До кабинета на проф. Хаджийски се стига през един тунел, втори, коридор, вътрешен двор, асансьор, пак коридор, ако не следим внимателно пътя, със сигурност ще се объркаме. Чакаме около пет минути, тъй като в стаята има друг посетител, а когато професорът излиза – с характерната си озарена усмивка, която няма как да сбъркаш или повториш – всичко се нарежда и влизаме в положителен режим. Колкото да усмивката,- помня тази усмивка от ученик, това е и усмивката на един от синовете му, с когото сме учили в едно училище.

Сядаме, диктофонът е включен.

Константин Вълков: Какво е водата за вас?

Огнян Хаджийски: В рамките на шегата за водата казваме, че е за миене, а не за пиене. Иначе, разбира се, водата е нещото, без което не можем. Ползваме водата за лечение на нашите болни, ако трябва да отговоря професионално. Точно това обяснявах на госпожата, която току-що излезе, че къпането с вода и сапун е едно от основните неща, когато трябва да се поддържа и чисти не само кожата, но и раната.

КВ: Професионално погледнато, кога изпитвате страх?

ОХ: Не бих казал, че ме е било страх, дори като млад лекар. Като млад лекар винаги имаше до мен някой по-възрастен, по-знаещ и по-можещ от мене, който ми е помагал. Сега вече на тези години не би трябвало да изпитвам страх.

КВ: Помагали са ви като млад, а вие сега на кого помагате?

ОХ: Аз помагам на тези, които идват след мен, които ще ме сменят. Имаме добър екип от млади колеги. Това са хора, които току-що са завършили, не се притеснявам да наемам на работа млади хора без опит, защото тук може да си ги моделираме по начин, по който ние искаме. По начин, по който се работи тук. И по начин, по който тези хора ще изпълняват своите задължения.

КВ: Един труден случай от какво се обуславя – от степента на изгаряне или от психиката, волята на пациента.

ОХ: Нещата са много комбинирани. Трудният случай се определя от това колко е тежка травмата при дадения пациент. Факторите, които определят това нещо, са много. До колко е в нашите възможности да помогнем на този човек. Може би понякога трудността се определя и от близките на пациентите. Те винаги смятат, че техните искания са правилни. Понякога при неспасяеми изгаряния трябва да обясняваме много добре защо се получава така, че имаме фатален край. Да, наистина, това са 20 до 30 души на преминаващите 2500 души годишно, но има и такива случаи.

КВ: Най-трудният ви случай? Може ли да определите такъв.

ОХ: Не, за мен няма труден случай. Има случаи, които изискват малко повече напрежение. Случаи, които изискват малко повече операции. Случаи, които изискват малко по-дълго лечение в реанимацията. Труден е например един пациент, който е 120-130 килограма и трябва да се обръща, да се превързва. При нас една такава превръзка трае час и половина, два часа. При това трае толкова с този сработен екип, който имаме. Този екип, който знае как да работи и да прави всичките неща. А този човек, когато е отпуснат в една упойка, става още по-тежък. И тези жени – тъй като в екипа са повече жени – те се затрудняват с обръщането на пациента, правенето на превръзките и т.н. Технически е трудно.

КВ: Има ли значение дали пациентът е мъж или жена?

ОХ: Никакво. Това няма никакво значение. За мен има пациент и това е. Също така не ме интересува и отговора на въпроса “как стана”. Това не ме интересува. Това е проблем на прокуратурата, на други органи. За мен е важно, че има едно поражение, което трябва да лекуваме. Дали е бебе, дали е дете, дали е млад човек, дали е възрастен човек. Ето горе имаме пациенти над 90 години. Това са пациенти, които ние лекуваме и въобще не се съобразяваме, че те са възрастни. Те са пациенти, за които грижите са такива, както и за един млад човек.

КВ: Ако може да промените едно нещо, кое би било то? В личен план, но и по-общо-  за страната?

ОХ: В професионален и личен план мисля, че съм извървял един добър път. Бих го вървял още, докато мога. След 15-ина дни правя 40 години в Пирогов. Добавям още седем изработени на друго място. Това е един немалък трудов стаж, отдаден с хъс, с желание, с работа. Без нито един ден болничен през тези години. Нито един ден отсъствие от работа. И без нито едно хапче. Това не е добре за фармацията, знам. (смее се).

Бих променил начина на поведение, когато става дума за лечение на пациентите. Ето например аз гледам едни неща, които съм писал преди години, не бих казал, че се срамувам от тях, но те вече са остарели. Също така оборудването и техниката са неща, които винаги могат да се подобряват.

КВ: Нито едно лекарство, интересно, но няма как да не ви питам за изгаряне поне. Като малък примерно.

ОХ: Имам спомен от слънчево изгаряне на плажа като студент (смее се). Но изгарянето в очите на хората е различно. Моят брат, който е инженер, преди години ми се обади и каза, че майка ни е изгоряла страхотно, месото й виси. Естествено казах да идва тук веднага, да видим. Пристига майка ми с едно изгаряне, заляла се с кафе, на площ половин длан, с един малък мехур. Така че в очите на хората изгарянето е различно голямо. Висящото месо обикновено е малко повърхностна кожа, която с един мехур се е отделила. За нас това е ежедневие и това не ни плаши.

КВ: След 25 години какво бихте искали да се случи във вашата професия, за да се улесни работата ви.

ОХ: Аз бих казал така – какво трябва да се промени в здравеопазването, за да променим нещата не само тясно в изгарянията, бих променил генерално някои неща. Защото аз съм отговарял дълго време, двадесет и пет от тези 40 години съм началник на този център. И сега като заместник-председател на Лекарския съюз виждам нещата малко по-административно. Конкретно, ето какво бих променил. Лошо е да се говори за пари, но аз мисля, че парите са важно нещо. Това, което би трябвало да се направи е да се увеличи процента от БВП. Знаем процента, отделян за здравеопазването в други държави. Това, ако мога, бих направил. Какво друго? Бих остойностил медицинския труд. Това, което ние сега получаваме, идва от прословутите клинични пътеки. Аз съм работил и правил клинични пътеки, заедно с екипи на здравната каса и знам какво е. Взимаме историята на заболяванията и документите на пациента и вътре смятаме – толкоз хапчета, толкоз изследвания, толкоз направени операции. Теглим чертата – цената е толкоз. Договаряме се за една цена, извадена от историите на заболяванията. В същото време касата ни дава по-друга цифра от това, което сме договорили заедно. Ето това е клиничната пътека. В нея не влиза нищо друго. В нея не влиза медицинския труд, в нея не влизат хотелските услуги, в нея не са коригирани, откакто са създадени тези пътеки. Цените на лекарствата, цените на услугите, иновативните техники, които навлязоха. Това бих направил и бих се опитал да променя. Електронното здравеопазване. Страшно много се говори за него от много години. Програма 2020 също така. Аз бих направил всичко възможно това нещо да влезе по-бързо.

КВ: А какво не бихте променил?

ОХ: Не съм сигурен дали не бих променил едно нещо. Не съм готов и да ви дам конкретен отговор. Не бих променил това, че има добро отношение между лекар и пациент.

КВ: В моето училище се шегувахме с малкото ви име. Сигурно безброй пъти е ставало дума за това. Все пак да се казваш Огнян и да лекуваш изгаряния не е малко. Какви други шеги има по този повод?

ОХ: О, да, има и не само с моето име. Първият шеф на този център се е казвал Ранев. Един от предишните шефове, който вече е пенсионер, е Въгленова. Аз работих с Пламен, а сега шефът е Огнян (смее се).

КВ: Че то не останаха имена за следващия шеф.

ОХ: Да, очевидно хората тук си мислят и с какво име идват, така е.

Маринела Величкова: Как един млад човек решава да специализира в тази посока?

ОХ: Ще започна по-назад в годините, когато разпределяйки ни нямахме голяма възможност да изберем къде да отидем и какво да работим. Още повече и аз като софиянец да остана в София – това беше абсурдна работа. Твърдо държах обаче да работя хирургия и аз наистина започнах да работя като хирург. Като русенски зет най-близкото място до София беше Русе. В Русе имаше отделение по изгаряне, доктор Червенков, който беше един от шефовете тук, тогава работеше там. И тъй като изгарянето е и физически тежка работа – аз казах, превръзки, дълги операции, нямаше много желаещи да работят изгаряне, всички искаха с по две пръстчета само да вадят апандисит или да правят гуши. Аз като млад човек с хъс и желание за работа не излизах от операционната. Така започнах полека-лека да работя с изгарянията. На мен ми допадаше, харесваше ми, защото изгарянето не е само хирургия. Изгарянето е реанимация, изгарянето е да познаваш всички усложнения, въпреки че една болест е с много усложнения, да бъдеш завършен специалист трябва да знаеш всичките тези неща. И затова много бързо, когато разбра предишния шеф, че аз работя това, имам желание с изгарянията, ме дръпна да се върна в София. За мен това беше добре. И така от обикновен лекар, дошъл тук, до това, което съм в момента.

МВ: Тоест в известен и смисъл и случайно?

ОХ: Не бих казал, че чак случайно, защото в живота случайности няма.

МВ: А сега има ли интерес сред младите хора за вашата специалност. Атрактивна ли е тази специалност.

ОХ: Има два вида атракция. Единият е да станеш специалист в дадена област. Другият е да печелиш повече и много. Няма да казвам коя специалност е с най-добри плащания и там има много кандидати. Нашата специалност се нарича “пластична и естетична хирургия”. И разбира се втората дума е много атрактивна и всеки смята, че тази специалност е поставяне на гърди и опъване на лице. Тази специалност обаче е един сбор от много специалности. Тя е специалност от изгаряния, от травматизъм, реконструктивна хирургия, вродени аномалии и разбира се естетична хирургия. Така че има хора, които идват тук с желанието и смятат, че тук така се въвеждаш и взимаш парите. Има такива, които идват с такава нагласа и много бързо си отиват. Аз съм и шеф на комисията за взимане на специалност, тъй че мога да ви кажа, че сме захранили всички частни центрове в София и страната с добри специалисти по пластична хирургия. Плюс доста болници в Германия и Франция. Така че имат желание хората, идват и работят. Вижте, нашата специалност е важна. Особено неприятно е, когато видите едно дете с опърлените, изгорели дрехи. С жестоки рани, които се виждат. Колкото и да има тежки други болести, да кажем рак, тази болест е вътре и не се вижда. Тук при нас се вижда. А най-приятно е да го видиш този човек излекуван.

(Цялото интервю слушайте като podcast на www.darikradio.bg)
***

Интервюто е част от поредицата “Размяна на вратовръзки”. Проект на Дарик радио и egoist.bg

В “Размяна на вратовръзки” участват 25 мъже. За добро или лошо те оставиха следа през изминалите 25 години. Това са 25 мъже, които белязаха работата, идеите, действията ни през последните 25 години. Те са политици (президенти и премиери), актьори, художници, музиканти, лекари, спортисти, учени. Това са само част от мъжете, които оставиха следа в българския обществено-политически и културен живот.

“Размяна на вратовръзки” със съдействието на Мтел, Audi, Dundee Precious, Andrews.