Този свят съвсем се сговняса, честно. В Playboy нямало да има вече цици. И Чарли Шийн е позитивен не само в отношениетоси към живота. И отвсякъде ми дуднат за тая религия, оная религия, от тукпетрол, от там – газ. И ми вдигат винетките. И ми искат акциз за домашнатаракия. Аман, не се издържа така, напускам. Бих последвал Джими, Джим Кърт иЕйми, но първо, че ми е рано и второ – светът не е готов за моята загуба.Затова реших да пробвам нещо друго.

Вдигнах палец по Подбалканската ипотеглих към село, за да си направя едноседмичен експеримент, а именно – щеумра ли гладен аз, един-нищо-неможещ-да-прави-артаджия, ако не ми плащат задумите, а трябва да работя с ръцете си, за да се нахраня.

Селото не е на края на вселената, само на 70 километра от София е, ноблизостта е измамна, защото тук интернетът още не е покварил бабите и дядовците,радиото е само национално, а от джиесеми има смисъл единствено на две поляни –известни съответно като Голям и Малък Обхват. Продължавам да мисля, чеинформацията е необходима на онези, които имат ресурса да променят събитията. Насело го нямат и затова радиоточките са винаги изключени.

Добрите новини така или иначе не стигат дотам, а ако стане война, ще се чуе,ебаси.

Ден първи

Пристигам. Къщата ни е необитаема отдавна. Каквото има за крадене, еоткраднато. Каквото няма, също. Ноември е уж топъл, но в Балкана е по-друго.Оставям си раницата в кухнята, където има стара чугунена печка и отивам датърся дърва. Съчки бол, но брадва няма. Търся. В нашия двор няма, съседитеизмряха и предполагам – в техните също.

На мегданчето има хоремаг, където пият трима мъже на видима възраст между 20 и95. По селата никога не можеш да познаеш кой на колко е. Питат ме чий съм,казвам си всичко, питат какво правя тук, не ги занимавам с утопии и бягства отреалности, казвам, че съм дошъл за брадва. Единият чичо (дядо? набор?) ще мидаде, ама ако му нацепя и на него кубик и половина, че точно са му ги докарали.Пазаря се. Ще ме нахрани. Супер. Той си допива и тръгваме към тях.

Мълчим. Стигаме. Кубик и половина садоста повече, отколкото си представях.

Дава ми дочени дрехи, че с това хипстърско панталонче съм за никъде. Плюя си наръцете. В такива моменти винаги ми изниква великата българска поговорка, че таяработа не е като оная работа. Верно не е. Ама, хайде, нали съм решил да сеправя на корав, стискам зъби и цепя. Брадвата отскача като от бетон, мокри сатия дърва, казва стопанинът, ама аз млатя все едно от това ми зависи животът.Свършвам. Прибираме ги под навеса. Кани ме вътре, аз обаче съм вир вода и първосе измивам на двора. Гладен съм като диво животно. Има чорба от пилешки глави.Е, верно ли… Да беше казал, че е шаман, а не готвач, изобщо нямаше да си давамтолкова зор. Ама, глад, братче. Дробя някакъв ронлив хляб и сърбам. Не етолкова лошо. Само очите на пилетата малко ми бъркат в съзнанието, ама сесвиква. С всичко се свиква. Наяждаме се, дава ми брадвата, обещавам да я върнаи отивам у нас. Окастрям всички прораснали дървета в двора и паля печката вкухнята. Ще отнеме време да се отвърне, но тамън е още светло. Разглеждамдвора, няма нищо, което да става за ядене, но за днес съм сит. Утре пак ще сепробвам в хоремага, може да изскочи нещо.

Кухнята е вече топла, чува се само пукането на дървата и от време на време лай накучета от съседните махали. Изморен съм и лягам на кушетката с рисуванитетабли. Унасям се.

Ден втори

Събуждам се рано. Отдавна не съм се наспивал така. Мия се на външната чешма,обувам си вълнени чорапи и пуловер и излизам да се разхода из селото. Помня гокаквото беше от времето, когато бях малък. Не се е променило и краката ми автоматично меповеждат на лов за орехи, дюли, ябълки и чепки необран отел. Няма кой да ми секара, а ще стане страшен ошав. Постепенно събличам света от себе си и ставампо-лек.

Виждам прегърбена баба (леля? наборка?) да копае нещо с мотиката си. Предлагамда й помогна, тя първо ме пита чий съм. Знам си урока вече: на Двайсетака съмвнук, но съм сам сега, търся да работя срещу храна или някоя дребна пара.Бабата щяла да сади картофи и ми предлага цяла тава баница, ако й помогна. Неям баница. Как така не ям баница? Ми, не ям. Градско чедо, въздъхва тя, нодруго няма и от ябълките и дюлите коремът ми пристъргва. Копая двора и прояждамбаница след 25 години инатене, даже ми харесва и тя, жената, ми я дава завкъщи, аз й благодаря, обещавам пак да мина и си тръгвам с джобове, пълни сплодове и тава, завита с овехтяла везана кърпа.

Прибирам се, напалвам печката, слагам да ври вода и мисля малко по-дълготрайнастратегия, ‘щото така от ден за ден не си е работа. Слагам ябълките и дюлите втенджерата и преглеждам книгите над отдавна небучащия хладилник. Чупя си ощеедно парче баница и с мазните пръсти отгръщам пожълтелите страници на 555 съвета за любителя овощар. Ако ще сеемигрира на село, е по-хава на пролет. Надрасквам едно стихотворение настраницата, обясняваща сложния процес на ашладисването. Ще го кача във фейсбуки ще избия рибата, ако се върна в София. Улавям се малко преди да заспя, чеказвам наум „ако”, а не „като”.

Ден трети

Закусвам баница с ошав и не бързам да ставам от леглото. Намирам съветите заовощаря крайно практични и като че ли вече по-малко тъжа, че занапред в Playboyняма да има цици. Излизам на терасата и виждам, че намегдана са се събрали няколко джогана от тези, дето ходят за дърва в Балкана. Обличам си дочените дрехи и отивам да сецаня да ме вземат. Умея да се продавам без значение дали ще е за черноработникили бяла робиня. 20 лева на ден. Кой ти ги дава. Верно, хамалогия, ама ще мистигнат за няколко дни напред. Товарят ни на камиона и потегляме. Останалитемъже нямат зъби и имат бради, ръцете им са неизлечимо черни и груби. Неговорят. Никой не ме пита кой съм, какъв съм и защо съм там.

Ясно е, заради синята банкнота е, не е за кеф.

Стигаме до една поляна, камионите спират. Оттам – на коне или пеша, постаршинство. Дават ми една моторнарезачка, единият от мъжете върви със спрей и пръска по дърветата, които трябвада се отрежат, а аз вървя след него, посичам ги и се старая да не изоставам. Гърч, ноосъзнавам, че ми харесва доста повече, отколкото да седя на бюрото си вредакцията от 9 до 6. Спираме за обяд. Останалите си носят хляб, сланина,туршии, ракия. Не съм се сетил за това, а и да бях – нямаше какво да взема. Всекими дава по малко от неговото в пълно мълчание. Тези хора са оперирани от думи,честно. Нямам идея за какво си мислят и мислят ли изобщо. Харесвам ги. Наяждамесе, после отново се захващаме да поваляме вековните букове, да ги връзваме свериги за конете и да ги товарим на камионите. Слава богу, по това време на годината се стъмва рано, а на тъмно не можем да продължим. Качваме се върхутрупите и се връщаме в селото. 20 лева. Нацяло. Питат ме дали ще дойда и утре,но мисля да пропусна.

От хоремага си купувам кренвирши, картофи, маргарин, хляб, олио, сол, брашно и3 литра жълта лимонада. Остават ми и за обикновени вафли. Разглобен съм и сеприбирам в къщата, паля печката, препичам си няколко филии и ям с апетита накорабокрушенец. Има една мисъл, че от време на време човек трябва да отиде нагробища и да влезе в болница, за да осъзнае, че животът му си е супер. Е, не еизлишно и да се скапеш от бачкане, за да оцениш вкуса на храната. Заспивам испя добре.

Ден четвърти

Закусвам. Заричам се, че днес няма да пипам брадва, резачка или мотика. Отивамв читалището. Заключено е, но има бележка в кого е ключът. Намирам въпроснатажена, представям й се, казвам, че съм само за седмица в селото и просто искамнякоя книга.

Подозрителен съм й, но се съгласява да отвори библиотеката. Прави ми картон. Съвсемкато истинско е. По дифолт няма съвременна литература, а аз съм отвикнал дачета класика, ама к’вот – такоа, както казваше един знаменит готвач на морето.

Незнам кое ми е по-тегаво – да мъкна 100-килограмови трупи или да чета Лермонтов.

Нещо с картинки няма ли, питам библиотекарката. Има детски книжки, обяснява митя, на долния рафт са. Навежда се да ми извади няколко. Хубав задник има, голями твърд, прикрит от бели пликчета. Какви книжки, какви картинки, каква класика– смисълът на живота се върти около гравитацията на това натежало с годините,но все още гостоприемно женско тяло. Преценявам, че напълно заслужавам след неколкодневенпост да си засладя живота не само с обикновени вафли. Пушим на балкончето цигариот нейните, казвам й всичко, което знам, че работи с жените, тя от своя странае позабравила, но не напълно как да се справя с мъжкото внимание. Изчакваме дасе стъмни преди гащичките й да се развеят като бяло знаме, символизиращобезусловната й капитулация. Велика жена. Чувствам, че притежавам света, докатоси търся боксерките по пода. Утре пак ще дойда, казвам и се опитвам да звучизаплашително, а тя ми хвърля поглед, в който прочитам, че куче със салам нямада уплаша. Гладен съм.

Прибирам се, паля печката и си пържа картофи, ръся гиобилно със сол и си беля кренвирш. Въртя се дълго преди да заспя.

Ден пети и нататък

Събуждам се с мисълта за библиотекарката. Прекарвам дните си, без да излизам ибез да спирам да мисля за нея. Не помня какво съм ял. Не изпитвам глад и жажда,не усещам и студа и рядко паля печката. Ходя в читалището, там има единкалорифер и пушим цигари, четем си Чехов и Булгаков, и тя ми носи домашнисладкиши и ми дава парчетата с пръстите си, колко живот има в тези пръсти, исамо тогава ми се услаждат, и ми казва, че съм лакомо дете, и аз наистина съм,а после ме кара цялата да я облизвам, щом съм толкова ненаситен, и аз го правя,и вече е пролет, тя живее отдавна у нас – въпреки шушуканията, и засаждаме градинатас лук и марули, домати, тиквички и гергини, като тя, разбира се, държинай-много на цветята, а аз съм изчел 555-тесъвета за любителя овощар и подрязвам дръвчетата, и за първи път в животаси имам нещо, заради което не само бих умрял, но и бих живял, и майната имна Джими, Джим Кърт и Ейми, на религиите, войните, петрола, газта, Чарли Шийн, наакцизите и най-вече на винетките.

Щастиетое да не мислиш за глупости.