.

Колата беше малко шумна, а докато преди това сипвах вода в чистачките, бях запомнил надписа GDI на двигателя, което – без да знам, че е Gasoline Direct Injection – си помислих, че е възможно да значи дизелов двигател. На капачката не пишеше нищо, което съвсем ме обърка и докато си говорих с двамата, реших да ги попитам какво ли е според тях горивото. Оставаше точно това да объркам в началото на пътешествието си из Уайоминг. Мъжът отвори капака, видя, че няма никакъв отличителен знак, учудено повдигна рамене. “Странна работа.”

Но младата дама, онази със суичъра “Make Cowboys Great Again”, просто развъртя капачката на резервоара, помириса я и отсече: “бензин е”.
Заредих догоре за 20 долара и тръгнах.

***

На излизане от Гърнси минах през Хартвил, където живеят 60 души, а пощенската станция беше отворена. Нали помните – онова градче, в което имах намерение да спя, а то се оказа, че има само пощенски клон и много хубав ресторант. Реших да пусна едно писмо, бяха ме помолили да пратя нещо до Маями. Не знам защо обвиняваха, че американските пощи не работят както трябва, но от това съвсем забравено градче с 60 жители писмото се озова живо и здраво в Маями след няколко дни.

На входа и на изхода на Хартвил има табела, на която пише, че това е най-старият град в щата, който все още съществува.

Всичко ми се стори толкова топло и уютно. Замислих се пак за бавността, за бавността на клюките дори – преди време несъмнено са пристигали по коне, наред с писмата, колетите или другите пратки.

„The Miners and Stockman’s Steakhouse and Spirits” – въпросният ресторант, за който стана дума по-рано, беше затворен, но някъде бях чел, че е страхотен. Работи само в четвъртък, петък и събота от 17 до 22 часа, има 35 вида уиски, достатъчен избор червено вино и стекове. Трябваше да започна със стековете. Нито един ресторант в радиус от 200 мили не сервира такова месо – кой би се изненадал, че чак от Денвър пристигат на вечеря точно там. Месото е сертифицирано като “USDA Prime”, а едва два процента от всичкото телешко, произвеждано в САЩ, получава този сертификат. Това е то. Ще трябва да се връщам.

Когато тръгвам най-сетне за Дедууд, първоначално по малкия път в градчето, първо един господин спира да ме пита дали съм се загубил, а след това шофьорите на пикапи, с които се разминавам, махат небрежно с ръката, с която държат волана. Махам и аз. Решавам, че ще си пусна кънтри станция, толкова пикапско и уестърнско е усещането. После се спирам на Adult Hits. И започва нова празнота на пейзажите, която е така пълна. Няма Walmart, няма McDonald’s, но има всичко останало, което човек не осъзнава, че му липсва.

С всяка миля привикваш да виждаш онова, което не се вижда.

Има моменти, в които през деня виждаш – повечето моменти всъщност – много повече животни отколкото хора. Американските антилопи съжителстват с останалите, движат се грациозно, когато изведнъж се втурнат нанякъде, с 90 км/ч, колкото е и моята разрешена скорост. Започнах така да изчислявам времето си, така че да ми стига за сутрешни и привечерни разходки на спокойствие, когато слънцето е магично. Вятърът не беше така силен, както очаквах. Но дори и да го няма, все едно го има – това огромно плоско пространство като празна чиния, необезпокоявано от планини и дървета и възвишения и хълмове, то сякаш е обречено да бъде издухвано, но все си е там. Спрях да видя как гласуват в Манвил – на входа на градчето е бензиностанцията и ресторантчето “3 Sisters”. Бях закусвал преди час и половина, но реших да довърша – две яйца на очи, sunny side up, без бекон, две пречени филийки бял хляб и едно кафе, докато наблюдавам сцената. Населението на града няма и сто души.

Къде гласувате?

След две пресечки, там е кметството, вътре.

“3 Sisters” отваря в 7 сутринта и работи до 9 вечерта. Бих пътувал из Америка, заради такива места – защото сутрин има закуска, без да е нещо особено, но там винаги е пълно, хората закусват навън. Това ражда деня, създава друг вид ударен старт на деня, различен от изкуственото форсиране с джогинг, упражнения, схеми и подобни, без да забравяме смартгривничките и постването на резултати. Приглушената шумотевица, събуждането на града, кафето от големи кани, пасивните разговори със сервитьорките, яйцата – бъркани, на очи или каквито-там-харесваш, кафето тук е 1.42, яйцата – десетина долара. Двама шофьори на огромни американски камиони влязоха, разговориха се за гласуването, което ме присети, че губя време и трябва да отида да проверя.

Избирателната секция – тази на двете преки – беше в кметството, малка, кокетна постройка, вътре имаше три дами на възраст, които контролираха процеса, един мъж на около 35 гласуваше в тамошната “кабинка за гласуване”, а жените бавно и спокойно ми обясниха как се гласува, как върви процеса, дадоха ми една бюлетина за спомен и аз продължих напред. На десетина мили имаше по-голям град, пак с избирателна секция, където също спрях. Семейства с деца, кучета и пикапи чакаха на опашка, за да пуснат своя вот, а по пътя пуснаха “At Last” на Ета Джеймс, което озвучи целия просторен път.

Опасявах се, че може и да ми бъде скучно – сам, еднообразен пейзаж, нищо особено. Да пътуваш в Америка само по себе си не е най-голямото приключение на света, тъй като всичко е уредено – навсякъде има бензиностанция, ресторант, мотел, отличен път. Ако очакваш приключения по самия път, които да опишеш цветно – трудно ще ти е. Приключенията са на друго ниво. След “At Last” имах онези моменти на превъзбуда, когато се залисвам и натискам газта, пътят е празен, но не пуст. Често спирах да снимам, да снимам нищото, което беше моето голямо нещо в този момент.

Дали градчето е от 95 жители или от 9 хиляди и петстотин души, то функционира по един начин, дали обществото е миниатюрно или мащабно, училищният автобус е там, училището е там, ресторантът е там, църквата е там, от рождението до последния ден, нещата се случват по логичния или алогичен ред.

Преди всяка табела на даден град намалявам, за да видя населението – това винаги ми е харесвало, под името на града е споменато и колко жители е съответното населено място. И ето ме из криволичещите пътища след Бел Фурш, където е географският център на Америка, но аз – като нелюбител на туристически забележителности – се забих в магазин за каубойски ботуши и после в бръснарница. Често се обвинявам, че пропускам музеи, туристически обекти, табели с исторически надписи, вероятно интересни, но нещо ме тика на други места, като въпросното място Aladdin, където има няколко маси, вероятно четири, на две от тях обядват двама каубои, усещането е каубойско – или аз така си въобразявам – и градчето е с 15 жители. Съвсем малкото градче Аладин наистина е от 15 души и дамата зад бара, докато ми прави кафе, потвърждава. После потвърждава, че за нищо на света няма да се премести, вероятно свикнала на втория въпрос на странниците като мен “не ви ли е скучно тук, защо не се преместите.”

Преди няколко години градчето се продаваше за 1,5 милиона долара. Бях си записал някъде да го посетя, но – с този мой объркан и неустановен маршрут програмата се мени с всеки час – тъй че донякъде се изненадах приятно, че попаднах в него. Славните миньорски дни на Аладин отдавна са минали и днес е просто едно крайпътно чаровно място за пит стоп. Онзи, който купи градчето, гласеше обявата преди време, получава пощенската станция, кафе, лицензиран бар, мотел, голяма къща с четири спални, основният магазин на шосето (впрочем пълен с хора) и стока за около 160 хиляди долара в него. Не проверих какво е станало, кой е собственик на това градче, но видимо беше в добро състояние. Мотористи често минават през него, а близкият град Хюлет и туристическата забележителност Дяволската кула – скално образование, което е първият национален паметник на САЩ – го превръщат в сравнително апетитна хапка. Бих се върнал за едно кафе някога. Пак.

В началото на века щатът е разтресен от треска, но не златна. Минната и петролните индустрии генерират лъвския дял от финансите на щата – годишно почти 8 милиарда долара. В този щат са пръснати около 200 мини като водещо място има производството на калцинирана сода и бентонитови глини. Без да ви въвличам в подробности, нито едно от двете производства не се слави с екологичната си чистота. Ала такава е историята на щата, такова на места е и настоящето – каубои и индианци, минни богаташи и земевладелци, собственици на стада добитък. Казвам това, докато минавам покрай следващия град, изоставен, пуст, вероятно предишен “boomtown”, но вече не.

***

Една сутрин се събудих с мисълта, че пропускам Тен Слийп. Както често се случва в подобни събуждания, беше ми на път, слава на Бога и GPS-a.

Тен Слийп е от онези градове, които няма как да пропуснеш, само защото се казват така, непропускащо. Има си и няколко истории, които те теглят натам, а както си му е редът в Дивия запад, една от тях е за убийство. Една нощ, преди има-няма 111 години, на 2 април, овчарят Джо Алманд и четирима авери пиели кафе във фургона си. Агненето на овцете тъкмо било започнало. Когато излезли на открито, запътвайки се за работа, седмина други хладнокръвно започнали да стрелят по тях. Убили двама, подпалили фургона, заклали стадото овце. След това заловили убийците, някои от тях получили доживотни присъди. Разказвам ви това, защото този инцидент дал началото на реда и закона в щата.

Убийствата по онова време се случвали като знак на предупреждение – овцете не трябвало да навлизат в чужда територия, а това често се случвало. И на насилниците им се разминавало. Не и след този случай.

Пристигам в Тен Слийп точно за обяд и паркирам на главната улица, не че има друга. Отсреща виждам Dirty Sally’s, което прилича и на магазин, и на кафе, решавам, че после ще го посетя. Озъртам се къде да обядвам и виждам някаква върволица от местни дами и господа, които влизат някъде навътре по една пътека. Промъквам се след тях и виждам надпис – Wyoming Wood-Fired Pizza, точно навреме, нали. На един малък тезгях поръчваш (в моя случай Powder River Pepperoni за 16 долара), виждам голямото огнище за пици вътре, едно пепси и чакам. Харесва ми.

После пицата пристига, голяма-голяма, че и за хотела си взех, а аз отидох за едно кафе от два долара в Dirty Sally’s, после отбих зад магазинчето на паркинга, спуснах седалката, поспах десетина минути, както често правя преди по-дълъг път, кафето беше изстинало, но потеглих напред. Коди беше на около два часа път, избрах най-дългия възможен, за да не се бутам по големите пътища, зареден с енергия и студено кафе, бях готов.

Засмях се на себе си – как пък поспах точно в Тен Слийп. Ами къде другаде. Тен Слийп се нарича така, защото бил на десет нощувки път от Каспър, от Йелоустоун и от Форт Ларами. Яздиш, спиш, яздиш, спиш и след десет нощувки си в Тен Слийп.

Улавях се, че противно на Аризона, Юта и Невада (например), където самотните автомобилни преходи ми натежават след няколко дни, тук – където това би трябвало да е задължително – положението е различно. Не ми натежават, а ме олекотяват. Съмнявам се, че тук човек би могъл да живее добре в нашите представи за такъв живот, ала всичко, което виждам е точното определение за “добър живот” – ранното ставане, хубавата закуска, физическият труд, запалената камина вечер, книгата в ръка, отличният бърбън, а преди това – стек и червено вино за вечеря заедно с познати, пътували час-два с пикапа си, за да те видят. Естествено, че започнах да се заглеждам в пикапите и си представях как имам такъв. Кой ли не го прави.

Артефактите, които бяхме залепили в представите си за един каубой бяха навсякъде – от двама изморени младежи, очевидно яздили цял ден, които си почиваха край пътя, до други – прашасали и мръсни, връщащи се с пикапа, до един друг – спретнат, надзираващ строежа на пътя около ранчото си. “Здравеняците” тук не са от онези, които самоволно демонстрират власт, дадена им по погрешка. Тук всичко е извоювано, плод на обстоятелствата и много работа, а в онази Marlboro-реклама виждате постоянство, спокойствие, тишина и отдаденост, брей какви думи, които съпътстват сухите лица на всеки каубой по пътя. Пък и винаги може да си пуснете Робърт Редфорд и Джейн Фонда в “Електрическият конник” от 1979, за да се убедите. Колко отдавна е било, по дяволите. И филмът, и онази реклама на Marlboro man.

Какво ли се случва с дамите тогава? Онези, които живеят редом с мъжете, работят редом с мъжете, а огромното ранчо, обрулените дървета, бизоните навред, изолацията и всички останали малки и големи неща не дават възможност за кой знае какво възпитание на чувствата, още повече за емоционални изблици на гняв, покой, любов или омраза. Какво се случва със съвременната Джейн Фонда?

Един следобед пристигнах пред ранчото TA Ranch, кучето на Кирстен ме чакаше и лаеше та лаеше, а Кирстен я нямаше. Разходих се – къщата наистина беше празна. По едно време, все едно от нищото, Кирстен се появи.

Кирстен е дъщеря на Барбара и Ърл, които преди 30-ина години купили мястото и сагата започнала. Двамата й сина също работят на ранчото, единият се грижи за ресторанта, другия за конете. Разбрахме се да се видим след час в ресторанта, да имам време да се настаня. Бях сам в прекрасна къща с още по-прекрасна веранда отпред. Закъснях за вечеря. Ненаситно снимах. Ненаситно се разхождах наоколо.

Към нас с Кирстен се присъедини майка й, Барбара.

Кое е най-трудното от живота тук?

Барбара: Майката природа. Водата, водата. Тук е толкова сухо, няма вода в Уайоминг, а и тази година беше суха. Имаме необходимост от вода, заради тревата. Няма никакво напояване. Водата е огромното ни предизвикателство.

Кирстен: Всичко тук е свързано със земята. Да отгледаш насажденията. Да има трева, за да се хранят животните. Всяка промяна на времето ти се отразява по даден начин, независимо дали е студено, дали е под нулата, дали вали, дали е слънчево. Всеки ден има ново предизвикателство, с което трябва да се справиш.

Не мисля, че ще го направите, но все пак – ако стане прекалено тежко, бихте ли се преместили в някой град. Възможно е дори да си имате любим американски град?

Кирстен: В никакъв случай не бих отишла в град.

Барбара: Вижте, ние пристигнахме от Денвър. Кирстен завърши там, после започна да практикува право в Денвър, живели сме доста там. Напуснахме града, не си представям, че отново ще се върнем, там е толкова пренаселено. Разбира се, има преимущества – културни, икономически. Но това не ни спира сега, когато имаме необходимост, веднага отиваме до града. Но не живеем там.

Кирстен: Обичаме да летим, често ходим до Ню Йорк, за да видим какво се случва. После се връщаме тук. У дома.

Природата се е превърнала в определящия елемент на живота ви.

Барбара: Да, мисля, че е така. И всичко онова, което ни предоставя. Обичаме Уайоминг. Не съм сигурна, че ще се чувстваме така добре в друг щат. Тук населението е малко. Има свобода. Нашето локално правителство не играе вмешателска роля, харесва ни свободата, която имаме тук.

Със сигурност бихте искали да промените нещо в Уайоминг, дори и да го обичате. Едно нещо?

Барбара: Разбира се, че времето. Имаме нужда от повече вода.

Кирстен: Вода. Ние се борим за водата. Как да отглеждам тези неща, които толкова много искам да отглеждам. Дори и дървета, огледайте се, тук няма дървета. Навярно и разстоянията, ако живеем на 30-ина минути от Денвър, ще е още по-добре, с цялата тази свобода, която имаме тук, този простор. Хубаво е да имаш книжарници, магазини наблизо.

Самотата?

Барбара: Това беше едно от притесненията ми, когато купихме ранчото. Аз никога не съм живяла на село, така да се каже. Тогава си мислих, че е добре първо да опитаме за малко такъв живот, преди да се преселим тук. Ако не ми хареса – да имам полезен ход за връщане обратно (смее се). Да ви кажа истината, тук усещам по-силна заедност, отколкото на което и да било друго място. Сплотеност между хората. Дори физическите разстояния да са по-големи, но ние имаме общество, приятели, които познаваме. Това е нещо, което нямахме в Денвър – в града не познавахме съседите си, това е. Беше като в Ню Йорк, където също сме живели. Никой не си общуваше с другия в Ню Йорк. Тук си говорим, тук общуваме, тук сме близки с всички. Естествено, понякога това общуване е добро, понякога е лошо, но го има. Като едно семейство сме.

Опишете ми тогава характерите на тези хора.

Кирстен: На първо място, те са много по-умни, отколкото изглеждат. Отколкото останалите си мислят, че те са. На английски казваме book-smart – да, не са такива, те имат практически знания. Изключително интелигентни хора. Независими. Тези хора се борят за свободата си, те са безгранично, яростно независими. Когато говорим за “гражданска война” това е важно (смее се). В същото време са много лоялни. Имат си своята вяра. Вярват в това, в което вярват. Биха защитавали независимостта си до смърт. Лоялни са един спрямо друг и създават приятелства, силни приятелства. Може не винаги да се харесват, както и ние с нашите съседи, нашите приятели, но няма нещо на света, което да ни попречи, когато трябва да им помогнем. Защото и те биха направили същото. Този дух е особен, тази принадлежност. Какво си мислите, че не се говори зад гърба на другия, не се разказват клюки?

Барбара: Като в едно семейство, има го това.

Кирстен: Но ако колата ти закъса, те вече са там и ти помагат. Това е.

Вие знаете всичко за тях, те знаят всичко за вас. Но това не е проблем.

Барбара: Не е проблем, защото е трудно да се опази тайна в Уайоминг. Ние купихме това ранчо през 1991 година. Преди 30 години. Когато идвахме в началото трябваше да спим в мотела в града, тук имаше доста работа, преди да стане годно за живеене. Бяхме в Бъфало. Закусвахме навън. Стоим си на масата, закусваме, всяка сутрин чувахме от другите маси как клюкарстват за нас. Но това е обществото.

Ето ви и друг пример – първата работа на съпруга ми като адвокат беше в Ню Йорк. Така че ние се преместихме в Ню Йорк. Той е фен на американския футбол, ама голям фен. Един път отборът на университета в Уайоминг играеше с отбора на военната академия, на Уест пойнт. Нощта преди мача имаше голяма среща, където всички бяхме в една зала, имаше официална вечеря. Имаше около 200 души. Тогава ми направи впечатление, че всички, които бяха имали нещо общо с Уайоминг, независимо къде живеят в момента, знаеха удивителни подробности за семействата на всеки от присъстващите. Уайоминг е едно голямо семейство. Това беше първото ми впечатление от хората в този щат, видимо бяха много, много близки един с друг.

След Ню Йорк какво се промени в ежедневието ви?

Кирстен: Всичко, но първото, което забелязах беше, че никога не съм работила толкова много в живота си. Говоря за физическа работа. При това в началото дори не работех достатъчно. Средно ходих по 15-ина километра на ден. И това беше само началото. От едната сграда до другата, грижейки се за добитъка, за конете. Второто, което открих е, че жените сме наистина доста по-слаби от мъжете. За физическа слабост говоря. Като дете на 70-те аз съм възпитана със схващането, че жените могат да правят всичко, а тук се оказа, че не е така. Физически мъжете са по-силни и това е. Да го кажа и по друг начин – ролята на различните полове тук е по-отличителна.

Относно ежедневието ми, дните не си приличат, няма режим, няма час за обяд, час за работа. Ако не кажеш категорично, че в определен период от време ще си почиваш, винаги ще се намери работа за теб. Тъй че единственото, което трябва да определяш е времето за семейството ти, времето за почивка.

Барбара: В същото време се оказва, че точно този режим е изключително здравословен. Когато се срещаме със съученици, аз и Ърл установихме, че ги поглеждаме, казваме си, да, те също водят някакъв активен живот, играят голф примерно, но, но разликата е голяма. Ако бях там, ако живеех онзи живот, ако се бях пенсионирала напълно, сигурно щях и аз да изглеждам така.

Местните веднага ми казаха къде съм спрял да снимам, къде съм отбил от пътя, всичко се вижда тук, много е забавно. Особено като се разминавам с непознати и се поздравяваме от колите.

Барбара: Да, така е тук. Всеки маха на всеки, а мъжът ми все пита – кой беше това. Отворени хора. Нямаш уплах от това, че се срещаш с хора. Няма го онова негостоприемство на големия град. Приятелството се усеща. Ако човек е честен, ако си върши работата, всичко ще му е наред тук.

На сутринта си тръгнах от ранчото и си тръгнах от щата и се озовах в друг щат и сякаш небето се приземи, а просторът се сви. Простотата на битието, изолацията и обширната гледка докъдето-поглед-ти-стига бяха направили емоционалната самота невъзможна. Земята там беше съвършена, достатъчно населена и недостатъчно далече от света с пет-шест автомобилни платна. Когато те се появиха, изпитах напрежение. Бях прочел правилно онази земя, сега трябваше да чета пак тази земя – шумната и пренаселена – където някакъв фукльо се опитва да ми продаде едно от десет вида еспресо, без изобщо да има и най-малка представа как се прави еспресо. Гласовете на тези бяха чисти, гласовете на онези бяха дрезгави, сякаш пропити от години разходки в безбрежната шир, където вятърът вдигаше врява и пушилка, а тя се впиваше в гласните струни. Ще се видим пак.