Носталгията по миналото е тъпа работа… е, почти
NOСТАЛГИЯ
Преди години ме поканиха на рожден ден на моя бивша съученичка. На тържеството дойдохаоще доста хора от випуска. Нормално, все пак в училище ние бяхме една голямакомпания, която пиеше бири в градинките, цъкаше здраво белот и ходеше покупони. Бяхме добри приятели и имахме чудесни спомени заедно. Към датата и часана рождения ден жените бяха придобили вече лекия полъх на лелки (предполагамважеше и за мен) – високи токчета, офисни панталони с ръб и коси, минали презфризьора сутринта. Мъжете се бяха позакръглили, олисяли в голямата си част игледаха кротко – като хора, стигнали до етапа, в който всичко е наред. Отколоните се носеше Guns, разговорите зациклиха в епохата на ученическото нибитие, тип “а помниш ли когато…”. По едно време някой поздравирожденичката с Runawayна BonJovi и доста от гостите, вече подпийнали, се разделиха нагрупички, прегърнаха се през рамо и вдигайки немощно свободната си ръка, запяхас притворени очи. Тръгнах си с идеята никога повече да не уважа подобна “реюниън”среща. И не защото хората бяха лоши – те си бяха съвсем наред. Просто всичкотова, което се случи там в бара, за мен беше свършило завинаги и беше останало някъдев 90-те, а аз не исках повече да се мотая в тази епоха.
Сексът беше посредствен, срамежлив и неумел. Ако някой тогава ми беше казал, че след 15години нещата ще са сто пъти по-добре, щях да се разплача от облекчение
Никога не съм изпитвала тъга по отминалите дни. Не ме блазни идеята да
се върна в училище или в университета. Споменът за убийствената скука, която меобземаше в час или на лекция е още жив. Не се просълзявам при вида нааудиокасетка, защото ми напомня как ги превъртах на ръка, за да не си хабябатерията на уокмена. Сега имам музика на телефона си и никой не може да меубеди, че това не е далеч по-яко.
рубикубчета
учебници в найлонов плик с картинка Marlboro
руска електронна игра, в която “Ну Погоди” събира яйца откокошки
– нищо от това не ми липсва.
Не ми липсва и последвалата неслучила се революция – “нежна”, нонай-вече “неживяна, непразнувана”, която се разсея във въздуха и в уждемократичния ни парламент се озоваха все същите хора, заедно със синовете идъщерите си.
През тийнейджърските ми години София беше сива и завладяна от борците. ВасилИлиев и Карамански бяха икони и това създаваше у всички вакуум в чувството засоциална йерархия. Привиквахме към нещо, което беше порочно и вредно. Бяхме умеренобедни в сивите си къщи и еднаквата си мебелировка от талашит. Най-голямотомодно постижение беше да имаш DocMarten’s, а хипарската мода дойде с едни 30 години закъснение, колкото дани отегчи.
Самата аз не бях кой знае какво, за да изпитвам носталгия поне по собственатаси личност. Бях неуверена, притеснителна, шумна и с неприятно натрапчивоприсъствие. Ако сега попадна на себе си в метрото, бих се ужасила. Говорех нависок тон, смеех се гласно и невъздържано, ръкомахах и естествения и очакванрезултат беше, че повечето момчета се ужасяваха от мен. Сексът бешепосредствен, срамежлив и неумел. Ако някой тогава ми беше казал, че след 15години нещата ще са сто пъти по-добре, щях да се разплача от облекчение.
Не ми липсваи ежедневието. Нямаше хубави заведения, интересните събития бяха малко. Всичкобеше с белезите на разпадащ се социализъм и пустота. Случваха се неща, но тебяха измъчени и трудно оцеляваха.
От гореописаното човек би могъл да остане с впечатление, че не съм изживяла хубавимоменти, които да запомня и да ми липсват. Напротив, имаше и такива, но те саминало и са останали там, където им е мястото – в минало свършено време. Животътпродължава и постоянно те залива като вълна нещо ново – нова музика, новиресторанти, нови пътешествия и хора. Да въртя старата плоча на глем рока,опитвайки се да удавя очевидно посредственото си съвременно съществуване вспомена за два купона, би ме съсипало.
Има хора,които успешно съчетават спомените за миналото и стръвта по настоящето и докатокарат яхта в Средиземно море, са способни да си припомнят с просълзени очи какса повръщали зад Нотариата след литър мастика, но аз очевидно не съм от тях.Периодът и мястото, в които живях като ученичка и студентка, не съдържаха почтиникаква романтика, колкото и сега някои хора да се опитват да ги украсят внякаква илюзорна “жалба за младост”.
И все пак, дори за една толкова нихилистично-автобиографичнонастроена персона като мен могат да се изнамерят неща, които да ми липсват.Малко са, но си заслужава да спомена поне някои. Диско музиката, както и големитефронтмени на рока като Фреди, Кърт, Мик Джагър, Иги Поп – но нямам съмнение, ченякога пак ще се появи нещо ново и толкова силно, та съм готова да го чакам.
Едно нещо обаче никога няма да се върне и понякога мисля с болка на сърце занего. Когато бях малка и не можех да ходя на детска градина или училище, защотоимах хрема, мама ме взимаше с нея на работа. Прекарвах целия ден в съблекалнятана балерините в Народната опера – ще рече – десетки чисто голи жени, коитоседяха с вдигнати крака на тоалетките си и разказваха на висок глас мръснивицове. Когато се готвеха за спектакъл, лицата им бяха тежко гримирани, отустните им висяха цигари и те играеха карти в центъра на съблекалнята,наметнали халати, обградени от бели пачки*, палци, тюл и корони от бели пера. Приличахана съвършени валкирии, които винаги имаха за мен бонбон или шоколад. Понякогаме питаха какво ново стихотворение съм научила. А аз само това чаках – качвах сена един стол и започвах да декламирам с пълно гърло стихове за Георги Димитров,а те седяха пред осветените си тоалетки, пушеха, почистваха си фон дьо тен-а иподвикваха насърчително. Накрая дълго ми ръкопляскаха и ме притискаха към себеси – и ухаеха на жени.
Това никога повече няма да се върне.
*пачки- вид балетен костюм