…И все пак ако всичко беше останало на социално ниво, нямаше да е чак такъв проблем – всеизвестното клише гласи, че човек не може да се хареса на всички и че е по-добре да имаш малко, но верни приятели. Затова просто игнорирай всеки, чието мнение макар и минимално се различава от твоето (за някои от тези различия може би никога нямаше да разбереш, ако хората толкова яростно не отстояваха „принципите“ и „гражданската си позиция“ в социалните мрежи). Но интернет се намеси и в най-интимната сфера на живота ни, а именно в любовта и секса. Затова подзаглавието на тази част е контрапункт – взето е от една много популярна песен от време, когато хората са си разменяли думи, словесни образи, а днес си разменят образи на тела – следователно днес трябва да говорим за „виртуална сексуалност“.

В днешното „забързано ежедневие“ е все по-трудно да намерим време за близките си, та камо ли за хора, които не са ни близки. А човекът, за добро или лошо, има нужда и от любов. Или поне от илюзията за любов. Или в крайна сметка просто от секс. Някои хора намират сродната си душа (или достатъчно привлекателен партньор – един или повече) в гимназията, в университета или на работа. Но повечето нямат този късмет и се налага да търсят. Търсенето е трудна работа – трябва да се срещаш с хора, да се опитваш да им се харесаш, но и да прецениш ти кого харесваш. Това често отнема доста време и усилия, а и никога не се знае ще намериш ли това, което търсиш, или ще останеш разочарован. Интернет не може да ни спаси от разочарованията, но поне ни помага да пестим време и усилия. Най-лесно е да потърсиш партньор в сайт за запознанства – има такива както за сериозни връзки, така и за неангажиращ секс, така че можеш да избереш според потребностите си (макар че един приятел казваше, че мъжете се регистрират в „сериозни“ сайтове, за да търсят отчаяни жени, които ще правят секс още на втората среща с надеждата да си измолят трета; а жените в сайтовете за секс разчитат, че като легнат няколко пъти с един мъж, той ще свикне и ще реши за момента да не търси друга, а ако тя успее да забременее, може и да го придума да се оженят). Хубавото на тези сайтове е, че всички уж са там за едно и също, така че няма от какво да се срамуваш.

Но дори и да е обикновена фен-група или социална мрежа, винаги има вероятност някъде из виртуалното пространство да попаднеш на „точния човек“ (което е много по-добре от това месеци (или години) наред да ходиш с компания на бар и да се надяваш някой от съседна маса за миг да отдели поглед от телефона си и да ти се усмихне (ама да е някой готин)). Предимството е, че може да си пишеш дълго време с един човек, докато се убедиш, че заслужава да му отделиш половин-един час за среща. Друго, още по-голямо предимство е, че може да пишеш едни и същи неща на много хора, докато решиш на кого да отделиш време за среща. Недостатъкът е, че всеки от тези много хора също си пише с още много хора, защото не може да рискува, докато се занимава с теб, да изпусне нещо потенциално по-добро. Дори и заветната среща не ти гарантира нищо – няма как да знаеш този човек колко други срещи е планувал за тази седмица. Затова и ти отиваш на още няколко – за всеки случай.

А всичко е толкова лесно и толкова бързо и толкова удобно – вече дори не е необходимо да си вкъщи пред компютъра – на телефона имаш всичко, което ти е нужно. Може да си пишете по време на работа или в градския транспорт. Може дори предварително да си размените голи снимки, за да няма неприятни изненади (още по-хубавото е, че може да пратиш една и съща снимка на няколко души, няма смисъл да си правиш различни). Ако целта ви е секс, може да уточните всичко до най-малките подробности – в крайна сметка, ако с един човек имате различни вкусове, защо да се виждате изобщо? Имаш толкова богат избор, защо да правиш какъвто и да е компромис?

Лошото е, че изборът не е само твой – от другата страна също избират, там също не са склонни на компромиси. А именно илюзията за многото възможности ни пречи наистина да се сближим, да се опознаем, да се обикнем. Никой не иска да си губи времето, затова избира най-лесното. С времето свиква с това „най-лесно“, жени се за него, създава дете – защото така трябва, така правят всички. Но понеже изборът е бил набързо, напосоки, в един момент си дава сметка, че не това е търсел. И започва да търси отново. Винаги съм смятала, че ако двама души не са щастливи заедно, трябва да се разделят, ако ще да имат пет деца. Но процентът на разводите показва, че не просто отделни хора правят погрешен избор, а има нещо тотално сбъркано в начина, по който мнозинството избира – нещо, което го е нямало преди, когато изборът е бил ограничен, а общуването – само „на живо“.

Разбира се, понякога става и друго – не искаш да избираш напосоки, наистина търсиш сродната си душа, изчакваш. Но така и не срещаш взаимност, защото хората, на които попадаш, не искат да чакат, не искат да те опознаят, искат само да получат, но не са готови да дадат нищо. И в един момент ти писва да се разочароваш и… и ти избираш най-лесното, само че с няколко години закъснение. Фактът, че „късните“ връзки са по-трайни, обаче не значи непременно, че те са по-щастливи – в тях има прекалено много „минало“, прекалено ясно съзнание за изпуснатите възможности, прекалено много умора. Ако в първия случай човек си казва, че някъде има нещо по-добро и затова не иска да се отдаде изцяло на другия и не се чувства напълно удовлетворен, във втория неудовлетворението идва от мисълта, че е пропилял шанса си и не му остава друго, освен да се примири.

Интересното е, че през последните години започна да се обособява и една група от хора, за които виртуалният секс измества реалния. Дали причината е прословутата липса на време, страхът да не бъдат отхвърлени и наранени или може би дори някакви чисто физически или физиологични проблеми – не е ясно. Фактът е, че на тях им стига да си пишат какво ще си направят взаимно, да си пращат голи снимки и да мастурбират пред камерата. На пръв поглед в това няма нищо лошо. Дори съм убедена, че повечето родители ще предпочетат 13-годишната им дъщеря да прави каквото си иска в интернет, стига да не прави „истински“ секс. А и всяка жена би предпочела мъжът й да пише на друга жена, че „ще я чука два часа интензивно“, вместо наистина да го направи (особено ако вече не го прави с нея). Дъщерята е девствена, съпругът не е изневерил – значи всичко е наред. Всеки има право да даде воля на фантазиите си, важното е да не прекрачва границата. Въпросът е дали наистина границата не е прекрачена. Защото дъщерята може и да е девствена технически погледнато, но определено вече не е „невинна“, не е дете. Съпругът също не е „невинен“, щом е показал на друга жена, че неговата собствена вече не му е достатъчна. Аз дори бих отишла по-далеч и бих казала, че този вариант е много по-лош от морална гледна точка. При класическия секс все пак има някаква взаимност – даваш нещо от себе си, дори това да е само едно тяло, което доставя удоволствие на друго тяло. При виртуалния не даваш нищо, само взимаш – откъдето можеш и колкото се може повече (или поне се залъгваш, че взимаш). Много хора са се отказали от емоционална близост, а вече и физическата е на път да стане излишна. В този случай „затварянето“ не е просто в определена общност от хора със сходни разбирания, а в самия себе си и то дори на чисто телесно ниво.

Може би само аз виждам връзка между новите възможности за общуване, които интернет отваря пред нас, и все по-трудното намиране на човек, когото да обичаш и с когото да прекараш живота си. Но ми се струва, че привидната достъпност на любовта по някакъв начин я обезценява, дори и в случаите, когато хората наистина вярват, че се обичат. Струва ми се също, че свеждането на секса до чисто и просто физиологична необходимост (като съня и ходенето до тоалетна) и насърчаването му от все по-ранна възраст, прави на практика невъзможно развиването на някакви по-дълбоки и трайни чувства към друг човек. Защото любовта произтича от копнежа, а навикът да задоволяваме на мига всяка своя потребност ни лишава именно от този копнеж. Не знам за какво ще копнеят днешните деца, които още в началното училище гледат порно на телефоните си. Не знам дори колко от тях изобщо ще могат да правят „нормален“ секс с реален партньор (ако се вярва на форумите, все повече млади мъже имат проблеми с потентността и все повече жени са фригидни). А когато страстта е засенчена от мисълта дали правиш нещо според предварително зададени модели и предписания и връзката между двама души се свежда до техника, сексът вече не е нищо повече от серия физически упражнения (преди няколко години жена молеше за съвет в един форум, защото с приятеля й правели „страхотен секс, но оргазъм няма и няма“). А такива можеш да правиш с всеки, без да влагаш нищо от себе си.

Странното е, че въпреки всичко това (, а може би като компенсация за него), любовта и семейството днес са изключително на мода (дори и когато повечето деца в семейството са чужди). Всеки гледа да се похвали във фейсбук с половинката си, да каже, че той/тя е „моето всичко“. Там се честитят годишнини, дават се любовни клетви – защото ако си го кажат само двамата, никой няма да разбере колко се обичат. А ако хората не знаят, че някой те обича, каква полза имаш от любовта му? А и може би ако той все пак има някакви колебания, като напишеш колко е важен за теб, ще му стане неудобно да те напусне. Ако пък вече и двамата не можете да се понасяте, но от страх (или мързел) не искате да се разделите, социалните мрежи са идеалното място да покажете на всичките си познати, че вие сте перфектното семейство – по някакъв начин да „изживеете“ във виртуалния свят това, което ви липсва в реалния. Между другото, четох една статия, според която всъщност целта на цялата тази показност е да успокоиш половинката си – да покажеш, че не съжаляваш и не се срамуваш от избора си, а и че нямаш няколко паралелни връзки. В това има логика, но все пак моето мнение е, че по-често причината е вече утвърдилият се като норма ексхибиционизъм, а в някои случаи и чисто избиване на комплекси. Защото ако другите имат нещо повече от мен, значи нещо в мен не е наред. А ако аз нямам нужда от това, от което има мнозинството, значи съм напълно сбъркана. Но, слава богу, има списания, реклами и фейсбук приятели, които да ми кажат от какво имам нужда, дори и ако аз се колебая.

Photo by Pratik Gupta on Unsplash

Опитвам се да изведа на преден план проблем, който, струва ми се, малко хора виждат, а той тепърва ще се задълбочава. Наистина дали ще пратиш своя гола снимка на някого си е личен избор (и е все едно дали го прави начинаеща актриса или съветникът на двама бивши министри на образованието). Но по информация на Нова ТВ само преди седмица 16-годишно момиче е било пребито и изнасилено, защото е отишло в дома на мъж, който заплашвал да разпространи нейни порноклипове. И дори и майката на това момиче никога да не си е правила такъв клип, а баща й никога да не е искал от жена да му прати гола снимка, достатъчно родители на други деца го правят. И достатъчно деца усещат, че родителите им го правят. Но докато възрастният човек уж може да прецени кога какво поведение е допустимо (в смисъл, че не го излага на риск), децата и тийнейджърите не могат, а в същото време при тях стремежът да се впишат е най-силен. От години непрекъснато се говори за педофилите и сексуалните „хищници“ в интернет и въпреки това момичета на по 11-12 години имат публични профили в инстаграм, където снимките им определено не са детски. Колко родители не знаят за „виртуалния живот“ на децата си и колко го приемат за нещо естествено, защото са „в крак“ с модата (поне до следващото изнасилено „дете“) – нямам представа.

Разбира се, никой не може да те принуди да направиш нещо, ако не го искаш. Но ние все по-малко си даваме сметка какво всъщност искаме и какво ни се внушава, че искаме. Ще дам пример с езика – традиционно се смята, че той е средство за комуникация и следователно се развива и променя в зависимост от променящите се нужди на обществото. Някога не е имало телевизори и не е имало думата „телевизор“; в съвременния български език пък не се използва думата „седянка“ (или ако се използва, то е иронично и има съвсем малко общо с някогашното й значение). Лингвистите обаче знаят, че не просто езикът се напасва към обществото като цяло – всеки отделен индивид в това общество се „напасва“ към езика. Езикът не е обикновен инструмент, той е рамката, в която се оформят нашите мисли и дори чувства. Детето не просто се научава да говори – то се научава да мисли с определени понятия – лексикални и граматически – които съществуват в дадения език. Според Емил Бенвенист „разглеждането [на езика и мисълта] като съдържащо и съдържание е опростенческо. Не трябва да се увличаме от образа. По-точно казано, мисълта не е материя, на която езикът предоставя форма, защото няма момент, в който можем да си представим „съдържащото“ като изпразнено от своето „съдържание“, нито пък „съдържанието“ като независимо от своето „съдържащо“.“[1]

По същия начин новите технологии влияят на начина, по който възприемаме света. Казва ни се, че имаме нужда от мобилни телефони, за да сме в постоянна връзка с близките си. Купуваме си мобилни телефони, свикваме с тях, вече не можем да си представим света без тях. Постепенно обаче телефоните стават все по-съвършени, по-„умни“ (по-умни дори от много от собствениците си), изземват функцията на все повече други устройства – на радиото, на компютъра. На човека. Но нали в това се състои прогресът. А щом така или иначе възможността ти е дадена – макар и да не си я искал – защо да не се възползваш от нея? А всъщност откъде знаеш, че не си я искал?

Казва ни се, че всичко е достъпно, всичко е възможно, всичко – дори приятелството и любовта – е на един клик разстояние от нас. А мисълта, че всичко е толкова лесно, че всичко ни е „под ръка“, че винаги имаме избор, ни кара на практика да не се ангажираме с нищо, да не се борим за нищо, защото „зад ъгъла“ ни чака нещо по-добро – трябва просто да отидем да си го вземем (, а вече дори и не е необходимо да ходим – достатъчно е да влезем в правилния сайт). И ние „тичаме“ от единия виртуален „ъгъл“ към следващия, без да се спираме за повече от миг, за да не губим ценно време. Без да си даваме сметка, че ъглите са само четири и всъщност се въртим в кръг.

Photo by Nick Fewings on Unsplash

[1] Емил Бенвенист – „Езикът и човекът“, изд. „Наука и изкуство“, С. 1993 г.

***

Далече, по-далече, най-далече, на един клик разстояние, Част I