Алцек Мишев: Малко обяснение. Записах като саундтрак ритъма как плувам бътерфлай: “пум-пум, бам, пум-пум, бам…” и през 1981 г. в едно звукозаписно професионално ателие казах, че това е мелодията – първото нотно писмо на камък записано и разчетено от човека. И понеже не съм певец го дадох на един музикант да го изпее. Така се получиха двете: инструменталната версия и другата, изпята от певец. После направих и друга плоча. Имам около 20-30 концерта. Така станах и музикант, макар че непрекъснато казвам, че не съм. Аз съм човек, на който му е интересно да размаже боята колкото се може по-тънко, за да се види сюжетът отдолу. Всичко е по разказ или сюжет, който е ясен и за другите.

Не. Аз да не съм Господ? Такива вселенски работи са за световната фантастика и мен не ме интересуват. Трябва да се създават метафори, значения, параболи.

Нали са едно? Операта е едно “артимедиално” изкуство, не мултимедиално, а именно “артимедиално” – мой неологизъм.

Пикасо още по-малко. Те са демони. Гениални, защото демонът не е посредствен.

Съгласен съм, защото е само по външен характер. Киното, телевизията и фотографията изглежда, че се преплитат с живописта, но това е само повърхностно.

Артимедиалност.

Сюжет. Значението за другите.

Ето виж, средновековните художници, например. Оставят нещо и даже не го подписват. То трябва да стои там, не заради него, не заради художника, а заради всичките тези поколения, които все това ще гледат. Сюжетът. Това казват и изследователи на Илиадата. Всички знаят текста, но няма развитие. Или ако има, то трябва да бъде бавно. Не революционно. Изобретателството не е революция. То е продължение – повдигане на друга форма на със същото съдържание.

Не зная, по този въпрос може да се обърнем към Робеспиер.  Футуристите искат да сринат всички стилове. И, сривайки, да вървят към новия свят. Да създадат новия човек. Но това е Менгеле, това е Ленин, а Горки казва: “Звучи гордо”.

Великият Йозеф Бойс казва: “Всеки човек е художник”. Той е супер демократ. И като чух това, казах друго: Лелята на леля ми и тя рисува. Вместо да прави малко гимнастика, тя рисува, да си начеше мерака. Сърбене. Чесане. Това е изкуството за всеки човек. Това е демокрацията. И обратното, изкуството е терор. Защо? Защото е огромно, безкрайно, понякога божествено усещане. Да погледнем, например, един портрет на Рембрандт. Там то става непонятно за нас. И това е необикновеното, това е ужасното. Как може да се говори, че било приятно. Това е пак да се начешем.

Разбира се, защото всяка култура сега, всяко сегашно изявление е по-ниско, от която и да е предхождаща ни епоха. Няма нищо по-ниско и разпадащо се от сегашното изкуство. И хората се чувстват по-свободни. Както в пещерата на Платон. Те седят, гледат сенките и си мислят, че това е света. Защото искат да бъдат роби вътре в него. Той го казва, не аз.

Разбира се. Това е съвременното общество. То е щастливо, защото е робски свързано с чувството, че все по-ново нещо се измисля и все по-свободни ставаме, но все повече животни, както казваше Руссо.

Да. Пикасо още беше казал, че един от основните демони е връщането назад към примитивното. Въвел го е и Пол Кле – теоретикът на примитивизма и друг ефективен майстор, не по-малко гениален и категоричен. Не е важно как го рисуваш, а кой го рисува. И Дюшан отговаря, че всяко нещо е изкуство, важно е кой го закача на стената.

Не. Всичко започва от френските романтици и 19-ти век, които казват гордо, че поетите са “непризнатите законодатели на света” (Бодлер). Когато човекът е станал центъра на всичко, тогава разрухата е започнала. Целият 19 век е това. Човекът е Бог на земята. Това са романтиците. Шиллер, края на 18-ти век казва друга велика, крилата мисъл: “изкуството трябва да има своята територия, независима от обществото”. Прекрасно! Това не е кой да е. Това е авторът на “Одата на радостта”.

Проект: Музика от небето, Милано 1979 г., Алцек Мипев

Защо трябва да настройва? Обществото си съществува. Една хилядолетна история във всичките култури казва: “Това си е Божа работа”. Най-вярно го казва Сократ: “Тия небесни работи не ме интересуват, защото аз тук нищо не знам… или искам да позная”. Когато започва Ренесансът, а с него се появява и първият технологичен уред – телескопа, заедно с откриването на Америка, хората искат да познаят всичко. Познаваме все повече, усвояваме, а градовете стават гори от цимент, това е.

Гледай сега, рационалното е до някъде много малко. Това е достатъчно правдоподобнa парадигма. А духовното изглежда безкрайно, само че още по-сигурно, защото се знае, че тази зона е безкрайна, тя не е наша.

Така е и това го е измислил най-лошият мит – този за Прометей, защото е крадец. После е Аристотел, който казва, че познанието е опит. Но има и “средното познание” на медицината, което се казва “Фармакон”, което в превод е отрова по малко, защото, когато не убива, може да лекува. Епикурейците не са смесвали всичко за удоволствие. Всичко е дозата. Най-големите философи като Платон, се борят за равновесието, баланса. Но този баланс не е човешки. Това е природата на Господа, който ни е пуснал тук. Да се мисли така е рисковано, някаква безумна гордост се развихря и ставаме свидетели на нуждите от външни намеси като катаклизмите. Така си поправя малко работата, а пък от време на време си праща и сина.

Никаква. Същата си е. Да служи. Като метафората за клисаря. Той само пооправя, служител е, даже не е поп. Това е ролята на изкуството, да служи, да не мисли за себе си. Майка ми ме е научила да не мсиля за себе си, нямам време. Така съм възпитан. Никак не съм романтичен.

Защото то е като един бастун или нещо като патерица, за да достигнат до властта. Модернисти като Маяковски и Кандински са романтици. Както се казва, до тук пяха, а сега да копаят.

Не може да има общество без култура. Да не сме някакви крави? Може да има, но там е работата, че толкова е ниско сегашното изкуството, че такъв упадък отдавна не е имало. Като ходя по градовете, в това число и Милано всяка седмица, гледам да не си вдигам главата нагоре, за да не си развалям очите.

Ами не интересно, това е самата реалност. Ето виж тук от терасата колко е красиво. Тук виждаме обаче и отломки от сюжети. Тази скулптура, този плувен басейн, те са като някакви реликви – сушени цветя в хербариум. Не съжалявам, че говоря толкова радикално. Това е изживяно. Минаха няколко десетилетия и за мен е учудващо, че някой ме пита за такива работи. Защото съвременните пърформари са щастливи, че могат да се изявят като животните или хората романтици.

И пред историята, защото от 5 века е един непрекъснат възход. Аз виждам, както казва Гилбърт Честъртън oще в 1904 г., че е “започнал е разпада”.

Дай Боже катарзис! Ето с тези малки картини аз не участвам в светлото технологическо бъдеще или освобождението на човека, който е все по малко човек, не машина.

Какви са тези нови форми? Не съм забелязал?

Гледай сега. Аз влизам във вихъра на пърформативното изкуство в онези години. Още преди това през 30-те е ДАДА и сюрреалистите или големите пиячи на абсент в предишния век – та това са все пърформанси. Някой не ги наричат така, но те са. Така че 1971 г. когато пристигнах в Италия и ми говориха за семантиката на езика на аналитичния концептуален дискурсис, аз бях в културен шок, без да знам езици си викам: какъв ще е този мой “дискурсис”? Обаче някои критици като Лея Вержине казаха, да, в духа на пърформанса, който вече е станал социал-демокрация. Толкова. Това поведение беше станало установено.

Какво отричам? Не го отричам. То е едно нищо. Да отричаш, означава да признаваш. На нищото не бива да се обръща внимание. После, защо да се занимавам с академията на модерното. Това все се повтаря и иска то да бъде църквата, и все отново, и отново си е същото. Дали ще си правим на тялото нещо лошо или ще бъдем сюрреалисти. Ние не само, че не живеем в нашето време така както би трябвало, а живеем благодарение на тези демони, за които започнахме да говорим. А има и други. Не в изкуството, в обикновения живот. Всичко е парадоксално.

Когато се сриват двете кули в Ню Йорк Карлхайнц Щокхаузен казва: “Това е най-великото творение на изкуството, защото става пред очите на всички.” Tова, което казва и Дюшан: “Аз съм този, който казва какво е”. Същото го казва и Пикасо: “Не е важно какво рисуваш, не е важно как го рисуваш. Важно е кой го рисува”. Дали ще бъде група от терористи или както се предполага, правителството, дали ще са друговерци, луди хора, няма значение. По Дюшан – важното е да стане. Бързина и ловкост на ръцете, казваше Мистър Сенко.

Когато пристигат руснаците и Пиаксо започва да прави декорите на руските балети, Беноа казва: “Получава се нещо страшно. Изкуството изгубва основните си моменти, които са нежност и любовни чувства.”

Много хубав въпрос. По мое време, 70-те години на миналия век, още не се беше случил този феномен в поведението на архитектите “archistars”. Вече Ренцо Пиано беше извадил всикчко навън, стълби или друго от същността, червата на комуникацията в сградата (Bouburg Pompidu), на преминаването през различните етажи, самата естетика. Това е също отломък от сюрреализма. Много големи архитекти ми станаха почитатели. Учудих ги с моите произведения, но като поведение съм сигурен, че ги разочаровах.

Галеристите ми казваха, стига с тази ирония, виж Рудолф Шварщкоглер умира, отрязвайки си пениса, а Марина Абрамович се размазва от страдания. Казваха да не правя живопис, а предмети, “objects”. Това е от Дюшановата част, а аз правех само буквални заглавия и все по-величествени смешки, като преплуването на океана, например. Защото трябваше да удържа на тоя натиск и да продължавам да вярвам, че всичко се решава в манипулацията на средставата за комуникация. Мисля, че тя ще промени света. Това е един ужасно ефикасен механизъм. Това е езикът, а не аналитичната семиотика. Сега се появи терминът “фейк нюз”. Аз съм ги, ако ли не,  изобретил, то предусетил. Само че моите лъжи са съсвсем невинни, за три лева. И аз им казваx, че това е лъжа, а те се смеят и го публикуват.

Защо архитектурата е основното изкуство от както свят светува? Аристотел е казал, че човекът е обществено животно и след като излиза от пещерата, разбира, че може да направи, организира друго, в което да живее. На централно място слага храма и така се появяват зависимостите и социалните форми за живеене. И това е основното изкуство на архитектурата. А от примитивната форма да се рисува по пещерите в изкуствения храм тази рисунка си намира мястото. Как се ражда развитото общество? Първо идва този с пръчката дето търси водата. След него поета, който казва тук, а после политикът, който стои зад него и го слуша, защото истинският политик е винаги втори. Идва архитектът който решава кое къде, следва художникът, който докарва външния свят – вътре, а накрая – музикантът, който докарва и рая. Това е архитектурата. Това е завършеното човешко общество. Когато кажем, че това е храм, хубаво е да знаем какво се вижда там. Да запази същата стойност за много години. Вечно. Това вечно е почти илюзорно, защото камъните се лющят. След което храмът пада или Господ гони търговците от там. Та така сега светът не е никакъв храм, градовете нямат такива нужди, а имат нужда от развитие. Какво развитие имат? Бързина и ловкост на ръцете, и движение на огромни маси от хора и стоки.

архив: Алцек Мишев

Същото, да преживеят апокалипсиса и ако е възможно, да не сътрудничат в разпада.

За сюжета е друго. Това е философска позиция на самата живопис, защото тя не може да се разпадне, за да бъде, както мислят Полак или Кандински. Тя се държи, заради това, което се вижда обективно, не заради художника. Това е.

Такъв, който реагира. От ре-акция, един, който ре-агира, може би, на неграмотността на съвременния свят или фалшивата устойчивост на всезнайковците, които благодарение на огромната достъпна информация съществуват, даже лелята на леля ми и тя ги знае всичките. Както казва Платон “напълно е предвидимо, че тази форма, слаба и неиздържлива като демокрацията, където всеки, който знае и който не, имат еднаква стойност, равен глас.” Преди да умре в кръв, демокрацията умира от посмешище. Само че хората предпочитат да не се сещат. Често имам сблъсъци за това, което говоря. А аз обяснявам, ако вие сега, когато всичко е свободно, не знаете какво се прави на Запад, защо не го знаете? А, ако пък го знаете, защо го правите?

Аз опитвам да правя това, което не се прави. И имам мъничко уважение към него, и ако се прави от другите, не го правя, защото знам, че е глупаво. А защо тези, които отиват на Биеналето правят същите тези глупости като другите? Защото те са в академията на модерното. Искат да бъдат. Те са също като в пещерата на Платон. Искат да са си вътре. И така…

500 faces, 1984 г., Алцек Мишев