Денят е неделя – бившият втори в ДПС и настоящ създател на партия, която е част от Реформаторския блок, Касим Дал (иначе виден демократ) публикува във Фейсбук поредица снимки, документираща участието му в демонстрацията за подкрепа на Реджеп Таийп Ердоган в Турция.  

“Около себе си виждам огромна вълна от хора тръгнали с националния флаг в ръка да защитават Свободата! Днес на площад Йени капъ в Истанбул почитаме героичната саможертва на всички, които загинаха за демокрацията. Всички, които подкрепят демокрацията, са тук!”, написа той по повод демонстрацията на сила от страна на Ердоган след неуспелия военен преврат срещу него. 

В седмиците след проваления пуч в Турция бяха арестувани хиляди – съдии, военни и учени. Затворени бяха медии. Изобщо – свобода, демокрация и реформаторски устрем. 

Присъствието на български политик на това място е меко казано налудничава и възмутителна и заслужава заклеймяване, което не получи. Напротив – братята по реформа на Дал – т.е. останалите партии от блока обявиха решението му за лично. След което част от тях побързаха да кажат, че тая работа със самостоятелната кандидатура за президент май не е много добра идея и затова постепенно започвали да узряват (въпреки, че правилната дума в случая е шупват) за обща номинация с ГЕРБ.  

На този фон БСП и АБВ се опитват да внушат на избирателите си, че за актива на партиите им (в Брацигово, примерно) бъдещият екскомандир на Военновъздушните сили ген. Румен Радев е познат и не просто това, ами и политически приемлив за кандидат-президент. Военен се оказва селско сeлебрити с авторитет.  

И докато двете леви партии твърдят, че то няма нищо нагласено в тая работа, Бойко Борисов се опитва да внуши на всички, че изобщо не е знаел за политическите планове на Нинова и Първанов (вторият му бе коалиционен партньор) още при първото театро с подаване на оставката на Румен Радев преди месеци. 

Междувременно прокуратурата реши чак сега, почти с две години закъснение, да изимитира дейност и да започне проверка за финансирането на барековата партия.  

Точно така – българският обществен живот е една гигантска имитация.  

Имитация на реформи и самоизмисляне на самите реформатори, които от всичко най-много ценят демокрацията, ама още повече ценят финансирането, откъдето и да идва то.  

Имитация на опозиция, чиято единствена цел е да влезе във властта.

Имитация на деполитизирана армия. Имитация на свободен партиен избор. В Брацигово знаят най-добре.  

Имитация на политически сблъсък. Имитация и на евроатлантизъм. Заличен от 90-секунден разговор с Путин (от страна на Борисов) и с нелепи изказвания за “родното небе” и Ньойския договор (от страна на деполитизирания бъдещ бивш военен и червен кандидат-президент).  

Имитация на също толкова деполитизирана прокуратура. Всъщност, това е един голям театър на абсурда, в който главните роли са поети с охота от персонала.  

Персоналът на Тодор Живков имитира демократични ценности в десния политически спектър. Персоналът обаче си има собствен персонал – реформаторски, който обаче от време на време прескача за малки слугински ангажименти до Турция. Междувременно тези два управляващи персонала се ползват от изобилните услуги на опозицията, дето имитира, че иска предсрочни избори. Поредният персонал решава да номинира уж независим кандидат за президент, който обаче удивително напомня пак на персонал с по-източен уклон.  

И не, изводът отдавна не е, че всички са маскари. Подобни хора не могат да бъдат маскари, защото те просто са… персонал, имитиращ политическа битка. Впрочем, в българския публичен живот отдавна няма битка на идеи. Сблъсъкът е на съвсем кухненско ниво. Нещо като кой да почисти тоалетната. Т.е. кой да е персонал на персонала. Опаковката на това са актуалните роли, които се сгромолясват бързо до следващата.