•
27 октомври 2015
Не изпитваме носталгия по соца, но ни е мъчно за изкуството днес
Годината е 1988 г. Времето е слънчево, идеологията мрачна. От известно време се случва нещо, което силно тревожи органите на МВР и апарата на Държавна сигурност. Те имат проблем, който вече сериозно застрашава и тяхното, и реномето на държавата. При някакви мистични обстоятелства, един надпис изниква като от нищото в столицата и то не къде да е, а по правителственото трасе, на метри от централата на вестник Работническо дело, както и върху сградата на филиалa на Художествената академия Н.Павлович, който се намира на тогавашния булевард Ленин.
Надписът е направен с черен спрей за обувки Саламандър и гласи „Т. БЕРИЯ ЖИВКОВ“. Графитът не съдържа пряка обида, ноноси нещо много повече. Почти като в работите на Банкси, смисълът е между редовете и именно това предизвиква големия скандал. Непростимо и кощунствено, авторът на произведението е смесил великото име и фамилия на Тодор Живков –несменяемият лидер и символ на комунистическата ни държава, с името на Берия Павлович – един от извършителите на Сталинския терор, който „по случайност“ е застрелян три месеца преди Живков да застане начело на държавата през 1954 г.
С всяко следващо впръскване на спрея за обувки, примката се затяга. Графитът се появява последователно през януари, февруари и май, а нашите момчета от „органите“ не успяват да спрат вандализма. Образува се секретно дело по случая и играта започва. МВР праща свои поставени лица, задействано е следене и залагане накапани за евентуалния извършител. В една късна вечер капанът щраква. Млад мъж в спортно облекло и с шапка на главата, е забелязан да изписва „Т. БЕРИЯ ЖИВКОВ“ отново до булевард Ленин.
Започва преследване и почти като в холивудски екшън, следват изстрели. Извършителят пада прострелян. С две огнестрелни рани в левия крак и дясната подбедрица е заловен Симон Варсано. Фотограф, известен в артсредите, момче извън системата. След тежка операция Симон е разпитван многократно, поставен е под стража, а в дома му е сложена подслушвателна апаратура. София се сдобива с най-смелия си ухажор – демокрацията също. Варсано става един от първите графитъри у нас, който си позволява да отправя ясни послания с политическо съдържание. Той превръща надписа в медия с усилен на макс звук и усмихва протестно изкуството, като го поставя в поза за снимка. Превръща го в оръжие, което стреля безотказно по честта на всички „органи“ и ги удря точно където най-боли. В топките. Както казва писателят и сценарист Георги Тенев: „Държавна сигурност задейства целия си агресивен апарат заради послание от 12 букви и една точка, написани със спрей за обувки“.
Малко след това момчетата от „органите“ отново имат проблем. Октомври 1989 г.
Организирана е първата по рода си изложба. Името й е Земя и небе, а мястото – плоският покрив на сградата на СБХ на ул. Шипка № 6. Изложбата събира художници от цялата страна, като за пръв път „елити“ и„иноватори“ (художници на съвременно изкуство) са в една сграда, макар и метафорично разделени от „земята до небето“. На въпросната изложба се поставя и една творба, която ще стане знакова в историята на българското съвременно изкуство и то не с присъствието си, а с отсъствието си. Недко Солаков излага инсталацията си Поглед на Запад именно на онзи покрив, на правилното място, но не по правилното време. Съоръжението всъщност представлява най-обикновен далекоглед, който е монтиран на предпазния парапет на терасата, а до него седи „невинна“ табела – да, именно – Поглед на Запад.
Когато обаче зрителят погледне през далекогледа, всъщност вижда петолъчката на Партийния дом. Този буквализъм дотолкова лошо влиза на социалистическите норми, че произведението е премахнато почти веднага.
На следващия ден и земята, и небето осъмват без Поглед на Запад.
Изкуствоведът Диана Попова си спомня: „И властите(чрез тайните си служби) правилно оцениха провокативността и подривността на „Поглед на Запад“ и една нощ се опитаха да го премахнат съвсем буквално. А това, което направиха всъщност, е да превърнат произведението в легенда – публиката идваше на терасата и питаше къде е бил Поглед на Запад. Както пише в дневника на изложбата Земя и небе – „Всеки втори посетител задава въпроса „Защо е изместен Поглед на Запад?” Всеки първи си го задава наум“.
Държавна сигурност задейства целия си агресивен апарат заради послание от 12 букви и една точка, написани със спрей за обувки
След изложбата следва култов, мъглив и влажен декември, отново 1989 г.
Пред Археологическия музей в София се е събрало солидно множество. Любен Костов почти на четири крака подрежда малки дървени плочки домино в странна форма. При побутване на първата плочка, някоя следваща се заинатява и се налага да бъде побутвана допълнително. Целта е цялата сложна домино форма да се срути до последната си част. Хепънингът с кинетичната инсталация се нарича Падане на член 1. Поводът?
Онагледяване на искането за падане на член 1 от конституцията на НРБ, определящ водещата роля на БКП в държавата. Членът гласи:
(1) Народна република България е социалистическа държава на трудещите се от града и селото начело с работническата класа. (2) Ръководна сила в обществото и държавата е Българската комунистическа партия.(3) Българската комунистическа партия ръководи изграждането на развито социалистическо общество в Народна република България.
Желанието за промяна от протестните движения в края на 80-те години се е събуждало и е заспивало с лозунга “Долу член 1“, а Любен Костов е първият български артист, който показва това с инсталацията си пред Археологическия в София. Той, а и всички около него, се надяват падането на член 1, да предизвика вълната на доминото и да доведе някак до по-светлото бъдеще.
1995 г.
Бъдещето идва, светлината не. Виденовата зима предстои. Аудиторията е гладна не за култура, а за хляб и вафли. На един бетонен кей в Балчик обаче от рано се случва нещо. Тихо и прилежно, там се подрежда бяла пластмасова маса с няколко стола. Масата се застила с чиста и скъпа покривка, а на нея се нареждат всякакви дефицитни за времето си стоки. Луканка, вносни цигари, уиски, френски сирена и какво ли още не. На масата сядат членовете на групата за съвременно изкуство Ръб. Акцията се казва Демонстративна закуска и продължава с нашите момчета, които започват с наслада да консумират цялото изобилие, което има пред тях, докато наоколо минават зяпнали минувачи. Минувачите са буквално „гладните“ зрители на изкуството, на които освен девалвацията на лева и икономическата криза, им се налага да засищат стомасите си с нискокалоричната демократична мечта, защото просто няма нищо друго за ядене. По ирония на съдбата в онзи момент именно изкуството се оказва единственото сито нещо в държавата.
Другари и другарки, ние носталгия по соца не изпитваме.
Носталгия по демокрацията също. Единствената ни носталгия е по свободата и по изкуството. Защото днес и двете ги има в изобилие, но всъщност никакви ги няма. Защото днес и да седнеш да ядеш пържоли в центъра на Столипиново или пред бежански лагер, на някой едва ли ще му направи впечатление. Ако редиш домино пред Общината също. Драскаме навсякъде и за всичко, а даже не стрелят по нас,защото нямаме нищо толкова скандално за казване.
12 букви и една точка по-късно се търси изкуство, правено със спрей за обувки. Изкуство от онова, което кара „органите“ да ги болят топките.