И ние имаме Netflix, и ние ядем tic-tac, Джонка.

Йъп, Джони Деп ще се мерне още поне два пъти до края на този текст, макар че не е негов герой. Под един много дребнав ъгъл дори се пада антигерой. Ала както и да е: оставяме го да си чака мегахонорара по догодишните карибски сметки и да лъже света, че е що-годе сносна ритъм китара на Джо Пери и Алис Купър. И жив и здрав, бате.

За Уинона иде реч тук. Райдър. Кръщелницата на Тимъти Лиъри. Преминалата през какво ли не някогашна голяма, голяма надежда на световния кино гламур. И скокът ѝ в новото двайсе – телевизията от сериен тип. С главата напред, успешно. Проверено, изгледано два пъти и харесано. Първо, поради спецификата на Stranger Things – новото черно от Netflix, избухнало миналия петък с първите си (и надявам се, не последни) осем епизода. Второ, защото играе себе си. Grown-up girl, interrupted. И това е едва едно от немалкото достойнства на сериала. За тях – после.

Уинона Форевър започна второто десетилетие на новия век по интересен начин – след като потъна в по-тихи заглавия с години, напомни за себе си с две малки, но големи роли: в Черния лебед на Аронофски и като майката на Спок в първия Star Trek на Джей Джей Ейбрамс. За последните 5 години понавакса с един Бъртън (Frankenweenie, не си само ти абонат, Джонка), два спорни с Джеймс Франко (Homefront по сценарий на Слай Сталоун и The Letter) и две доста добри биодрами (Леденият с все по-огромния Майкъл Шанън и Експериментиращият с убийствения Питър Сарсгард). Само през последните три обаче, гордостта на Минесота засили качеството ѝ на “малкия” екран. Започна с участие във вторият филм от трилогията Уорикър на BBC с Бил Наи и целия crème de la crème на брит-сцената около него. После заяви възход с миналогодишния летен хит на HBO и Пол Хагис Търси се герой. За да завладее binge watching лятото преди по-малко от седмица. Ако съдим по реакциите, като нищо да е завинаги.

Когато, няколко сезона назад, едно от двете шефчета на Игра на тронове гордо се потупа в гърдите “Хайде, де, кой друг има дракони?!”, това вероятно прозвуча високомерно или дори детински за незапознатите с най-новата златна мина в киноиндустрията. Сега, когато на масата има все повече желаещи за силно ТВ-кино, обаче, следейки ежемесечните “ръце”, които силните играчи пускат, не може да не забележиш разполагането на огледални каталози с оригинално съдържание. Ако HBO има period crime drama, такава със сигурност ще потърсят и Showtime. 12 monkeys по Netflix? Тогава The Man in High Castle по Amazon. И така нататък. Надиграването тип “и ние имаме такова или не точно същото, но по-добро” тепърва ще избистря, изостря и подобрява пазара на телевизионни шоута (и, о, да, до 20 години ще дойде и в българските телевизии, ако са останали такива). 

Във врящия казан на ремиксирани до оригиналност идеи е повече от нормално моето поколение да реагира по-емоционално на епизодите, развиващи се в 80-те и 90-те години на миналия век. Но докато Hold And Catch Fire на AMC, макар и обезоръжаващ с IT фолклора и каста си, е малко далечен за българина (освен за легендарните хардуерни пирати от ерата Правец), то рожбата на близнаците Рос и Мат Дъфър (пописали скриптове за миналогодишния първи и по-успешен сезон на Wayward Pines) е попадение право в целта и за българския binge watching пазар. Защото, ако и да нямаше джаз и компютри за всички, при бай Тошо имаше битаци с доста развит черен видеопазар. Нещата стигаха до крайности като целият сезон на Шака Зулу (в момента също по Netflix), събран на 10 касети. Аудио касети. Бъркахме, обаче, и в каца с по-лепкаво и тръпчиво съдържание – пак там, на битака, както и в подобията на видеотеки – осемдесетарските фантастики бяха първите стъпки в мистериите, трилъра и ужасите. Да, Спилбърг и Лукас вървяха по кината, но на VHS бяха Критърите (с малкия Лео), Чудото на 8-ма улица, Фреди Крюгер и Кошмари на Елм Стрийт (пак ли ти, Джонка, аман!), Джейсън Ворхеес и, разбира се, всичко, заснето по пропукващия детските ранен-пост-соц мозъчета Стивън Кинг. Ужас. Поне на това бяхме адекватни съвременници (ако изключим китайското мъчение с повсеместния дублаж на Мърморко). И затова трибюта, възхвалата, признанието към тази култура, струящо от всеки кадър на епизодите на Stranger Things, ни топли. Йес. Тъй както “Една българска роза”- бабите ни.

Този сериал четевсичко от горните, плюс Джон Карпентър и Джордж Ромеро и от началните мунадписи директно включваме на хорър трилър режим (кажи го бързо – “хорър трилъррежим”). Историята е класическа – нещо бяга от секретна правителственалаборатория, а дете, подгонено от юрода, изчезва безследно. Майката (Райдър) еотчаяна, нормално, а, ще-не ще, ще трябва да ѝ помогне местният шериф с дъх наджибра (една от най-добрите роли е на Дейвид Харбър, за последно гледан в Чернамеса с няма-да-кажа-кой-пък). Карето дечица, задружната почти Goonies банда,плюс гостенката им от бъдещето са жестоки сладури и тепърва ще ги гледамепо-често. Стилистиката, обаче, е тежката артилерия – това което подменянедоверието ни след първия епизод с пищенето в молби за следващ (скорошен)сезон. Защото все едно си там, бате. Знаеш всяка песен от саундтрака (отразенведнага в Spotify, поздрав с Кори Харт и “Sunglasses At Night”) и се усмихваш назаемките от класиките като на стари приятели. Плюс е и разполагането вкласически контекст и на модерните технологии, все пак, които позволяват насредцялата осемдесетращина да имаме и чудесно чудовище, излязло сякаш от по-раннидрафтове на Гийермо Дел Торо. И ако Джармуш-имиджа на Матю Модайн катозлодея-доктор Бренър е студенината, Уинона Райдър и нейната Джойс Байърс са вестибуларниятапарат на трилъра, сърцето и топлите му сълзи му и тук, трябва да признаем,мисията е изпълнена повече от успешно. Тя си страда и без това от паника иневрастения. Играе себе си. И е номер едно в това. Нейният образ влизанай-бавно, но пък най-надълбоко. Почти Патриша Аркет в Юношество.

Надявам се Уинона дапродължи в този дух. И не само тя: иконите на детството ни се завръщат,по-интересни, зрели и надобрели отвсякога. И нямаме нищо против да им отделимцял уикенд. И да молим за още, скимтейки като пред нов сезон на Троновете. Такаче, не чакай влака, Джонка, а се мятай докато е време, да усетиш и ти какво езряла зрителска любов.

We none of forever, както се казва.