Когато бях на 15, бях изпълнен със съмнения и въпроси. Бях спрял да ходя на училище. Не знаех защо съществувам и ми беше много трудно. Чувствах се не на място, неправилно. Тогава започнах работа в една фабрика, работих там около 2 години. Един ден попаднах на едно предаване  за вселената по телевизията. Там чух за пръв път един страхотен учен, който говореше толкова страстно за звездите, за космоса, че още след първия епизод бях сигурен, че съм разбрал с какво искам да се занимавам. Исках да стана астроном, исках да стана физик. Исках да откривам нови звезди, нови светове.

Ами върнах се в училище 2 години по-късно. Дотогава винаги съм се справял много зле с математиката, затова всички бяха доста изненадани, че искам да се занимавам с физика и астрономия. Но им казах, че всичко опира до нагласа.

Тогава малко по малко открих, че копнежът по звездите е по някакъв начин копнеж по поетичното.

Винаги съм бил поет, но невинаги съм го знаел. Защото или си поет, или не си. Разбира се, трябва да работиш върху това, което е в теб, и да го развиваш. Но ако си роден с нещо, не можеш да избягаш от него. То те намира рано или късно. Когато открих поезията, открих себе си.

Ами заглавията винаги идват последни. Винаги, когато довърша някоя книга, предлагам на издателя си по няколко заглавия, от които той да избере. Винаги. Така че това заглавие се появи сред много други, повечето от които доста лоши. И тогава просто го почувствах. Не мога да го обясня точно – звученето на думите, комбинацията.

А самата идея за поредицата ми дойде доста рано, едва в началото на кариерата ми на писател. По радиото чух историята на богата вдовица, живяла в северна Исландия през 60-те години на 19 век. Тя била властна и независима жена, такава, която не свеждала глава пред патриархалния свят, в който живеела. Това ѝ създало доста конфликти с околните. Хората около нея се опитали да я прекършат и в крайна сметка успели. Така се роди идеята за поглед върху период, в който жените са били потискани, за силно патриархално време. По това време имах други неща за писане, а и не бях много сигурен дали искам да напиша роман, който да се развива точно тогава. В главата ми тази идея първо беше само една книга. Но когато започнах на пиша Между Рая и Ада написах 80 страници за 3 седмици и вече знаех, че ще има и друга. Роди се нещо тотално различно от онова, което планирах първоначално.

И да, и не. Когато в една книга някой друг чете книга, имаш безкрайни възможности какъв да е изборът ти. Трябва да е едновременно разумен, но и нещо не твърде показателно. Реших да избера преводна книга, а Изгубеният Рай на Милтън е много специална книга в Исландия. Преводът ѝ е много добър, дори се срещат много хора, според които исландският текст звучи по-добре дори и от оригинала. А и това е поема за първата любов. За първата любовна история на земята. Дадох Изгубеният Рай на Барт, защото е герой, който е млад и обича много поезията. Мислех, че е наистина подходящо.

Много е човешко да вярваш в по-добро място. Страхът от смъртта е онова, което ни различава от животните. Опитваме се да срещнем и преборим страха си с идеята, че след това има нещо. Във всяка религия това вярване има свое проявление. Мисля, че без него човечеството нямаше да се е развило. Ако от самото начало на съществуването си хората са знаели, че след смъртта не следва нищо, древните цивилизации нямаше да са просперирали така. Нищо нямаше да е същото. Това им е давало надежда, а без надежда няма живот.

Да, да. Може би дори повече отвсякога. Няма значение дали имаш най-скъпия смартфон или някаква друга машинарийка, ти си преди всичко човешко същество, което се страхува от смъртта. Смъртта не се интересува дали си добър, лош, богат, образован. Всички са равни пред нея. Този страх се засилва, когато остарееш, нуждата да вярваш в нещо – също. Истината е, че всеки може да вярва във всичко, всеки има правото да се надява. Но всичко е просто идея, предположение. Никога няма да си сигурен. И това е ужасяващото и красивото – несигурността.

По това време е било нормално. Всеки е вярвал в Бог и е смятал, че Бог е мъж. Ако съществуваше нещо като Господ, то би било доста по-голямо от човешко същество. Обичам да се шегувам и да питам какво би станало, ако Бог е голяма чернокожа жена. Преди сто години е било по-лесно да вярваш в Бог. Днес вече знаем, че над нас няма такова нещо като Господ. Изпращали сме ракети, спътници и знаем, че няма. В същото време познаваме едва 5 процента от вселената. Да се надяваме, че Бог се крие някъде там.

В по-голямата част от времето Бог е в природата. Той я създава. Мисля, че това е нормално. Когато се сблъскаш с нещо толкова мощно като природата – могъщата планина, откритото море… тогава, усещайки до мозъка на костите си колко чуплив и малък си, е много по-лесно да приемеш, че няма друг начин природата да е толкова помитаща – Бог трябва да е там наистина.

Ами…мисля, че е просто природата. Не просто, защото тя е всепоглъщаща и силна. За съжаление, за огромно съжаление, явно забравяме това. Това може би е един от най-големите пробеми на нашето съвремие – глобалното затопляне. Опитвали сме да сложим юзди на природата и да я контролираме толкова дълго време, че не е изненадващо, че тя започва да си отмъщава и се надига срещу нас. Изправиш ли се срещу нещо толкова голямо и силно, ти се опълчваш на нещо, което е непредсказуемо. Това е трагедията на нашето време. Че повярвахме, че сме над природата и че сме по-силни от нея. Само на пръв поглед контролираме каквото и да е било. Ако живееш на място като Исландия, разбираш каква е истинската сила на природата. Тук, в Европа, е по-лесно да не забележиш нещо подобно. Всичко е опитометено. Лесно е да вярваш, че можеш да опитомяваш, а всъщност да не можеш.

В момента ли? Песента на тези птички, децата, които тичат наоколо. Красотата на околния свят винаги ме зашеметява. Ако можеш да видиш красотата, значи има надежда. В същото време някои от най-красивите поеми са най-тъжните.

Боб Дилан казва в една от песните си Behind every beautiful thing, there’s been some kind of pain.