От кои години е тази снимка?

Това е от 70-те. Черните ангели. Жени Радева я направи. Не е специална сесия. С личен пуловер съм, явно странично ме е снимала.

Заглеждате ли се във фотографията, когато минете покрай нея?

Какво да се заглеждаш… Свикваш. Други младежки снимки общо взето нямам. Но моята професия е благородна, защото много често си виждам физиономията, не е нужно да си я спомням от снимки. Е, нормално е да си кажеш понякога – какво момче бях, сега какво е, но така е…

Казвате си, значи, “какво момче бях”…?

О, казвам си, казвам си. Готино момче бях. Понеже сега много-много не контактувам. Повече съм сам. И някой път си говоря сам със себе си. Ама, съм се раздавал в младостта си. И това, което препоръчвам на моите студенти, е да си консумират младостта. Нарочно я вкарвам тази дума –консумират. Човек само веднъж е млад. Те се опитват, но някак си еднопосочно. И им пожелавам да им се случи това, което на мен. На 27 години бях един от най-популярните хора в България. Летях. А и страшно се радвах на моята популярност. Това е нещо, което мисля, че е редно да се случва с човек. Но не съм се главозамайвал, да кажа – аз съм най-велик. Защото след това страданието е много голямо.

Консумираше ли това момче по правилния начин младостта си?

Мисля, че да. Чувствах се необходим. Бях много ангажиран. Кино, телевизия, театър. Много халтура. Обикаляхме заводи, предприятия. Беше страшно. Имал съм някои критични забележки в ония години – как може да носи три дини под една мишница?! Разсейвал съм се бил…

Само две дини, а?

Две дини стават. Ама, аз съм доволен. То това е творческият глад. Не съм от хората, които отказват. Чак в по-зрелите години добих начин да отделям интересното от неинтересното. Това ми втурване в много неща ми се струваше естествено.

На студентите си по колко дини им препоръчвате да носят?

Проблемът на студентите ми сега е какво да правят, когато завършат. И това на мен ми е най-сложното – да ги мотивирам. Не мога да ги лъжа и да им кажа, че всичко ще е наред. Единственото, което мога е да им обясня, е че колкото повече знания и умения вкарат в торбичката, толкова по-добре. Има и друг момент – в моите младежки години се снимаха по 22 игрални филма. Плюс сериали. Сега се движат между 6 и 7. Много по-трудно можеш да намериш работа и изява в игралното кино. Далеч от техните качества е. Аз ги разбирам и затова не ги спирам. Колкото се може повече да снимат – и реклами, и телевизия, и малки ролички из театрите и халтура, ако искат. За да ги видят.

Кога започнаха да Ви наричат Мастъра?

През 88-ма Енчо Халачев (ректорът на ВИТИЗ – бел.а.) звъни – така и така – каня те да вземеш клас. И аз щях да падна. К’ъв клас ще взимам?! Сега трябва да чета Станиславски. При това аз дори не минавах по тротоара на ВИТИЗ, защото отпред седят едни симпатяги, хиени, които смятат, че те са най-великите. Като станат трети-четвърти курс, студентите започват да не харесват професионалните артисти. Та аз минавах винаги от другата страна. И му казах – чакай да помисля малко. Педагог?  Не съм си и представял даже. Имам развита фантазия, мога да си представям разни неща. Много неща съм искал да бъда в младежките си години. Исках да бъда и Гунди, освен Стефан Данаилов. Да мога да ритам топката като него. Ама педагог… Съгласих се. И така започна преподавателската ми кариера. Обаче как да се обръщат към мен? Много тъпо е другарят Данаилов – не театрално. Само Данаилов е грубо. Ламбо – много фамилиарно. А помислете, им викам. По това време вървеше филма „Името на розата”. Те го бяха гледали. Там младежът се отнася към възрастния с „мастър”. И те ме замастеросаха, така и тръгна.

Разбират ли ви добре за консумацията на живота?

Освен проблема с очите, и двигателната ми система нещо не е у ред. Преди моята педагогика беше да показвам – ставам на сцената и показвам. Някак си по-лесно беше. Сега седя долу и повече говоря. И докато ме разберат, става майката си джаса. Съзнавам факта, че не мога да им покажа. На млади години повече говорех за житейския път – от к’во трябва де се пазят. Сега, понеже усещам промяна в себе си, опитвам се да им внушавам някакви неща. Преди разказвах повече случки от моя живот – в театъра, киното. Защото имаше по-малко възрастово разстояние. Сега все едно говоря за друга епоха. Между първия ми випуск и сегашния няма нищо общо. Освен това, което е свързано с поведението им на сцена, с тяхната актьорска работа, искам да им внуша какво е театърът. Прекалената амбиция пречи. Срутва те. Зрителят умее да те гепи кога си амбициозен. А той обича да усети, че артистът се притеснява от неговото присъствие.

Виждате ли в някой от тях себе си?

Не. Аз имам една такава слабост – жените. Мъжете повече ги мачкам, макар че те не го усещат като мачкане. Откровен съм и не крия, че от теб няма да стане нищо. Ще те оставя в класа, ама не ставаш. И е по-правилно, вместо да ги будалкаш и да направиш още един нещастник. Та търся винаги да имам един герой любовник. Колкото и смешно да звучи. По начало предпочитам красиво, отколкото грозно, но да е много интересно. Макар че има много такива случаи. Предпочитам естетически да ми е приятно да гледам. Това е моят поглед. Като съм кьорав сега, не мога много-много да я оценя красотата, защото по някой път не мога да ги разгледам. Кой беше ти, бе? Много тъпа работа е това. Много голямо наказание с тия очи.

След тях, като завършат, ще вземете ли следващ клас?

Виж сега, аз се водя професор-доайен. Жълтата преса вече ме отписа. Нямам още решение, понеже не знам дали ще ми стигне енергията… иска се енергия.

Те не Ви ли зареждат?

Абе, зареждат, зареждат, ама батериите бързо се изпразват.

В това решение до каква степен ще е фактор тъгата? Ще Ви липсват сигурно…

Ще ми липсват. Аз винаги съм бил сред хора. Но тия неща, които ми се случиха в последните две години… Копеле, извади се от това състояние! Самотата е като един октопод. Тя те притиска и ти я търсиш като някакъв наркотик. Преборването с това е много сложно. Имам периоди, в които се възкресявам, а в другия момент пуска пипалата и ме затвори тук на това диванче. Имам проблем с четенето, много трудно чета. Вестници попреглеждам, много често не мога да разчета к’во пише. Намирам думата, а тя се оказва, че е съвсем друга. Просто не съм я прочел като хората. Не мога да хвана и шрифтовете на титрите. Това ограничава. Много добре изглеждаш, ми кажат. Абе, аз си знам колко съм добре. Непрекъснато нещо ме мачка. След тия пет месеца, в които бях затворен тук. Възможно е и някаква депресия да е. Не мога да го определя. Не е да тръгна по психолози и психиатри. Така си го определям понякога – дали ще остана сам с октопода. Тамън те пусне и шат – нещо те удари. Съзнавам много добре, че ако се затворя и се отделя от всичко, ще потъна. Довиждане, гемия. Та ще ми липсва, но няма да е фатално.

Страх ли Ви е?

Мен си ме е страх. Макар че, аз съм си изживял живота. Както разбираш – много пълноценно. Консумирал съм го. От една страна – те, моите приятели, всички си отидоха. И си казвам – каквото е писано, това е. От друга страна не ми се ще все още. Имам още какво да свърша. Викам си: Ламбо, стегни се бе, братче, абе стани и ходи. Ходи бе, идиот, ходи, ще пукнеш бе.

Кое вашите студенти не знаят за тоя Ламбо от тая снимка, с личния пуловер?

Много неща не знаят. В лудото ми време – за радост -нямаше жълта преса. ‘Щото, ако имаше жълта преса, то щеше да е страшно. Нас ни пазеха, да не се говорят за нас работи – по-известните артисти. Интересът сега идва от журналистите, не толкова от обществото. То си е създало една визия за мене и си я крепи. Наборите имат едно отношение, техните дъщери и синове – друго, внуците – трето. Разбира се, на най-малкото поколение вече не съм им интересен. Няма с какво да ги завладееш…

Това е тъжно по някакъв начин…

‘Ич беля не ми е тъжно. Като се кача вечерно време на такси, пък и не само, шофьорът не ме разпознава. Като заговоря –тогава. Да боледувам от това, че вече не ме познават хората? Който трябва ме познава, който не ме познава – да не ме познава. Никакви такива намерения нямам– да напомням за себе си. Който иска да си спомня – да си спомня. Няма нужда.

Аз пак към снимката дърпам. Някакъв съвет бихте ли му дали от днешна позиция?

На Стефчо ли?

Стефчо ли му викате?

Не, повече „Ламбе” му викам. Ламбе, Ламбе, моето момче. Абе какъв съвет да му дам на тоя. Няма нужда от никакъв съвет. Прави каквото искаш. Какво аз ще ти налагам какво да правиш…

Щяхте ли да му викате много, ако беше ваш студент? Диване ли беше?

И по-тежки думи ми хрумват. Аз употребявам много често „капут” или „бастун”. Правил е издънки и този човек, ама симпатични. През последните месеци минах и през темата за греха. Толкова ли съм грешен, че ми се струпа това на главата? Прегледал съм всичко, което съм направил.. дали съм толкова грешен? От десетте божи заповеди само една съм нарушавал…

Да не извикаме сега октопода?

Аз съм веселяк общо взето. Сега се наблюдавам и си викам – абе, к’во седиш като пукъл. Налагам си да се усмихвам.

Режисирате се, а?

Режисирам се. Викам си: стегни се! И тамън се напъча и па’ ме заболи кръст. И си казвам – леле, кв’а си бабичка. Тая сутрин в твоя чест си викам да подстрижа брадата. Купиха ми едно огледало с лупи. И да видиш сега майтап. Отивам аз на лупата, а осветлението ми – отгоре. Най-големият проблем ми е това отсичане (на катинарчето), да не го сбъркам. Щото може да стане страшно. И имам гле’й колко чифта очила –дневни, външни, многото диоптри – те са за четене. С тях се бръсна. И си викам– я да ида да ударя една контра. Мъчих се, мъчих се, и викам брей, мама му да… , не става с тия келяви очи. След което виждам, че съм тръгнал с тия другите очила. Това те кара да се смееш. Ей така е.

„Сам ли е горе” – ме пита входният портиер на тръгване. Да, отговарям, за да му занесе пощата. Но си мисля, че оня от снимката винаги ще е с него, двамата правят чудесна комбинация. Очите може да не са толкова страшни вече, ама гласът не е мръднал. И говори по един и същи хашлашки начин на всяка възраст. Ламбе, октоподът няма шанс.