КВ: Разкажи ми за НАТФИЗ. Какво ти харесваше, какво не, минаха вече четири години…

НС: Аз бях от онези студенти, които дори да имаше някакви несъвършенства, си взимаха всичко, бях от студентите, които бяха много послушни. Доказателство за това е, че сега някои от преподавателите като професорът ми по “Сценична реч” Диана Борисова ме помоли да напиша нещо за нея като преподавател, като човек, развива си някаква онлайн платформа за публична реч. Тя вече е пенсионер. Онзи ден ми се обади преподавателката ми по “Сценично движение” доц. Фани Хаджикосева и ми каза: „Неда, моля те, дъщеря ми си пише докторантурата и иска да включи интервюта с наши студени, които са се развили“ и на мен ми стана много хубаво, защото не съм ги разочаровала тези хора, те мен също и съм взела всичко, което мога от тях. Аз съм взела всичко, което мога от НАТФИЗ.

Не знам каква е програмата в НАТФИЗ сега, нещата от 2014, когато аз завърших, много са се променили. Мисля, че часовете по “Сценична реч” и “Актьорство” са редуцирани, а това са най-важните часове. Наистина тези два предмета и “Сценично движение” са най-важните. Ако ти не можеш да говориш, ако не можеш да стоиш адекватно в сценичното пространство и на обстоятелствата, и на пиесата просто си загубен. Мисля, че това се е променило, не съм сигурна, при всички положения часовете на випуските преди мен са били много повече.

КВ: Извън телевизията, още на тема театър, ако вземем целия процес на работа по една пиеса, от първото четене на маса до премиерата кое е най-досадното, най-скучното нещо; нещото, което най-много натежава?

НС: То не е досадно, има едни по-скучни етапи и това са етапите на маса, когато се започва с анализиране на пиесата, на персонаж, обсъждане с режисьора. Тази част даже не е скучна, малко по-пасивна е, защото, нали всички актьори искаме да сме в движение, затова казвам, че тя е малко скучна, но пък е най-важната част. Най-важната, защото, ако не сте разбрали кой какво прави, за какво се бори, какво иска, няма как в пространството да се получи. За това всеки етап от работата по пиеса е важен, може някой да е по-скучен, но всички са важни.

КВ: Как един млад човек разбира, че иска да учи в НАТФИЗ? Как усеща, че има такъв талант?

НС: Аз от 12-годишна бях в театрална трупа във Враца. Там се почувствах много вкъщи. Аз бях асоциално дете, аз и такъв човек съм сега, а там се чувствах много свободна. Тази магия, по детски, това ме плени. Никой не ми каза: „Ти ставаш!“.

Аз си учих литература и кандидатствах с литература, с философия, кандидатствах в Софийския университет. Малко преди изпитите в НАТФИЗ през септември си казах, че трябва все пак да пробвам. Абсолютно на късмет се случи работата с НАТФИЗ. Аз още като тийнейджър знаех колко е трудна тази професия, знаех, че всичко е и на късмет. Така се случи, казах си: „Трябва да пробвам!“. Не бях се подготвила добре, знаех си текстовете, но не ги бях работила добре. Хората се готвят с месеци, репетират, работят танци, казват си материалите пред един, втори, трети човек, намират актьори, с които да работят текстовете. Аз дори не знаех кой взима клас. Може би на драматичния монолог забелязах, че имат някакъв интерес към мен. Монологът беше хубав, от една книжка „Греховната любов на зографа Захари“, монолог на умиращата му любима, и явно съм била много притеснена, сигурно съм се тресяла от притеснение, не помня, но проф. Здравко Митков ме накара да правя лицеви опори, докато си казвам текста. Та, тогава явно са видели някакъв потенциал, не мога да кажа, че съм ги впечатлила страшно много, но нещо са видели в мен. На самите изпити те работят с теб, когато видят нещо, поработват малко с теб, за да видят дали реагираш. Беше много хубаво, когато изпях песента, никога не съм си казвала, че не мога да пея и – бам – изпях „Топъл дъжд“ на Силвия Кацарова и всички бяха „Уау“ и всички колеги ми казаха: „Браво, браво, Неда!“. И ми стана много готино, защото никога не съм се занимавала с това.

КВ: А това „браво, браво“ между колегите, защото за приятелствата в НАТФИЗ много се говори, но кога започваш да ги усещаш като конкуренция, кога започва да се заражда тя между вас?

НС: За мен успехът на някого винаги е бил не причина да завиждам, а причина да се надъхам и аз да го постигна. Никога не съм завиждала на колега, че нещо му се е случило, особено на колеги, които виждаш, че заслужават и си казваш „Това е човекът!“. И си казваш – и аз ще се вдъхновя, ще повярвам, ще поработя и аз ще помечтая. Работата е индивидуална, но и групова. Дори да си в моноспектакъл, около теб има хора и екипността е много важна. За мен това е силата на тази професия. Вие се събирате, пораждате ядро от енергия и то избухва в някакъв момент. Става нещо красиво от вашата работа, екипност, сътворявате нещо, което не съществува. Аз винаги съм се радвала на успехите на мои колеги и винаги съм гледала да се надъхвам, защото е много по-полезно да поемеш от тая енергия на човек и да си кажеш, че и ти можеш така. Много е лесно да кажеш, че някой ти е взел ролята. Аз неведнъж съм се надъхвала от успехите на мои колеги. Дария Симеонова например, когато бях студентка , толкова много съм я харесвала, обожавала съм я. И тя извървя дълъг път, вече е едно установено име, върви добре, има си семейство, кариерата й е прекрасна и аз от нея съм се надъхвала, много ме е вдъхновявала.

КВ: В професионален план за теб кое е по-полезно, да избираш роли, които са по-близки до теб или такива, които нямат нищо общо с твоята природа?

НС: Много съм обикновена с ролите, които ми подхождат. Аз знам кои са тези роли, знам си типажа, който мога да изиграя. Въпреки това, като студенти за едно упражнение, трябваше да изиграя една проститутка, нещо, което ми е тотално чуждо. Няма нищо такова в мен, тотално ми е чуждо, нито излъчване, нито поведение, нищо. И тогава колегите ми казаха „браво“ и аз тогава разбрах, че когато играя нещо много чуждо на мен енергията е по-силна в това да търсиш за тоя човек, да откриваш някакви неща за него. В „Бесове“ изиграх една майка, нещо, което е много далеч от мен дори като възраст и смятам, че това е една от най-силните ми роли до сега. Това е жена на около 50 години, с голяма биография, с много опит, тотално различна от мен. Много енергия вложих в това да натрупам нещо, което физически го няма в мен. Мисля, че да играя нещо различно от това, което аз излъчвам, първо е много голямо предизвикателство за мен, второ ще е много по-интересно на публиката.

КВ: Как усещаш публиката, когато влиза? Имаш ли усещане как ще усети тя представлението?

НС: Това идва по-скоро, когато вече представлението е започнало. Всяка публика си влиза, говорят си, наместват се, телефони се изключват, шушукат. Първите две-три минути се усеща каква е тя и когато усетиш, че тя много, много не влиза в това, в което ти я въвеждаш, започва голямата борба. Аз много често се шегувам, че сцената е една арена, защото ти трябва да спечелиш тия хора и вероятността да не ги спечелиш и да си тръгнат разочаровани е огромна, за това и битката е огромна, да ги спечелиш и да им дадеш нещо повече.

КВ: Като свърши представлението как разбираш дали е минало добре, дали си се справила?

НС: Обсъждаме с колегите, но аз се усещам кога не е ок. Аз се опитвам винаги да съм на 100% концентрирана, когато играя, но не винаги се получава. Това е живо изкуство, не може винаги да си на 100% дали заради умора, дали заради други неща, но аз винаги съм много наясно какво съм направила, колко съм била вътре. Доверявам се на колегите, но винаги знам кога не е била ок работата.

КВ: Как един актьор се чувства финансово спокоен, ако се занимава само с професията си? Какво трябва да му се случва кариерно в годината, за да се чувства спокоен в днешната българска действителност?

НС: Никога не може да се чувства спокоен докрай. Аз имам работа като щатна актриса и имам заплата и лятото, когато не играя. То, де да знам, тая професия не е спокойствие. И колкото по-рано го приемеш това неспокойствие, това незнание как и дали ще избуташ другия месец, по-добре, защото можеш да изпаднеш в жестоки емоционални състояния, които да бъдат фатални за теб като човек, да се загубиш някъде. Трябва да приемеш, че това е несигурна професия, но това й е чарът. Не си от 8-17 ч. на работа и събота и неделя да почиваш. Не, ти работиш, когато има работа. Сигурността при мен идва от театъра, там съм на трудов договор, театърът се грижи за мен, а другите неща, каквото дойде и е добре дошло.

КВ:  А какво идва утре?

НС: Идва „Съгласие“ в ТР „София“.

КВ: Как се казва персонажът ти?

НС: Рейчъл.

КВ: Важно ли е как се казва персонажът ти?

НС: Ми, не. Няма нищо скрито в името й.