В журналистическата професия името е всичко.

Всичко.

Нямаш друг капитал. Името буди доверие или отвращение. Името казва “да, тази информация е вярна” или “не, тази информация обслужва 6i6i (да кажем)”. За име се работи дълго и упорито. И имаш само него. И често се налага да си спомняш какво казва Рачко Пръдлето. Че човек за едното красно име живее.

Затова ще пиша от първо лице, единствено число.

Казвам се Полина Паунова. Имам трудов стаж като журналист 9 години и половина. Не съм работила друго. И не умея друго.

За това време съм била в кажи-речи всякакъв тип медии у нас. Включително в издание на Пеевски, в което попаднах с идеята да казвам това, което мисля. Тъй като вестникът, в който работих преди това се договори с Борисов за кампанията му 2009 година.

От работата си за Пеевски научих как медия взема завой – в изборната нощ, когато ГЕРБ спечели вота. Рязко и изведнъж Монитор честити на доскорошния “Боко Тиквата”. Министър-председателят пък рязко и изведнъж заобича тия издания.

Никога няма да забравя първата му среща… с Путин в Гданск. Веднага след рандевуто разказваше с охота на Монитор колко е велик. А Монитор с охота съобщаваше за тия подвизи от първа страница. Знам как при затворен брой трябва да се прерисува карикатура, защото цветенцата на картинката приличали на гербери. Знам ги тия неща. От първо лице. И съм направила своя избор, че не искам да участвам в това.

Платила съм си цената за избора. Отказала съм се от доста атрактивна заплата, за да казвам това, което мисля. Тая цена обаче не е единична. Плаща се и в последствие. Свободата е луксозна стока. Налага се да работиш много, на повече от две места, за да живееш хем нормално, хем да не те е срам от себе си. Налага се да изглеждаш маргинал. На пресконференции да ти казват, че си платен. Да не ти отговарят на въпроси.

Но точно толкова струва: да не ти звънят политици с думите “разбрал съм се с когото трябва”. Точно толкова струва да не ти забраняват въпроси. Точно толкова струва да можеш да казваш онова, което мислиш. Да питаш това, което искаш, да ровиш по темите, които смяташ за важни. И в крайна сметка – да не лъжеш.

И ако до вчера разговорът бе дали властта цензурира медиите, то утре разговорът ще е друг.

Утре, когато “лавината, която тръгна изпод руините на журналистиката в България”(по Виктор Николаев) се събере пред Министерския съвет, за да защити правото си да задава въпроси, ситуацията вече ще е друга. И темата изобщо няма да бъде Антон Тодоров. Нито ще бъде Валери Симеонов. В тоя ред напълно валидна е тезата, че журналист не се заплашва в ефир (както каза Томислав Дончев).

За да се появи наглостта на Тодоров или Симеонов, без свян, пред камерите, означава само едно – всички граници са преминати. Което пък значи друго – вече отдавна журналисти не се заплашват по кьошетата. Технологията на злото е друга, и ние всички я знаем: звъни се на собственика, на издателя, на главния редактор.
Технологията на злото включва заплахи за вземане на лицензи, спиране на реклами, изчезване на европейски пари, с които правителството щедро финансира медии.

Това в превод означава следното: вече никой не си прави труда да заплашва журналисти по ъглите. Заплахата отдавна е към самите медии, които треперейки да не пресъхне кранчето сами опразват столчетата на журналистите си.

Ето защо – в България отдавна журналистическата професия е спряла да бъде поименна, каквато трябва да е. Защото нали помните – в журналистиката името е всичко. Тя е брандирана с имена на медии.

От свинщината има само един изход. От руините на българската журналистика могат да пробват на първо време да сковат колиба, само и единствено журналистите.

Така че, колеги, преди утре, забравете брандове, издатели, собственици. Или по-точно не ги забравяйте. Не могат да уволнят всички.

Затова трябва всички да попитаме не Валери Симеонов или Антон Тодоров защо се държат така в ефир. Отговорът е – защото знаят, че могат.

 

 

Трябва да попитаме:

КОЙ опразни стола на Ани Цолова?

Вярвам, че не е нужно да ви подсказвам въпроси, вие сте професионалисти, но все пак:

Къде в момента е тя?

И защо трябва да питаме. Защо се мълчи по темата?

И “колко” трябва да питаме. Колко в смисъла – на колко струва?

Българската журналистика отдавна е развалина. Прилича на огорчена поетеса, дето чака да я черпят едно в евтина кръчма. Но пък я избива на патос като й кажат, че струва два и петдесет.

Може би все още може да си върнем достойнството. Но няма как да се случи с абстракции.
Може да се случи само от първо лице. С честен разказ и точни въпроси.

Ако това не се случи след месец или година, някой друг Антон или Валери ще напомни за празното столче. И това няма да е заплаха. Напомняне ще е. И то към бранда, към медията, не към журналиста – неговото име ще е без значение.

А когато журналистиката е безименна, тя просто не е журналистика.

Протест: В защита на журналистиката! ще се състои на 11 октомври от 9 ч. пред сградата на Министерски съвет