Фотография: Николина Костова - Богданова
•
20 януари 2016
Чакаме се на площад Славейков, любимото му място за срещи. Идва с клатещата се походкана стар морски вълк насред буря, а наоколо уж всичко изглежда спокойно. Хоратасе носят по течението, пък той вече се е гмурнал из етиловите дълбините втърсене на познатото дъно. Очите му плуват, но краката му стъпват здраво понестабилната повърхност. Говори бавно и така пести думите, които доскоропрахосваше. Предлагам му да отидем в Алкохол, намирам символика в името наклуба, залепен за Столичната библиотека. Писането и пиенето имат своятакармична връзка. Само че по това време на деня тя е прекъсната от еснафщинатана работното време. Чудим се къде да седнем и тогава Кайо казва, че най-добреби било в Рая. Ама нямало да ни пуснат. За момент ми се струва, че има предвиднякаква кръчма, не небесния Едем. После пропъждам колебанията. Между двете майняма голяма разлика.
„Следшест години пак започнах да пия” ми споделя без грам притеснение. Преглъщамтази новина, все едно ми казва най-естественото нещо. И все пак го питам защо. Споменаванещо за серотонина, без да навлиза в медицински подробности. После добавя, чеако един мъж седне да говори за тия неща, по-добре да се застреля.
„Като Хемингуей ли?” – подмятам иронично.
„Да– отвръща – Ако няма достатъчно сили, по-добре да умре”.
Странно,Кайо говори за алкохола като за сила, не слабост. В едноименния му роман имаедин знаменит пасаж: „Ето това е нашият глупавземен абсурд – трябва да накажем и измъчим тялото си до безумна степен, за дабъде спокойна душата ни. Мислите ли, че се е терзаел Иисус на кръста? Аз мисля,че това са били най-нежните и спокойни мигове в живота му. Никакво терзаниеняма, когато тялото е смазано. Когато е здраво, алчно и похотливо, то карадушата да страда от срам и угризения. А те карат душата да пие, да пие, да пие,докато не изтерзае най-накрая проклетото тяло”. Това обяснение ми харесвамного повече от тезата за серотонина. Сядаме в първата срещната кръчма и сивзимаме пиене. Театрално се караме кой да черпи, после се смеем на тая глупост.Кайо изглежда отнесен и щастлив в тормоза над тялото. Това обаче крие някоистранични ефекти. Тези дни писането му причинява затруднения.
Като започнеш да пиешмного, доста бързо се развива полиневропатия и не можеш да контролираш ръцетеси.
Нете ли тормози да не можеш да пишеш?
– Аз пиша много, обаче евсе по-трудно. Допускам по десет грешки на едно изречение. Това не е добре.Пръстите не те слушат.
Стрували ти се, че има някаква съдбовна обвързаност между писателя и алкохола?
– Някак си това въобще неме интересува. Аз не съм от гениалните автори, които пият. Аз просто реших дапиша по едно време и това беше на 30 години. Това е много сериозна възраст. На 26 започнах да пиша смешни неща, бяххуморист. Пишех за разни предавания и т.н. На 30 написах първия си сериозенразказ, който се казва „Има ли кой да ви обича” и спечелих Европейската наградаза литература.
Поонова време пиеше ли вече? Как започна изобщо с пиенето?
– Пия от десетгодишен.Най-вероятно заради някаква мозъчна предразположеност, но пия от тогава и гоправя единствено защото изпитвам ужасна тревожност от живота. Ако искам даизлъжа някого и да се правя на смел – да, Чарлс Буковски също е голям пич,обаче аз пия, защото ме е страх от живота. На десет или единадесет ни заведохав музея на Гражданска отбрана, където имаше четири степени на изгаряния на ръцеот ядрен взрив. Ужасих се; реших, че не искам да имам нищо общо с хората.
Ивъпреки това имаш много общо. Не избяга от тях. Дори професионално.
– Искаш да кажеш, че съмбил лекар, санитар, медицинска сестра…
Неми звучи като бягство от хората…
– Много ми се щеше даотида в Рая, братче.
Човек трябва да е революционер, не защото е интересно да си революционер, а защото това е естественото състояние на човека.
Това ли е посоката? Какво толкова има там?
– Ако си такъв човек,който прави безкористно изключително добри неща, най-вероятно ще отидеш в Рая.Исках да отида там.
Исках?Минало време. Сега не искаш ли?
– (дълга пауза) Не знам….
Не те ли тегли повече към Ада? По-интересно за описване, по-забавна компания?
– Знаеш ли, аз съмкомунист с много ясно материалистическо отношение и зная, че Рай и Ад няма. Многостранното е, че съм също и християнин и страшно много вярвам в милостта на Бог.Но става въпрос за това, че искам да видя хора, които са готови ей на това –въобще да не им пука какво ще се случи с тях, как ще живеят, как ще умрат.Искам да видя твърди, корави и смели хора. Социализмът ми харесва именно стова, защото предлага една такава представа: няма нищо, имаш някакво временнотам тяло, след това умираш и после черно. И ти в този живот, който ти е даден70 години пример, направи това, което можеш да направиш. Ако си силен човек, щенаправиш добри неща. Това е. Тази идея ми харесва. Идеята на християнството енадеждата за какво ли не. Не, няма такава за нищо. Надеждата е ти да успееш да направишза тия 70 години това, което можеш.
Странное, че споменаваш надеждата. Оставянето на надеждата е пътят на другаде, не къмРая. Пише го на дверите на Ада?
– Няма Ад. Няма и Рай.Има свят, в който живеем. Ако сме достатъчно смели да живеем в него, животът нище е и Ад, и Рай.
Тидостатъчно ли си смел?
– Не можеш да сипредставиш колко.
Когатоза шест години спря да пиеш, това проява на смелост ли беше или напротив?
– В началото беше проявана много голяма смелост. След това обаче се превърна в друго. Станах един многоизвестен писател и това всъщност беше компромис. Да направиш така, че да сехаресаш на хората. А аз не искам да се харесвам на хората. Искам да направяточно тези неща, които трябва да се направят – умните, важните и смислените.Така че, в началото беше смелост и беше хубаво. Една-две години. Тогава написахромана Алкохол. След това просто започнах да правя така, че да угаждам нахората.
Давашси сметка за това…
– Да, разбира се.
Неим ли угаждаш вече? Кога спря?
– Преди около два месеца.
Коете накара да спреш, как го реши?
– Знаеш ли, това сапрекалено лични, трудни за казване неща. Но аз се олях и направих неща, коитоне трябваше да прави един такъв човек, какъвто съм аз.
Каквоимаш предвид?
– Когато си известен,когато те харесват, когато не знам си какво и дрън-дрън, започват и да сепоявяват много жени, много облаги и много какви ли не неща. В един моментусещах облагите, които ми се предлагат. Казах си, защо не си ебете майката вие,които ми ги предлагате, просто за да ме подлъжете. За съжаление отказах и намного жени, защото човек не може да спи с всички жени на света.
Можеби и не бива…
– (замисля се) Не съм съвсем сигурен…
В Алкохол говориш за това как с пиенето уязвяваш тялото, за да е свободнадушата. Беше ли взело връх тялото в онзи период, в който не пиеше? Тренирашемного, държеше на добрата форма…
– Аз продлъжавам датренирам и да се държа физически… някак си. Но това е смешно. Това не есериозно. Сериозно е, когато искаш да живееш чист и честен живот. Разбираш ли?А аз сега съм отново тоя бохем, идиот, който… знаеш, аз отново съм поета Кайо,който прави ония неща от едно време.
Липсвашели ти този Кайо?
– Адски много.Лицемерието не е нещо полезно.
Съжалявашли за нещо? Съжаляваш ли, че му позволи по едно време да си отиде?
– Бях много по-здравфизически. И можех да ходя по хълмовете на Банкя. Но тая искреност, която ми беше присъща преди, вече я нямаше. Това е.
Сегаоткриваш ли я пак?
– Да, разбира се. Ето, щекажа нещо неприлично. Не е хубаво да го казвам. Бях приятел с една група отдвадесетина-тридесетина водещи интелектуалци. Предимно леви. Ле-ви. Един ден (аз вече бях започнал да пия) видях как пресушават бутилки уиски за по 150 лв начовек. И си говорят за това колко са леви, бедността, социализма и не знам сикакво. Аз станах и казах, вижте какво, вие, свине такива, сте един отнай-богатите хора в България и да говорите такива неща, просто не знам как неви е срам. Ебете си майката и просто изчезнете. Вие сте… и си тръгнах.
Краятна компромисите…
Времеза следващата поръчка. Донасяме новапорция пиене на масата, Кайо моли бармана да му пусне Doors.
Мечтати е това, нали? Останалите живи от групата и ти да направите нещо заедно?
– Мечта ми е…
Танатофилиянямаш ли? Не те тегли към гроба?
– Не, естествено.
ДжимМорисън имаше…
– Едва ли. Просто му е дошло времето. Всичките ми роднини саживели до 90-100 години и то с разума си и в добро здраве. Не искам да живеятолкова. Но искам да напиша поне още два-три романа. И да направя още няколконеща. Мисля, че още имам сили.
По-различнили ще бъдат от предишните ти?
Неми отговаря. Зазвучава Doors, но в джаз версия. Барманът е изпълнил молбата нинаполовина. Кайо обаче е щастлив.
Имали пиенето ти нова философия?
– Написах цял роман затова. Не ми се разсъждава повече по тоя въпрос. Да не бъдеш нещастен,обикновен, жалък и част от системата е много добре. А това се прави с алкохол.Всъщност хората не си дават сметка, че са захванати твърде силно в еднапотискаща ги, правеща ги нищожни и унижаваща ги система. Те започват да пият,защото искат да излязат от нея. Знаеш ли, аз съм много сардоничен. Не говорядобре за хората. Виждал ли си щастлив човек, който си има жена, която не обичатака или иначе, както обикновено се случва. Има две деца и отиват на почивка вАнталия. Такова нещо аз не искам да имам. По-добре да си луд, по-добре даразбиеш всичко това, защото, знаеш ли, цялата тази хитрина на удобната и добренаправена система, е удобна и е добра само за тия, които се възползват от нея.Ние бедните, обикновени нещастници просто не получаваме нищо от това. Трябва дасе усмихваме и да казваме – чудесно е, аз много обичам да работя по 12 часа едикъде си. Няма такова нещо. Човек трябва да е революционер, не защото е интереснода си революционер, а защото това е естественото състояние на човека.
Не се притесняваш, че можеш да бъдеш неразбран. Интересува ли те кой какво ще сикаже?
– Какво ме интересувамен, дали някой ще разбере или няма да разбере. Тия, които разберат, щеразберат…
Жените,удобствата, славата… този начин на живот ще изчезне. В момента, в койтопрестане да ти пука за тях, ще останеш сам.
– Е, да, ама аз съм отдесет години сам. Знаеш ли колко ми пука, дали съм сам или не. Най-добрите синеща ги написах, когато бях сам.
Товами изглежда като революция от страна на Кайо към Калин Терзийски.
– Имаше едно лайно КалинТерзийски, което… само че тук има един детайл, който трябва да се уточни. Нарочнонаправих така, че за 6-7 години да се харесвам на хората. Вие искахте това.Искахте това да видите. Точно както в Малкияпринц турският астроном отива и казва – аз открих астероид. И всички казват– еби си майката, ти си тъпанар турски. И след това, когато отива с фрак ихубави дрехи, и всички казват, това е чудесно, той наистина е открил невероятнонещо. Аз написах Има ли кой да ви обича – през 2000-та година. Прочетоха го трима-четиримачовека. И казаха, че е хубаво, доста хубаво. Приказка. 2009-та издадох сборникзаедно с други разкази. Някои хора казаха – това е добре, много е интересно.2011-та получих европейска награда за литература заради тая книга. И всичкиказаха – Калин Терзийски е голяма работа и си е ебал майката. Защо, след като съмнаписал това нещо, когато съм бил най-нещастен и най-беден. Какви сте вие хора,не ви ли е срам поне малко от всичко това?
Оставямго с този риторичен въпрос, накиснат в питието му. Думите му стават всепо-бавни и неясни, погледът му плува надалеч от лицемерното одобрение. КотватаКалин Терзийски вече е скъсана, днес той я ненавижда много повече, отколкото навас някога ви е минавало през акъла. Пукни се на парчета, тяло; душата пак есвободна. И посоката на движение отново е кристално ясна. Кайо пътува към Рая,онзи несъществуващия, в който толкова дълбоко вярва. Желаем ти попътен вятър, стариалкохолни моряко!