Васил Панайотов се вози в градския транспорт и се отнася в резки размисли, които ни харесват

отвъд доброто – за злото

Вчера живият живот ми преподаде спонтанен урок по философия на екзистенциализма, опредметен впаралел между Столична компания Градски транспорт и най-великият немскимислител, целият само ум, разум и духовни идеали. Поне докато не полудя отсифилис.

Има един период, вначалото на октомври, когато първите дни на есента тъкмо са хванали щафетата, апоследните дни на лятото още не са я пуснали. Времето е характерно с голямдиапазон в градусите, а хората – с голям диапазон в дрехите. Рейсовете пък са характерни със закъснения, но товане е сезонна аномалия, а аномалия в търпението на същите тия хора.

Та философията може и да дава отговори на някои въпроси, някъде по света, Ницше, но тук, в София, никойне смее да ги зададе

Та бутам се значи аз в един рейс, навън е трийсет градуса, вътре петдесет, защото рейсът е един отстоте, купени много изгодно и карани много малко в някоя австрийска провинция, пъктам е много студено и не е нужно прозорците да могат да се отварят.Единственият въздух за дишане с усилие се провира през отворения до край, новсъщност едва леко открехнат люк, обратно на посоката на движение. По спиркитерейсът отваря и врати, но в него има толкова много хора и толкова още напират дасе качат, че нито въздух може да влезе през тях навътре, нито човек може даизлезе през тях навън. В тая тясна среда от слети тела, стеснението изчезва за2-3 спирки и идва една интимност, едно чувство на общност и съпричастие, коетосе поражда само в затвора, в казармата и по някои линии на Столичния градскитранспорт. Всички вътре участваме в нещо, което не харесваме и което не бихмеискали нито за враговете, нито за децата си, но от което излизаме сякаш по-добри,по-смирени и с повече вяра в Бог. Благодарях Му за изпитанията, на които меподлага, когато една дама не издържа:

–      Това е нечовешко! – възмутено ми каза тя.
–      Твърде човешко е. – примирено й казах аз.

Какво ли би казалобаче Ницше, ако види точно това проявление на морала на робите? Вечното им търпениекъм нетърпимото, тихото примирение със закъсненията, липсата на воля за борба,неспособността една рейсова революция да стане? „Без воля, има неволя“, сигурноби казал, дъвчейки си от гняв мустаците. Но не е само въпрос на воля, Фридрих, бихму пък казал аз, защото воля вчера аз имах, имам я и сега, но никога не съмимал харизма да хвана за ръка масите, които са хванали здраво чашите, и не им едо революция, а до ракия.

И зимата не имбеше. Зимата на моето недоволство, когато рейсовете от линия 72 се събираха потри на „Плиска“ и за да не карат в керван обратно, първия се втурваше празеннапред, пропускайки няколко спирки, втория цепеше маршрута наполовина и полокалното на „Цариградско“ излизаше директно на „Орлов мост“ и едва третия се смилявашеда ни качи. А хората, премръзнали и опръскани с киша и в душите, с очи мублагодаряха. Тогава предложих всички да изхвърлим тоя шофьор в снега. И всичкиси замълчаха. Само шофьора каза, че щом аз съм толко отворен, вратите и те щестоят така. Не него, мен ме изхвърлиха те в снега. Те, робите! Нетърпеливите дастигнат закъдето са тръгнали, но иначе супер търпеливи към свинства на шофьори нарейсове роби.

Та философията можеи да дава отговори на някои въпроси, някъде по света, Ницше, но тук, в София, никойне смее да ги зададе, а тия, на които трабва да им бъдат зададени, ниторазбират от философия, нито им е фило за град София. Те са от другаде и тук са замалко. Но май много вече се задържаха. Те не разбират от философия, разбират самоот фалософия. Което е нещо като да тидойде мъдростта по трудния начин или както казват по техния край „с бой, ебанеи малко кютек“. Което пък е нещо, като да го хванеме ние тоя, дето не спира рейсана всяка спирка, и оня, който е купил рейсове с много пари, но с малко прозорци,пък да ги таковаме и онаковаме докато им дойде ума.

Но и това би билотвърде човешко, пък и Бог е казал: „Отмъщението е мое!“.