Как ли изглежда нюансът на мента и спрайт в черно-белите снимки?

Прииска ми се да разбера. Щом ще флиртувам с носталгията, най-добре да се обърна към старата фотографска школа: миризмата на лента от времето, когато майсторите на рисуването със светлина пестяха кадрите си и ги обработваха в тъмните стаички. Обърнах се към Антоан Божинов, един от най-известни преподаватели и практици на фотографията в България: „Покажи ми, разкажи ми някои спомени от тогава!“ Отговорът: „Момиче, уцели ме без да знаеш… От няколко години умувам върху книга, съчетаваща текст и фотографии. Е, не е само за морето, но пък и не може без него.“

Докато подбирахме интересни за показване черноморски изображения, фокусът се измести встрани от морето. Всъщност тази статия ще бъде разговор за табутата, свободата, разликата между естетически красиво и пошло голо. Цялата тематика е запечатана още в първата снимка.

„Някъде през втората петилетка на 80-те трябва да е било. Плевенски москвич с инвалиден номер (не изтъргуван от ТЕЛК, уви) се носи пълен към фотоваканцията на къмпинг Оазис. Последната седмица на август. Щуро! На втория или третия ден тайфата решаваме да минем покрай ММЦ, да забършем навита девойка и да я поснимаме по дюните. Речено-сторено. Лесно локализираме скучаеща дама, която лениво си пие кафето към 11 часа, посместваме се малко и продължаваме на север. След горичките около Ропотамо, където пътят излиза почти на брега – дългия плаж Аркутино, спираме и се разтоварваме. Момичето с две движения, без особено притеснение остава по евин костюм и зачаткват затворите, но не задълго. Откъм пътя се задават няколко фигури, облечени в сиво. Стоят твърде нелепо на пясъчния фон и сигурно са притеснени от оскъдното облекло насреща си – ние, снимащите, сме по бански и фотоапарати. Кой да прочете, че заградената територия до нас е на асамблеята Знаме на мира, идея на Людмила Живкова, и се охранява от униформени. Въпреки, че не вършим нищо нередно, а плажът е пуст, ни подкарват към една барака да проверяват паспортите. Нареждаме се така, че да прикрием случайния фотомодел – тя или няма паспорт в себе си, или не иска да се легитимира. Вероятно практикува полулегално (защото в социалистическа България не е легализиран) древен занаят. Докато ни разучат, вече е изчезнала. Голичка. Е, поразфучаха се сиводрешковците, като разбраха, че я няма… Ние наведохме глави, обещахме повече да не правим така и – по живо, по здраво. Тогава бях почнал да броя колко пъти ме задържат заради снимане. За две години – седем, и спрях да броя. Явно „органите” бяха развили болезнена сетивност към люде с фотоапарати. Но това е дълга лакардия…“

Втората фотография си е направо сюрреалистична. Историята към нея – също. За съжаление, спомените на Антоан от онзи период са свързани и с голяма трагедия.

„През юни 1991 г. колегата от Бургас Жоро Радев, вечна му памет, след като по соцвреме вече е организирал няколко конкурса за актова фотография (голо тяло, на български казано) прави следващата стъпка – актов пленер на солниците. Събираме се група от десетина фотографа от страната и три танцьорки от братска Молдова без предразсъдъци, готови да се подчинят на ярките творчески индивидуалности в името на изкуството… Ставаме сутрин по изгрев, за да хванем ниското слънце и росата и по цял ден обикаляме наоколо с почивка по обяд, когато светилото е в зенит. Отначало дамите следват благоприличието. Когато някой от нас извика някоя от тях на някое място, тя се съблича там, после си облича роклето и продължаваме нататък. Съвсем скоро става ясно, че това съблечи-облечи само губи време и обличането отпада. Така отстрани погледнато групата представлява въпросните девойки дибидюс, следвани от десетината добре въоръжени с фотоапарати и обективи лица от двата пола, щъкащи в разни посоки без видима организация. Тази хаотична система работи безупречно до момента, в който излизаме на някакъв третокласен път. Третокласен, но не и безлюден. Тутакси 2-3 жигулита влизат в канавките (защото тогава още не се е напълнило със западни коли трета употреба), спираме и се снимаме вкупом с каруца, пълна със сено, докато накрая срещаме каручката на мечкаря. Бриджит Бардо още не се е сетила да спасява страдащите български мецани…“

Хиля се, докато слушам. Погледът на мечкаря от снимката – безценен. Представям си го как е точил лиги на живо… Но продължението на разказа отнася смеха ми със звучен шамар.

„Голям купон, но всяко нещо си има край. Последния ден правим прощален обяд, изпращаме гостмоделките и си стягаме багажа. Аз и един колега от Пловдив имаме някаква бърза работа, та Жоро ни качва на малкото си Рено5 тропическо изпълнение (което ще рече със съвсем оскъдна тапицерия), в Бургас били докарали цял кораб с такива; една женица от персонала моли да я хвърлим до града, пълним колицата и тръгваме. Току до административната сграда на солниците има жп прелез, от двете му страни няколко композиции, бариерата вдигната. Реното заподскачва по релсите, минава покрай вагоните, аз седя до шофьора, поглеждам надясно и виждам приближаващия по свободната линия локомотив на около десетина метра от нас. Оттам нататък всичко е на забавен каданс. Съобразявам, че ако предупредя по някакъв начин Жоро, той ще се паникьоса, ще удари спирачка и влакът ще ни помете. Замълчавам, излизаме от линията, ударът е отзад от дясната страна. Слизаме от колата.

При Жоро поражения няма, аз имам охлузни рани по главата, колегата от Пловдив две счупени ребра, но женицата, която беше седнала зад мен, не оцелява.

После имаше дела, но фактите са си факти – не се маневрира на вдигната бариера. Имал съм и други екстремни преживявания, но да те блъсне влак…“

Разтърсващо. Но истината е, че не избрахме тези две фотографии заради комично-солените крайморски истории. Както се изрази Антоан, „тези случки, особено погледнати през призмата на днешното усложнено политически говорене, излъчват примитив“. После цитира Гадамер, който пише, че за да бъдат разбрани, нещата не трябва да се изваждат от контекста си. Е, сега да добавим въпросния контекст.

„Въпреки, че между двете историйки интервалът е не повече от пет години, обществено-политическата ситуация е коренно различна. Първата снимка е правена в епохата на „зрелия социализъм”, малко преди да се срути. Ограниченията и табутата, налагани и поддържани със сила, все още действат. Едно от тях е еротиката. За порно да не говорим. Бебетата ги носят щъркелите. Това, за което фотографията успява да се пребори, е да направи нормално гледането на естетизирани снимки на голи тела, понякога доведени до графичен знак. Но тези неща се знаят от около 200-300 активно работещи, ходещи по изложби и четящи фотографски списания. За униформените милиционери снимането на голи жени по безлюдните дюни на Аркутино трябва да е било истински шок. Да, има нудистки плажове – устието на Ропотамо, Варвара, един-два къмпинга, но снимки?! Ужас. Или, както беше казал по онова време „деструктивният”, но жизнеутвърждаващ Ян Саудек, „всяко късче плът е късче свобода”.

„През 1991 г. махалото се засилва в обратната посока. Табута вече няма, еротиката навлиза в средствата за масова информация, трудно ще се открие вестник без гола снимка на последна страница, порноизданията се множат, едно от тях се прави в най-близкия семеен кръг на министъра на културата. Появилите се кабеларки имат по десетина порноканала без пароли за малолетни. Времето на първичното чалгизиране на нацията: „Радка-пиратка”, „Камъните падат” и т.н. Фотографските артистични напъни върху голото тяло са обречени на маргиналност не по-малко отпреди, просто защото не комуникират с повелята на деня – първични, прости и ясни послания, задоволяващи нагона. Това работи безотказно. И носи последствия във времето. Днес, когато ФБ полицията за пореден път блокира профила ми заради публикуването на актова фотография, се намериха няколко доброжелатели, които ме включиха в затворени групи само за мъже… Без коментар.”

Може би е добре да спрем разговора дотук, за да може всеки да си помисли върху повдигнатите въпроси. Лятото, било то и отиващо си, често ги провокира: въпроси за свободата, голотата, хубавото и лошото в миналото. Легенди се носят за онези осемдесетарски фотоваканции, когато, артистични и разкрепостени, младите български фотографи са търсели итнимната красота напук на привидните забрани. Сега не е забранено. Но явно нещо не се е развило добре, щом фейсбук – един от символите на настоящето – не позволява да се промотират например снимки, в които се виждат само едни голи рамене.

Кадър на Антоан Божинов от фотоваканция през 1984.