В началото на новия век – Мартин Захариев е издателят, който освободи българската преса по два начина. Първо, като вкара на пазара първото световно лицензно списание – Playboy, след което в България се появиха всички останали международни издания. Второ, с Playboy – медийният пейзаж и поп културната сфера в страната получиха ново лице, с естетическите характеристики на женската красота и еротика и с качеството на журналистика от нов тип, различна от булевардната преса.

Бихме могли да направим аналогия с подобна ситуация в САЩ през 50-те и 60-те години на ХХ-и век, когато Хю Хефнър създава своята митологична марка Playboy, която се превръща във флагман на културна и социална трансформация, каквато е сексуалната революция. 

Playboy e марка променила взаимоотношенията между мъжа и жената в няколко посоки. А именно – Playboy предоставя на жената нов статут, различен от този на Pin-up момичетата и тези от рекламната индустрия преди това, като проявява във висока степен уважение към нея, разговаря с нея и заедно с еротичните фотографии – обсъжда нейните естетически предимства и душевни състояния. И то с изтънчен език. Освен това, Playboy става платформа за висока проба публицистика, нова литература,  журналистика и сардонична сатира – извиращи от перата на водещите умове на времената, в които списанието излиза. По този начин, общуването между мъжа и жената е положено в интелигентен контекст, в който и двата пола получават своето. Доволни са от това, наслаждават се един на друг и са готови да влизат в това общуване всеки месец. Само срещу 4.95 долара. Или лева. 

Смъртта на Хю Хефнър е билет за неговата заслужена почивка. В тази заслужена почивка го изпращаме не защото той някога е имал нужда от нея, а чисто и просто от нескрита завист. И все пак, тази смърт е възможност да обсъдим и важните въпроси – за Ада и Рая, за това как един джентълмен трябва да се договаря с красива, жена, която кани за еротична корица на списание и въобще за цялата тази митологична, притегателна и историческа субкултура наречена Playboy.

Защо Хю Хефнър, The Playboy, е феномен?

Хефнър е феномен, защото промени отношението на модерния свят към секса. Което си е революция. Най-добре го каза Лари Кинг, пък на Лари Кинг може да му се вярва – че Хефнър е бил гигант в издателската дейност, в журналистиката, в свободното слово и в борбата за граждански права. Защото той е бил и политически активист през 50-те и 60-те. Хефнър е човек визионер. Човек, който е видял света три хода напред, преди другите да са помислили че съществува това, което той е виждал. Загубата е сериозна, но в крайна сметка – дойде и неговия час да отиде на едно по-добро място.

В неговия случай обаче, не е сигурно, че той ще отиде на по-добро място.

Да, вероятно той е олицетворение на идеята за най-хубавото място, бидейки от плът и кръв през тези 91 години. Между другото, има едно изследване в САЩ, което пита значителна група американски мъже – чий живот бихте искали да живеете. Предлагат се различни възможности за отговор – актьори, спортисти, политици, президенти. С нас 70% преди втория е Хю Хефнър.

Как си обяснявате това?

Обяснявам си го със завидния начин на живот, който е имал – заобиколен от най-красивите жени на планетата и най-интересните хора на деня. И то в продължение на близо 60 години. Това е наистина живот, който е за завиждане.

Това не е ли в противоречие с онова, към което средностатистическият човек се стреми – сигурност, относително благополучие, любов, семейство?

Така както средностатистическият човек се стреми към тези неща, така всеки мечтае сутрин рано или вечер късно – за точно това, което Хефнер е имал.

Тоест, мечтите са по-силни от реалността?

Тази парадигма за сигурността е дълбоко изкривена куртоазия. Говоря, разбира се, за хетеросексуалните мъже, в общия случай. А те са преобладаващия брой, засега.

Какви са вашите лични впечатления от вселената Playboy?

С часове мога да говоря, защото извървях целия път от взимането на лицензията, през пускането на пазара на това списание. В момента, в който ние го пуснахме, в далечната 2003-ра, то вече се публикуваше на 19 езика. И се разпространяваше в 110 държави. Ние не сме открили топлата вода. Но е факт, че бяхме първото международно списание влязло в България. В годините на свободната преса и слово. Като изключим Burda, което се разпространяваше още преди 89-та.

Какво промени в България идването на Playboy?

За българската преса – освен че сме първопроходците на първото голямо международно издание на българския пазар, под лицензия, ние дадохме в семейството на Playboy една доста висока стойност. Българското издание беше винаги оценявано в най-висока критерий от компанията майка в щатите. То се радваше на много добър пример по отношение на журналистическата му част. Независимо, че през годините смени няколко главни редактора. Фотосесиите – също бяха оценявани по най-висок критерий от американската компания и много често наши снимки бяха ползвани в други държави, включително и в американското издание. Така че ние бяхме един много достоен член на семейството на Playboy през годините. За себе си мога да кажа, че и до днес не мога да изтрия тази лепенка от челото си. Имах толкова много кариерни и житейски образи и роли, през които минах през последните 20 години, но това е етикета, от който не успях никога да се отърва. Защото в съвременния свят очевидно марката е по-силна от личността. И каквото и да направя – все с това ме свързват, с този пусти Playboy.

Какво мислите за решението на Playboy в последните години да намали голотата на страниците си?

В последните години Playboy страда от липса на собствена идентификация в големия дигитален свят. Смятам че, избягвайки от корените си да не предлага женска голота и еротика всъщност разочарова значителна част от почитателите си, които са генерации наред. В същото време той започна да се канибализира с множество други епигонски издания, които копираха модела на Playboy през годините. И в крайна сметка – дигиталните медии наистина надделяват. А там предлагането на еротично съдържание е безбрежно. Затова списанието страдаше през последните години, така както страда и българското издание. То излиза спорадично и не се радва вече на такъв голям интерес. Няма нищо общо с онези времена, отпреди 15 години, когато аз продавах по 60 000. За малкия български пазар това беше абсолютно безпрецедентно.

§o

Кои са най-успешните ви корици? И дали кориците, които са били любими на издателя – са били и най-успешни като бизнес?

Без никакво съмнение – първият брой има почти археологическа стойност. Не може да бъде открит никъде. И се търси много, и много хора ме питат, но за съжаление аз имам също ограничен ресурс от него. Първият брой беше емблематичен, разбира се и с присъствието на гранд дамата на българската музика – Лили Иванова вътре. Макар че водех колосална битка с американците тя да бъде на корицата – категорично ми беше отказано, тъй като политиката на Playboy e да слага млади и красиви жени. Не че Лили не е такава, но не беше в първа младост тогава. Много ми е трудно да избера Топ 5 ил Топ 3, защото рискувам да обидя някоя от дамите, с които съм преговарял да бъдат снимани, пък да не ги спомена.

Този въпрос е интересен, защото феноменът на Playboy се дължи и на функцията му на трамплин за тези, които са на корицата му.

Четейки днес в социалните мрежи как реагират топ селебритис от Съединените щати – дами като Кармен  Електра, Ким Кардашиян, като Дона Ди Ерико, Джени Макарти и други – всички те признават, че този човек е променил живота им. Без да имам подобни претенции смятам, че Playboy промени живота и на много български красиви жени. Надявам се за добро. Но действително е факт, че появата ти в Playboy през онези години – те издигаше в един друг статут.

Playboy е цяла субкултура…

Да, така е, освен това Playboy винаги е бил висока проба журналистика. И българското издание, благодарение на своя редакторски тим и различните, но все така можещи главни редактори през годините – имаше изключително качествена журналистика. Анализи, коментари, интервюта.

Коя е историята, която изплува в съзнанието ви, за тези преговори с жените, които се появяваха на корицата на Playboy?

Да, това беше изключително и само мой прерогатив. Главните редактори винаги са имали свободата да избират централното интервю, темите на броя, но корицата и момичето на месеца бяха в моята градинка. Имал съм много интересни случки. Имаше девойки, които бяха готови да минат през труп, включително и моя, само и само да се видят на корицата или на някоя от вътрешните страници в Playboy. Защото считаха, че това е пътя към техния житейски успех. И бяха потресаващо агресивни. Което леко стрестира…

… един женен мъж като вас.

Да. От друга страна имаше и други, които аз търсех, защото считах, че ще бъдат интересни за публиката. И с тях съм имал невероятно тежки преговори. С огромни компромиси и ангажименти поемани допълнително от моя страна – само и само да бъде моето. Но истината е, че нямам отказ. Няма жена, на която да съм предложил и да не се е снимала в Playboy.

Eто по какво си приличате с Хю Хефнър.

Има големи разлики. Все пак той е спал с хиляда жени, а аз само с една. От едно до хиляда пътят е много голям.

Какво си спомняте от пътуванията ви в Америка, свързано с Playboy?

Playboy e толкова известен в Америка – колкото и Coca-Cola. И честно казано, не е имало случай ние да нямаме отворена врата. И в Чикаго и в Ню Йорк съм бил на конференции и в други точки на света – всяка година имахме такава международна конференция, в рамките на семейството на Playboy. Спомням си например в Ню Йорк вечерното шоу на Джей Лено, което много искахме да посетим. И само при споменаването на това че сме от Playboy – получихме места на първи ред. За щастие се оказа, че същата вечер гостува Деми Мур, която беше в уникална форма. Толкова красива жена на живо почти не съм виждал. И беше едно феноменално шоу на Джей Лено. Playboy отваря много врати. Въпросът е, като минеш през вратата – да не вземеш да се спънеш.

ŽŽ‹

След смъртта си обаче Хю Хефнър в коя врата влиза според вас – на рая или на ада?

Екзистенциален въпрос.

Да, днес дори имаше такъв туит – че тероризмът ще спре. Защото девственици в рая повече няма да има.

Дори с риск един мъж да попадне в ада – смятам че трябва да живее като Хефнър, за да бъде неговия тленен път райски. От там насетне – Господ си знае.

Кого загубихме всъщност?

Загубихме една от най-големите поп културни икони на 20-и век и модерния западен свят.