Бела Тар (на унгарски: Béla Tarr) е филмов режисьор от Унгария, известен с експерименталните си и арт филми. Неговите филми се отличават с философски теми и песимистична гледна точка относно бъдещето на човечеството. Често използва дълги непрекъснати кадри и непрофесионални актьори, за да постигне силен реализъм.

Така започва статията за Бела Тар в Уикипедия. Нашата среща започва с чаша бира и цигара. И двете не са му първите за деня. В хладната мартенска вечер пръстите му треперят, а той се изненадва, че не пуша и въпреки това стоя с него под ситния дъждец.

Ако не пушиш, изпускаш целия смисъл на живота – ми казва. Преди да задълбаем на тази тема, изхвърля фаса наполовина, сякаш вече не му е интересен нито тютюна, нито философията зад него. Не мога да преценя, дали погледът му е уморен или отегчен. Бела Тар е тих човек и слава Богу, присъствие му на София Филм Фест не е съпроводено с обичайния шум около специалните гости. Говори глухо, така че се напрягаш да го чуеш. Не можеш да се избавиш от усещането, че ако пропуснеш някоя дума, то тя ще е била най-важната в изречението. Такива са и филмите му. Трудни за долавяне, но магически в това, което би пропуснал, ако не положиш усилие. Не снима вече от пет години. Този разговор е обречен да погледне назад, макар че посоките нямат никакво значение за него.

Спомняте ли си първия филм, който гледахте?

Невъзможно е.

Защо да е невъзможно?

Заради паметта ми. Да речем, че хардрайвът ми е пълен.

С какво?

С какво ли не. С всичко. С разни безполезни спомени. С живот. Съжалявам, но този спомен не го пазя.

Забелязвам, че не ви пука особено. Очевидно не сте носталгичен тип.

Изобщо даже.

Как е възможно да сте от Източна Европа и да не сте носталгичен?

Имаме достатъчно неща да правим в живота си сега, за да гледаме назад. Не разбирам защо трябва да го правим. Знам, че имаме наследство, история, неща, които да помним, но ако живееш в спомените си, изобщо не живееш. Обикновено не гледам назад.

Има ли го в унгарското кино този проблем? Понеже ние го имаме – все гледаме назад.

Не съм сигурен. Въпрос на вкус, на тенденция, на личен избор.

Не се ли опитвате да си обясните какво се случи, както ние?

Ние знаем какво се случи. Нали бяхме там. Но това вече няма значение. Случилото се е случило. То е в нас, в кръвта ни, в сърцето, в мозъка. Носим историята, но изобщо не съм сигурен, че работата ни сега трябва да е да анализираме миналото, кой е виновен, можеше ли да е друго… Мен това не ме интересува. Имаме достатъчно проблеми в настоящето, за да си блъскаме главата с тези от едно време. Длъжни сме да продължим. Трябва да се изправим пред реалността.

Кадър от Damnation

Това ли е главната задача на кинаджиите – да се изправят пред реалността?

Реалността е наоколо, но ние нямаме нужда от нея такава каквато е. Тя трябва да бъде трансформирана. Затова не бива да я представяме едно към едно. Ти добавяш много неща от самия себе си, променяш я. Затова всъщност реалността в киното не съществува. Нелепо е да я търсим там. Това е просто нечия гледна точка към света. Разбира се, този някой трябва да внимава, да бъде коректен и да се пази да не произведе говно?

Говно казвате. Как се произвежда говно?

Като не внимаваш в работата си. И когато съдиш другите. Днешното кино непрекъснато съди. Пълно е с такива филми. Ние нямаме право да съдим никого.

Оптимист ли сте за бъдещето или напротив?

Ако не вярвам в бъдещето, по-добре да си заминавам нагоре. Да се самоубия, да се обеся. Когато правиш филми и се надяваш хората да ги гледат след 50 години, това е най-голямата форма на оптимизъм. Самият факт, че вярваш, че след 50 години все още ще има живот и най-малко един жив зрител – какво по-оптимистично от това?

Това, което казвате, може да се приеме и песимистично.

Но не бива. Аз съм най-големият възможен оптимист.

Когато бяхте по-млад, мечтаехте ли да променяте нещата с помощта на филмите, на изкуството?

Да, първият ми филм беше зареден с тази амбиция (Семейно гнездо, 1979). Постепенно трябваше да разбера, че това не е съвсем така. Да кажем, че бях в състояние да променям малко самия филмов език, но да променяш киното, не значи да променяш света и човек трябва да проумее това.

Кадър от Семейно гнездо

И все пак вие бяхте носител на промяната не само в киното, но и в политически план.

Доста неща се промениха, да. Но това няма никакво значение. Бих могъл отчасти да бъда горд с някакви неща, но с това е свършено.

Усещате ли оценката на хората и как реагирате на това?

Усещам я. Как реагирам ли? Бягам от нея. Аз съм плахо човешко същество, не обичам много хора наоколо. И колкото по-стар ставам, толкова по-ясно виждам колко суета има във всичко. Не обичам шума. Опитвам се да бъда тих човек.

Тази ваша философия има ли си име?

Това не е философия. Аз съм прагматичен човек, гледам какво трябва да направя и го правя. Не ме интересува колко точно правила нарушавам, колко говна произвеждам, не ми пука. Интересува ме единствено филмът ми да е перфектен и езикът, който използвам в него, да е подходящ. Не ми пука за нещата наоколо.

Това не е ли вид философия?

Не е философия, начин на дишане е. Не знам добро ли е или лошо. Това беше моят начин.

Казвате го в минало време. Май не ви се правят повече филми?

Аз направих каквото направих. Стига. Край, това беше.

Кадър от Satantango

Как ви се струва киното днес?

Не мисля за това. Не ми е работа. Ваша работа е да мислите.

Не гледате ли филми? Все пак ви се налага.

Да, налага ми се. Във филмовото училище в Сараево, където преподавам, ми се налага да гледам филми, дори да не искам. Харесва ми филм, когато усетя, че режисьорът има свой собствен стил.

Срещате ли достатъчно режисьори със стил, особено млади?

Не. За съжаление не. Нещата са като в Ренесаснса. Може ли някой да каже колко художници е имало тогава. Стотици хиляди вероятно. А колко помним до днес? Така е и с киното.

Казахте, че за много неща не ви пука. Пука ли ви за това да оставите последователи, ваши лични ученици?

Подписвам доста дипломи, това ми е работата. Само че аз не ги възприемам като мои ученици. Не можеш да преподаваш филми, нито да учиш на изкуство. Там няма вярно и грешно, няма правила. Не желая да обучавам тези младежи, искам да ги освободя. Това е целта ми. Ако не си свободен, има само ограничения.

А вие свободен ли сте?

Е, кой ли е свободен? Не мога да кажа, че съм напълно свободен, но когато работех, през цялото време се чувствах така и слава Богу, не направих никакви компромиси в живота си: с обществото, филмовата индустрия и дори със зрителите. Свободните имат повече фантазия, а това си личи винаги, забелязва се от околните.

Ако не бяхте станали режисьор, какъв щяхте да бъдете?

Щях да съм дърводелец. Ето, тази пейка, на която седя, е солидна работа, бих искал да мога да направя такава.

Звучи почти религиозно. Не спазвате правила, искате да освободите последователите си и бихте били дърводелец. Иисус е бил дърводелец.

Не мислех за Иисус, когато го казах, мислех за пейката. Понеже ти ме попита този глупав въпрос какво бих бил, ако не режисьор.

Глупав ли ми беше въпросът? Аз реших, че е философски.

Твърде стар съм за философски неща. Не ме интересуват повече.

А религиозен ли сте? В какво вярвате?

В хората. Ама не твърде силно. Бих искал да вярвам. Иначе светът би бил едно ужасно място.

Философски теми и песимистична гледна точка. Така пишеше за Бела Тар в Уикипедия, помните ли? Странно как човек може да се подведе. Според самия него той не е нищо повече от скромен и практичен оптимист и единствената му философия е да бяга от такава. Може би уморените песимисти стават скромни оптимист, когато спре да им пука. Или пък именно привидният им непукизъм е последното убежище на свободата тези дни. Кой знае къде е истината? Бела Тар няма да ви я поднесе на тепсия. Каквото има да каже, го е казал.

Не е необходимо да гледате филмите му. Така ще сте далеч по-спокойни за бъдещето. Усмихва се на тази моя констатация, а аз му предлагам да пием още една бира. Приема. После пали цигара. Значи разговорът ни все пак става философски. Точно когато е свършил.