Добър ден, сегментиран кинофене!

Сигурно си се събудил в някакъв лош сън: днес всички цвилят припряно от кеф в посока измислено градче на име Хокинс, Индиана и се скатават още от обяд с поредните нефелни оправдания. “Аз май отпадам за довечера, искам да съм свеж за понеделник.” А после към друг: “Излезе ли?” – “Оу, ау, има го вече!” – “Аааргх, аре весело! Тичам аз, ще ти пиша да видя ти докъде си!” Йеп, синко, вторият сезон на Strangers Things цопна масово и ненадейно, нацяло и околовръст като топла кравешка бомба и жална ти майка, ако не си падаш по умилителен сай-фай с елементи на тийн софт-хорър и броманс. Приготви се.

Поне месец-два ще се търкаля овчата еуфория по нещо, което пълнеше видеокасетките на секцията преди има-няма 30 години. И сега на нов глас: просто няма да има по-як сериал, то ще са трибюти и препратки към Стивън Кинг, Стивън Спилбърг и Джон Карпентър, ще се обиждаме на демогоргони, ще звучат синтезатори и прочие, и прочие. Не е лошо. Даже си е супер постата. Но това, уви, не е твоето нещо. Познаваме се, каброн, ти още жалиш Пачо, Чепе и Narcos 3. Като истински фен на кримките, ти си държиш на доброто ченге, лошото ченге, невинната мома, фаталната жена, корумпирания, предателя, психопата и главореза. Фантасмагориите не те влекат. А не е като да не си пробвал. Спокойно.

Специално за теб, само сега на тази цена, предлагам главозамайващо каре аса – свръхкачествени криминални телевизионни сериали от последния месец. Съвременни, адреналинови, с мракобесно способни създатели, актьори и добри сценарии. С нечовеци, подли душмани, клети ченгета и тонове гнет и куршуми. Вършей ги смело, и когато приключиш с последния, онова там с Уинона Райдър ще е бегало далеч, (макар и в посока третия си, още по-“уау, човек!”, сезон).

Дейвид Финчър се наигра с политиката и Кевин Спейси, та реши да си доначеше Зодиак-крастата. И тъй като във въпросния филм (и реален исторически период) случаят остава неразкрит, един от най-значимите кинаджии в последните 20 години се насочва към светлината в тунела – края на 70-те. Тогава, когато ФБР се светва, че жестоките масови убийци могат да бъдат профилирани, систематизирани, а защо не и предвидени. Да, гледали сме и Профайлър, и какви ли още не упражнения по темата, но тук, мили фене, е истината. Прототип на главния герой е Джон Е. Дъглас, реален герой на тихия ФБР-фронт и основоположник на профилирането със способите на криминалната психология. Освен че играе важна роля в залавянето на куп чудовищни килъри, той влиза и в поп културата: по него е излят и образът на Джак Крофорд – менторът на Кларис Стърлинг от Мълчанието на агнетата. Бавно и методично, като истински сериен убиец, всеки следващ епизод натяга положението около Холдън и колегите и нещата често са на ръба за всеки от тях. Не само заради стреса, който попиват от срещите си за интервюта със сладури зад решетки като Ед Кемпър – Убиецът на студентки – но и заради тежките случаи, в които се включват ей така, на ход, докато обикалят Щатите. Естествено, всяко ченге има скапан личен живот и нашите не са изключение, а като капак върви и втора линия, която подсказва какво ще гледаме във втори сезон. Пътешествието продължава във все по-непрогледен мрак.

Защо да го гледаш: Заради Финчър, разбира се. Режисьор, владеещ до съвършенство езикът на киното, без значение дали става въпрос за пауза в диалог, безмълвен поглед, или паркиране на автомобил. Актьорският състав сполучливо не включва големи звезди, а декорите и продукцията са пипнати в детайл.

Италианската крими-традиция не е нещо, с което можеш да се ебаваш, пецо ди мерда. Май забрави как майка ти рева кога дупчиха Корадо Катани на решето (може би защото той пък на свой ред не прости на ни една красотница, дупчейки я без пощада, била тя невинна наркоманка или богата графиня). Та, като казах Микеле Плачидо: той е и виновникът за възраждането на италианските гангстерски драми – преди 12 години засне Romanzo Criminale, а сериалът по него се оказа ракетата-носител за Стефано Солима. После същият направи и сериалът Gomorrah, а преди две години чукна и пълнометражката Suburra, разказваща за враждата между няколко римски мутренски клана, за Netflix (ако толкова те интересува, в момента си довършва продължението на Sicario с Бенисио Дел Торо и Джош Бролин). Е, новият сериал развива предисторията на враждата между кланът Адами и “зингарите” Анаклети, оркестрирана подло от тамошния Джаро – Самурай. И отново продажни ватикански попове и римски политици, и отново кръв и оргии, и отново сеч. Разбира се, отново “проблемът стана̀” за земята, предвидена за пристанище на Камората, а предателствата са средно по две на епизод. Завършва на висока нота и интригата като нищо може да изнесе поне още два сезона. Първите два от този, пък, са заснети отново от Плачидо, което сто прцента им излиза нещо там по Фибоначи.

Защо да го гледаш: Има тръпка, всяка серия започва с нещо неочаквано, а после разказва какво се е случило предния ден. Макар и музиката да не е на нивото на пълнометражния филм (който дънеше M83 от начало до край), изпълнителите на главните роли осъзнават шанса да надскочат себе си и го правят като за последно. Алесандро Борги напомня младия Рутгер Хауер, макар и неговият Аурелиано да не е толкова студен, а Джакомо Ферара ни представя доста по-богата версия на своя Спадино Анаклети. Главната причина, обаче, си остава една и съща: Вечният град е затънал безнадеждно до ушите в поквара, от която не можеш да откъснеш очи.

Роуън Джофи владее лудостта в кадър. Не толкова от баща си Ролан (Мисията), колкото от собствените си един-два филма (Брайтън рок, Преди да заспя). Тук чисто луд по цялата глава е детектив Джим Уърт, на пръв поглед охлюв, избягал със семейството си от Лондон, през девет планини в десета – канадските Скалисти планини. Градчето, в което размахва тенекиената си звезда, е Литъл Биг Беър, което сякаш напомня по нещо Фарго или Броудчърч. За зла беда, влака там кара зла корпорация – компанията Норт Стрийм Ойл, изсмукваща силите и душите както на местните индианци, така и на гастарбайтерите. Пейзажите още от пилота са леденокрасиви и може да се подхлъзнеш, че “аха, картинки и нищо особено”. След като пак там, обаче, в пилота, главният герой е сполетян от жестока трагедия, пласт по пласт и епизод по епизод откриваме, че той е там, където е, защото бяга. Както от мистериозното си тъмнеещо минало, така и от алтер-егото си Джак Девлин, пробуждащо се при злоупотреба с алкохол и други екстри. Разбира се, човек не може да се скрие от Сянката си и скоро охлювът се превръща в чудовище. Да му мислят близките и душманите. Всеки следващ епизод е по-жесток и по-жесток (и преносно, и буквално), така че съм те предупредил. Има вероятност накрая да чувстваш в себе си огромна пустота, но не в мирния дзен-смисъл.

Защо да го гледаш: Заради Тим Рот в главната роля, разбира се. Този човек е вселенско богатство, а тази година определено е в добра форма (тормозил Дейвид Линч нонстоп, за да получи още и още екранно време в новия Туин Пийкс). Тук абонатът на Тарантино прави това, което може най-добре: играе със сто емоции в минута за всяка от личностите си. Силен бонус (освен песни на Ник Кейв и Ленърд Коен тук-там) са познатата най-вече от Mad Men Кристина Хендрикс като вицето на петролната компания и личния ми фаворит Крис Хейердал като Луи Ганьон, френско-канадският психопат, шеф на сигурността в петролната компания. Отделно, епизодите също започват с неочакван епизод, а после връщат лентата в началото, за да стигнат отново до него в края.

O, измъчена душо и пресвети Херман Хесе! Том Тиквер въздава киноманска правда, заедно със съконспираторите си Хендрик Хандльогтен и Ахим фон Бориес в най-скъпия неанглоезичен сериал на всички времена. Дочакахме: Берлин се завърна, и то в каква мащабна продукция! Декадентски, претъпкан, мръсен, груб, хладен, отачян и режещ. Измамен. Озвучен перфектно от селекцията на музикалния отговорник Брайън Фери. Застинал в екстаза на 1929 г., когато още е рано за нова война. Танцуващ, чукащ, изнудващ. Бодяща очите красота и давещи се в калта на измамата съдби преминават сякаш насън в осем епизода за чудо и приказ. Фабулата: ченге от Кьолн търси кой в Берлин изнудва висш политик с порно-кадри, но интригата в столицата, както винаги, не е само една. Доброто ченге се оказва насред конспирация срещу Сталин в полза на Троцки, а травмата от Първата световна не му помага никак, особено когато лекарството, към което е пристрастен, е на привършване. Сериалът е по Мократа риба – първата книга от поредицата на Фолкер Кучер за инспектор Гереон Рат, отличаваща се с историческа прецизност и внимание към детайлите. Мизерия и лукс врата до врата са фон и на сблъсъците на надигащите се социалистическите тълпи със силите на реда, а труповете валят като шампанското, което се лее нон стоп в клубовете. Има и лошо ченге, и паднал красив ангел, а аз се моля останалите пет книги да се превърнат така, по немски, в сериозни следващи сезони.

Защо да го гледаш: Остави това, че е нещо уберкачествено, красиво, свежо и извън стандартния холивудски шаблон. Гледай го дори и само заради последните 15 минути на втори епизод, в които, освен всичко друго, оркестърът на Брайън Фери надскача сам себе си, слагайки кариерния си пик Великият Гетсби в малкия си джоб с парчето, написано от тримата създатели на сериала.

Ето така, фене, се влиза в душите ни в 2017-та. Enjoy!