Приятел в нужда

Както пишеше на стената на една провинциална обществена тоалетна  – “не се напъвай, тук норма няма!” Това беше отдавна, когато още имаше норми. Сега ще отворим дума за клозета, заонова място, което е вашият пръв и истински приятел в нуждата. И което гнусливиятезик не знае как да нарече, затова го изрича с толкова имена.

Ъъъъ… къде се намира… ъъ..онова… – и преди да си казал мястото, домакинът деликатно, почти шепнешком тие обяснил – по коридора вляво, първата врата до кухнята. Когато се върнеш пригостите в хола, облекчен, с още влажни ръце, всички са разбрали къде си бил.Никой не го е произнесъл, а всички са разбрали. Хитър е езикът. Така де, но сепитаме като в Платоновия “Кратил” дали не съществува някаква вроденаправилност на имената и за гърци, и за варвари…

Връщайки се назадв нашия клозет през английския closet, ще стигнем до латинското claudo, clausis, което значи завършвам, свършвам, както и скривам,прикривам.

Римляните са умеели да казват всичко с една дума. Значи клозетът енещо, в което се затваряш, заключваш се, свършваш каквото имаш да вършиш(какво, не се уточнява), след което прикриваш това, което си свършил. Факт е,че и римляните не уточняват какво точно се върши в клозета. Може би защото тамсе е вършело всичко. Е, нямах предвид точно онова. В Ефес например (какво прависега този град в Турция) може да се види запазена от онова време римскатоалетна. Бих я нарекъл обществена, но тя няма нищо общо със себеподобнитемраморни… Намира се досами публичната баня, с нещо като топла връзка междудвете. След банята римските патриции сядали удобно на въпросните мраморниседалки и прекарвали в облекчителни разговори целия следобед. Memento! Забравихме нещо. Естествено, че не сеотпускали веднага затоплените си корпуси върху студения мрамор, а оставялипреди това голите задници на робите да придадат на студения камък температура,близка до телесната.

Да се върнем обаче на имената. Не ти ли се струва, че думата “кенеф” звучи някакпо-естествено за тези георграфски ширини? Тя не е измислена от хъшлаци игамени, както си мислят мнозина достопочтени граждани. Думата си идва отстароарабското kanif и щерече онова, което е скрито от погледа. А ни се струва близка, сигурно защото едошла тук през турски или защото някак си на нашите клозети повече им прилягада се зоват кенефи. Ако отворим шесттомния речник на Найден Геров, ще откриемедно още по-конкретно и неевфемистично назоваване на отходното място. Родниятезик от края на миналия век смело го назовава нужник и серник. Дядо ми в краяна този век още му вика по същия начин, и то без да е чел Найден Геров. Той идосега не може да си представи, че нужника може да ти е вътре в къщата, досамикухнята. Много по-пристойно е да ходиш повънка – още едно назоваване, колкотобуквално, толкова и евфемистично. Отвън, някъде зад къщата – неунищожимиятпантеизъм на едно поколение. Всъщност всеки мъж е усещал това водно съвкуплениес природата, отбивайки колата край пътя. Зад храстите или върху девствено белиясняг, върху който дори можеш да изрисуваш нещо в стил късен Пикасо.

Ако сега някой не знае за най-мръсния кенеф в Шотландия, значи е абсолютно out of date или е прехвърлил 80-те, което пак не е оправдание. Гмуркането в най-гнусната единбургска тоалетна в Трейнспотинг си е истинска подводна ода на радостта, завръщане към изгубения рай. А само преди 15-20 години едно от нещата, които никак не се връзваха с детската ми логика беше, че като ходех в градското кино, така и не видях някой от филмовите герои да отиде по нужда. Как така след двата часа аз препусках към олющените тоалетни, а те за цял екранен живот – и то какъв! – нито веднъж не посетиха това заведение.  Бях стигнал до там да търся героизма им точно в това надмогване на обикновените човешки нужди. Героите за това са герои, мислех си, защото не клечат с топли задници. Аз не мога да издържа повече от три дни. Единственият кинокенеф от онова време бяха тоалетните във влака, откъдето заловените партизани бягаха посредством разбиването на прозорчето. По-късно разбрах, че тези ми наблюдения важат предимно за смрадливото родно кино или най-много още за гедеерските индиански филми на ДЕФА. Кой е знаел тогава за Кустурица и оня опит за обесване в домашната тоалетна на Баща в командировка, или пък Фасбиндер и Антониони, за които онова място също не е табу; ами бомбата в клозета на Смъртоносно оръжие 2? Да не говорим за почти идиличната съспенс-сцена с кенефа в Криминале (между Брус Уилис и Джон Траволта), където препечените филийки от тостера дръпнаха спусъка. Е, всичко може да се обясни и с това, че чуждите домашни тоалетни са много по-широки и камерата влиза лесно. А ние се успокояваме с лафа, че ни е широка душата. Поради което родните камери постоянно заничат в нея. После защо сме нямали добро кино…

Да не отваряме дума за силно свенливия реализъм в съкровищницата на българската литературна класика. Тук за най-голямо осмеляване можем да признаем “Во стаичката пръска аромат…”, разбира се, ако не беше писано за друго място.

Тоалетната е тема нон грата за всеки светски разговор.

Представяте ли си група джентълмени в дамска компания, вместо да дискутират метеорологичната прогноза, да се разбъбрят около тукашните отходни места. Етикетът винаги е изтласквал тоалетната вън от своите норми. Което ни е дало свободата да правим там каквото си щем. Вътре човек остава сам със себе си, заключен, изолиран, отрайберен от външния свят. На домашната тоалетна следва да се признае статута на последното убежище на съвременния човек (neuroticus normalis по В. Бернаскони). Една модерна килия за този търсещ покой монах. Последният празен файл сред нет.агресията. Последната дупка на виртуалния кавал.