В деня, когато американският президен Барак Обама направи своето последно обръщение към нацията (#SOTU), егоист изпраща първото си VIVACOM ПИСМО. Качваме се на дъскатаи се спускаме по медийната вълна, за да оберем всичко забавно, умно, скромно или надуто, което ни се изпречи по пътя. Ще рече – фейсбук постове, туитове и инстаграми, които вие, вашите приятели илинапълно непознати пишат и споделят. Снарядите от гледни точки, които се изстрелват непрекъснато в социалнитемрежи. И ние, като някакви особениизследователи на полетната им крива, улавяме онези от тях, които летят хитро и бързо, яхваме чувствата, усещанията, пакетираме ги в удобно и бързо за четене ПИСМО иви го доставяме в началото на деня.

За да ви спестим време, ще преглеждаме социалните мреживместо вас. Ако продължим по темата със снарядите ивъзприемем един публикуван пост/туит/инстаграм като снаряд, то подобно на артилерийския залп, има две сили, които оказватвъздействие върху тях. Ако ги нямаше, постовете щяха да сеизстрелват във въздуха и никой да не ги вижда, подобно на снаряда – щеше да се движи само нагоре. Едната сила е земното притегляне, а втората – съпротивлението навъздуха. Така и при социалните мрежи – я някой коментар-кроше, я някое споделяне, я нещо друго – все ще се намери нещо или някой, който да спре свободния полет на коментарите. Сега се появява и нашата скромна рубрика, която също моделира полета на постовете. От тази сутрин се заслушваме в шумните от тях, онези, които разтърсватнощната тъма или насочват дневната светлина, подбираме ги, събираме ги, за да си потрепервамезаедно, докато ги четем.

След обръщението на Обама тази сутрин, имаше и слаба стрелба от лагера на Тръмп (@realDonaldTrump), която доста ни разочарова:

Успокоихме се поне, че подобно на вакханалията в родните социалнимрежи, такива неща се случват и в Щатите и сме сигурни в това, след като дори Обама го признава:

Какво пък – явно днес всички се мразят, а силният артилерейскиогън в социалните мрежи е запазена марка и на Дилов. И той, вместо да възхвалява или порицава американския президент, все намира начин да набърка леля ви Меркел виграта:

Прав е и Върбанов, че пак отбелязваме победа на Интернет фронта. Не са глупавия тия от Google -винаги знаят къде да ни жегнат и погъделичкат,че да ни стане хубаво. Както би казал Алеко:“Келепир има в тия работи.Аз съм врял и кипял в тия работи,че ги разбирам…“

След като си припомнихме честването на Алеко с doodle на google, не можем да не се зарадваме на победата на @GrigorDimitrov на @AustralianOpen. Толкова ни е хубаво и гордо, че чак не се издържа:

Топлите цветове са на мода основно през есента и като говорим за стил и противоречия по по-важните въпроси, очевидно има драма и за това какъв цвят е роклята на Мишел Обама по време наобръщението на съпруга йкъм нацията им:

Ако оставим настрана есента и си спомним, че все пак е зима и се очертава застудяване, не можем да не отбележим отдавна наболял проблем, който продължава да разделя хората на лагери:

Има един човек, който от ’94 насам обединява лагерите и винаги има какво да каже. Поне на немски, ако не на английски…

Между Обама и спорта, остават въпросите за адекватността на обществото и за пореден път изниква въпросът – доколко живеем в реалността или предпочитаме да я подменяме с хайпа на лайковете във социалките. Джасим пита същото:

И след като наскоро Дженифър Лоурънс направи забележка на репортер, че си зяпа в телефона, докато й задава въпроси по време на пресконференцията за Златен глобус, сме наясно, че навсякъде адекватността е отстъпила място на леката шизофрения. Ако обаче оставим настрана илюзията на интернет, навън и в съвсем реалния живот, по пътищата постоянно се случват неща, за които почти никой не пише, а вместо това просто си затваря прозореца:

Междувременно фотографът Timothy Allen се разхожда из забравените селца и паланки на България и изпълнява желанието на баба Стоянка. Тя е тук, защото името й е от онези, които трябва да запомним, дори и тя да не е дядо Добри:

И понеже всеки има право да има мнение, понякога се случва цели тъпли да се подхлъзнат да коментират неща, от които не разбират. Красимира Хаджииванова натиска спирачките и го казва ясно:

И докато сме на темата за правото на лична позиция – за вечния ни спор за разликата между мечта и мачта, пардон – иновативно и модерно, Леона Асланова дава кратки разяснения, които радушно приемаме:

За финал и ден преди обявяването на номинациите за Оскар, ще се доверим на Letiashtata Kozzila Erato, която представя своя точен анализ за това какво е нужно, за да вземеш престижна статуетка. Особено, ако си Лео: