Единственото, което заслужава българската държава и нейните настоящи управленци е презрение. Дори не е омраза. Презрение – снизходителен потрес, с който могат да бъдат удостоявани само страхливците.  
Да, става дума за случая Абдуллах Бююк. Турски гражданин, обявен от външния министър на страната Мевлют Чавушоглу за “предател”. И предаден от българските власти на Анкара. Предаден, за да “си нямаме проблеми”.

Бююк, според премиера Бойко Борисов, е върнат в държавата си “на ръба на закона”. Твърдение на министър-председателя, което е категорично невярно. Ако премиерът бе обяснил, че турският гражданин е предаден п р о т и в о з а к о н н о щеше да е прав.  

Нужни са обаче малко факти:

След като Бююк е обявен за предател от държавата си, тази в която той в момента пребивава (демек – нашата територия, тъй като подобно място би било твърде преувеличено наречено държава), го сюрпризира със серия “случайности”. 

На него първо му е отказано политическо убежище от президентството (щото това е една демократична институция), след това дирекция Миграция в МВР издава заповед за принудителното му отвеждане с предвидено незабавно изпълнение (щото социолозите принципно бдят), а ден след това патрул на СДВР го спрял за “рутинна проверка”. Низ от случайности, така да се каже.  

Серията от съвпадения (характерни за работещи институции, които в България са като швейцарски часовници) идва на фона на окончателно отказаната от съда екстрадиция на Бююк през март, изглеждат като опит на българската държава да изпълни на всяка цена исканията на Анкара. И пак да повторим – ключов момент е фактът, че съдът отказва екстрадицията на Бююк. Но решенията на съда са досадна отживелица и формалност. А пък и в държава с такава стабилна връзка между премиер и главен прокурор какво някакъв си магистрат казва изобщо не е от значение… 

Нелепиците продължават. При разрастването на скандала у нас, от МВР обясняват, че те всъщност, видите ли, направили услуга на човека. “Изпращаме го в родната му страна, където е семейството му”, казват от МВР. Това е защото социолозите, освен бдителни, са и грижовни.  

Иначе обяснението на Борисов от петък е елементарно – с Турция трябва да градим най-добри отношения, да не ни пусне бежанци. (Иначе на Орешарски се смеехме за опорните точки.) 

Безспорно обаче Борисов е изобретил работещ подход. На масовия българин трябва да му бъде обяснено, че по-добре един човек да даде фира, отколкото да ни напълнят тук с главорези, дето освен да правят атентати нямат друга работа. Добре че е Ердоган да ги държи извън България. Впрочем и на масовия българин му е толкова разсъдъка, защото подобни обяснения са напълно валидни пред него. Иначе – убедена съм, част от тия дето много се ядосват на Борисов, че върнал “един турчин” са в потрес, че сме капитулирали пред османския поробител. В основата на възмущението изобщо не стоят понятия като човешки права, грижа за човека, закони и правов ред.  

За да подгреят “правилността” на правителственото решение в атака веднага се включиха и онези медии, свързани с онзи депутат от онази партия, дето не стана шеф на онази специална служба. Иначе казано – медиите свързани с Делян Пеевски моментално дадоха рамо на Борисов и обявиха Бююк за престъпник, източвал банкови карти. Т.е. държавата се е освободила от един бандит – хвала на правителството.  

Позорът не свършва дотук. За да изглежда държавата ни още по-нелепо, президентът на Турция, арестувал хиляди военни, учени и магистрати, дружески похвали България за прехвърления “гюленист” и ползва този пример да разкритикува САЩ, които не предават в ръцете му метежници.  

Истински позор. На най-високо държавно ниво, България се превърна в полуидиот с интелектуални липси и свински опашки в джоба, с които дебне бежанци на границата, за да им крещи “гоу бак Търки”. Точно така – правителството се държи като Динко. Правителството е неграмотен страхливец, готов да нарушава закони, в името на личния си пиар. Впрочем, случаят Бююк показа нещо изключително важно. България не е част от Европейския съюз. Тя дори не е част от цивилизования свят. В такъв свят случилото се на Абдуллах Бююк би било немислимо и недопуснато. Но, тук е “досадна подробност”, заради която Борисов си организира едно интервю по телевизията.

В този разговор, апропо, премиерът “апелира” да не се фокусираме върху едни от 25 000 случаи. Това е цената на човешки живот. И този живот може да е на всеки.

Не на последно място случаят Бююк осветява за пореден път (мисля този път окончателно) един факт от съществено значение. Или иначе казано – по мълчанието ще ги познаете. Собственоръчно от 2013 година насам си произведохме една особена порода граждани, които от протестиращи се превърнаха в служещи на някоя институция мълчаливци. Преди три години тези хора имаха кауза, както и много други – за нормализация на политическото битие у нас. Дори тогава въпросната кауза бе наречена “морал в политиката”. В последствие влязоха в различни службици с идеята да съблюдават въпросния морал, да работят за него и да помагат на “добрите”, защото сред “лошите” имало и такива дето си струват. За такава дето си струва бе посочена и министърът на вътрешните работи Румяна Бъчварова. 

Моралът в политиката изисква моралните да разберат, когато са осъдили на смърт един човек. Моралът в политиката изисква също моралните да разберат, когато съучастват на палача. Мълчанието е съучастие.