Премиерата в Токио не беше въпрос на избор, такива са правилата на големите фестивали, изискват премиерата да е при тях. Тоест те предпочетоха филма и аз съм благодарен, не мисля, че другаде ще имам толкова добронамерена публика, както в Токио. Спираха ни в квартала, в който се провеждаше фестивала, за автографи, чух благодарности от непознати, на мен това ми е много странно, защото Кораба не е типичния зрителски филм. Вероятно част от този, условно да кажем, успех, се дължи на това, че филмът по нещо прилича на коан, разчита на интуицията на зрителя, близко е до източния усет.

Нискобюджетните сесии се случиха след настояване на група кинематографисти, те не се появиха отникъде. Повече от очевидно е, че тези сесии трябва да станат редовни, което значи спешно да се обезпечат юридически.

Цветан Алексиев, Любомир Младенов и Иван Димитров в Токио

За всеки, който отива на кино с идеята за среща. Да отидеш на среща означава да напуснеш зоната си на комфорт, да не си си достатъчен сам на себе си. За какво е филмът няма да кажа, най-важното послание в един филм, по думите на Робер Бресон, трябва да се зарови най-дълбоко. Исках Кораб в стая да е филм-утопия, територия на желанието по-скоро, отколкото на действителността.

Работя с тях, защото се познаваме отдавна и си имаме доверие. Доверието е луксозна работа, когато го има, се работи много по-ефективно. Аз съм капризен човек и съм благодарен на тези хора, че ми съдействаха безрезервно.

Цветан Алексиев в кадър от филма Кораб в стая

Водещото тук беше друго – и Цветан, и Елена приличат на персонажите си. Иван, който не е актьор, също. И тримата по някакъв начин са хора от периферията, живеят по други стандарти и имат свои собствени мерки за нещата. Точно като тримата герои от филма. Иначе театралната рефлексия е чужда на кинематографа, но, от друга страна, е опит, тези актьори са минавали през мъчителни процеси и имат изработен инат. Знаят, че нищо не се постига просто така.

Иван Димитров и Елена Димитрова в кадър от филма Кораб в стая

Беше ми трудно, преди снимките се усъмних в част от сценария и от един момент нататък почти не спях, за да пиша нови сцени, ежедневно. Не се хваля, просто споделям. Режисурата е точно в това непрекъснато да адаптираш намерението си към конкретната ситуация. Писането на сценарий е кабинетно занимание и когато отидеш на терен, виждаш, че този текст, който си написал, колкото и да ти се е струвал правилен, е със задна дата. Той трябва да бъде съживен по някакъв начин. В конкретния случай обаче подходих твърде рисковано и имах абсолютно кошмарни дни. Но имаше и такива, в които героите сами ме водеха в неизвестна посока и аз им се доверявах, беше неочаквано и в същото време – попътно на историята. Надявам се това да ми се случва винаги, колкото и опит да натрупам.

Иван Димитров, Цветан Алексиев и Любомир Младенов в Токио

Не мисля, че въпросът опира до вид рекламна стратегия, по-скоро е в нивото на култура. Тук живеем в условията на микроклимат, да не кажа провинция. Не знам защо толкова ни е страх да обсъждаме качествата на публиката, един вид, клиентът не бива да бъде обсъждан, само ухажван. Публиката е част от цялото нещо, наречено кинематограф и тя може да бъде примитивна във вкуса си, може да бъде и развита. Не е честно е да оправдаваме апатията на голяма част от зрителите с това, че българските филми са непривлекателни. Има много добри български филми. Обаче сериозното кино е взискателно към публиката и броят на желаещите да си причиняват усилия е малък. Масовата публиката се профанира със смайващо ускорение, телевизиите не спират да кокетничат с нея с все по-груби средства. Ако някой си мисли, че това няма общо с посещаемостта в киносалоните, страшно се лъже. Не ми изглежда адекватно смислени филми да се промотират със същите груби средства, това до нищо няма да доведе. Просто трябва да се правят повече добри филми и ситуацията ще се променя. Трябва търпение и кураж. Най-точно е да се каже, че има различни публики, не една. Феновете на Бетовен и на някоя чалга звезда никога няма да се срещнат на концерт, това са две различни публики. Видимо първата е по-малобройна и трагедията е, че според някакъв местен зарзаватчийски кодекс тя е и по-несъстоятелна. Конкретно на въпроса ти, на мен просто не ми се участва в този рекламен маскарад наоколо. Не вярвам, че потенциалния зрител на Кораб в стая се ориентира как да живее и какви филми да гледа по билбордовете на улицата. Сигурен съм, че има любопитни хора, които ще чуят за филма и ще дойдат, дали ще се разберат от социалните мрежи или от уста на уста, не е важно. Добрият подход, разбира се, изисква усилия от наша страна, бих тръгнал по читалищата в страната с някакъв вид походно кино, това напоследък се прави с успех, има много хора извън София, които са жадни за такива случки.

Българското кино осезаемо се развива и никой от властимащите не забелязва това. Трябва да сме абсолютно наясно, ние, кинаджиите, че всичко зависи от нас. И трябва някакво осъзнаване, че имаме общи интереси. Фонд българско кино би бил абсолютно спасителен, но е малко вероятно да се случи. Ще трябва да се бръкне в джоба на монополите, доколкото този фонд трябва да се захранва от отчисления – от хазарта, от разпространението на блокбъстъри и т.н. Това, което е на дневен ред и е съвсем реалистично – законът за кино да се промени сериозно и в него да бъдат заложени повече възможности, да стане по-гъвкав и да гарантира производството на повече филми. Източноевропейското кино дръпна напред защото се появи в условията на криза. И това съвсем ясно доказва старата истина, че кризата е по-плодотворна за таланта, отколкото благоденствието.