“Точно толкова смело е да кажеш “Обичам те”, без да знаеш дали ще ти отвърнат със същото, когато сина 16, колкото е да спасиш света.”, казва Патрик Нес. Затова, вместо данапише книга за поредния “избран”, той създава Ние, останалите,просто живеем тук. Фокусът е върху един съвсем обикновен тийнейджър в училищеза “супергерои”. Който (и освен всичко останало) подобно на немалко свои връстници, се лута в сексуалната си ориентация. Това, естествено,не е акцент – 21 век е и ние лично нямаме съмнение за мястото на предразсъдъците – оставихме ги в миналия. Смело? Иоще как. Ако това не е достатъчно оригинален туист, за да предизвика интересати, ето още една история – в главната роля – един напълно обикновен велик герой:

Патрик Нес е висок, спретнат и строен мъж. Говоримного, но това е присъщо на писателите. Запазил е нещо детско в себе си -голямата, искрена усмивка. А също и естествения за човека рефлекс да приемавсичко, което му се случва, с ентусиазъм и… благодарност. Два пъти печелимедала Карнеги, веднъж – наградата Кейт Грийнуей, но въпреки това остава скромен – нещо, присъщона големите таланти. Междувременно пише сценарии за кино и телевизия, омъжва сеза британец, записва се със спин офф на култовата британска поредица за Dr. Who, а скоро предстои да излезе екранизацията на Часът на чудовището сучастието на Лиъм Нийсън и Сигорни Уивър.

Докато зиматанавън е смрачила деня още в ранния следобед, Патрик пристъпва уверено вредакцията ни, макар да е с изкълчен глезен. Той е запален спринтьор и дните музапочват с тичане, което понякога води до травми. Със същата отдаденост,непрестанни тренировки и без страх от препъване, авторът на трилогията Живият хаос, Ние, останалите, простоживеем тук, Жената жерав и редица други книги, намира своетонеобикновено кътче в тийнлитературата, където подрастващите не губят правото сида бъдат точно толкова сложни и важни персонажи, колкото са и възрастните:

Ти си американец, но написа спин оффна Dr. Who. Беше ли фен на поредицата, преди да станеш част от нея?

–     Израсналсъм в Америка, така че не бях гледал по-старите епизоди. Наваксах през 2005 – особеноми допадна осезателният му британски привкус. Харесвам и американския стил, но британцитев значително по-малка степен се стараят да се харесват на всички и това импозволява да стигнат до доста тъмни кътчета в историите си. Освен това не сепритесняват да бъдат нелепи и смешни, а аз обожавам тази комбинация – тя евъплъщение на отказа да бъдеш едно нещо и само него. Аз също настоявам направото си да левитирам между различните жанрове и похвати, защото мисля, чесамият живот е такъв – постоянно преминава от драма в комедия, понякога епоръсен с малко трилър и така нататък. Във вселената на Dr. Who могат да се случат толковаразлични истории, но ценното е, че винаги ти оставя утехата на хумора – можешда се засмееш, дори и в най-тежките си моменти. Това е толкова човешко, чедокосва всички.

Писането на сценарии не е същото, като създаването на книга – в какво лично за теб се състои различието?

–     Основнатами писателска философия е, че никой няма право да ми казва какво да пиша, товамога да решавам само и единствено аз. Не бих искал да спирам да уча нови неща,да придобивам нови умения и честно казано, не ми е важно дали ще се получи илине. Сценарият изисква различен тип разказване на историята – филмите не саромани. Винаги е предизвикателство да съумееш да сбиеш сюжета, без да го осакатиш. Сценариите за филм или за телевизия са по-скоро колективен труд- до голяма степен те са тясно свързани с визията на режисьора – работи семного с него и резултатите са съвсем различни.

Кое все пак ти доставя по-голямоудоволствие?

–     Написванетона историята за екран, пресъздаването й с езика на киното, изиграването й,изграждането й – обожавам целия тозипроцес. Но книгите са си мои, те са 100% аз и затова винаги ще считам себе сипреди всичко останало за писател. Книгата е 100% израз на самия мен. Това не яправи по-добра или по-лоша, просто означава, че моята връзка с нея е многолична и хората често ме питат – “И какво, ако филмът се окаже провал?”а аз отговарям – “Ами, аз давам всичко от себе си, но каквото и да сеслучи – 1) истински късметлия съм да се заснеме филм по моя книга и 2) книгатаостава. И тя е моя.” 

Последната ти книга е Ние, останалите, просто живеем тук – как ти дойде идеята за нея – моята асоциация за раждането й е реакция на “новиясвят”, в който всеки във facebook или twitter, е “звезда”, настоява на това и се държи като такава. Как се сети да насочиш вниманието върху факта, че можеш да си просто нормален човек, това да е напълно достатъчно и отгоре на всичко – да, имаш не по-малко важна роля за организма на света, колкото и “героите”?

–     Иматолкова много тийнкниги, чиито сюжети се въртят около “избрания”,”единствения” и това изобщо не е случайно – когато навлезеш впубертета, за първи път се отделяш от семейството си и започваш да търсиш себеси. За да съзрееш и да станеш възрастен човек, първо трябва да се намериш.Процесът е малко насилствен, защото се налага да изрежеш всичко, с което до момента сисвикнал. Целта е ясно да дефинираш твоето – място, същност,граници. Ако се замислиш по-дълбоко за този процес, дори само по дефиниция сисамотен. В този смисъл образът на “избрания” е силно притегателен -той ти казва, че има причина да се чувстваш така, всичко, което ти се случваима смисъл, ще намериш своите хора, мястото си, себе си. Това е мощно послание.

Вместо да създадеш още една Катнис,ти измисляш един третостепенен в класическа книга герой и го правиш главен – очарователен,но малко опасен подход?

–     Никогане бих се осмелил да премахна изцяло ролята на избрания, но той не работи заостаналата част от тийнейджърския свят, който също е пълен с тревога. Мислех си- ами онези хлапета, които никога не са се чувствали избрани и няма да са герои- не са Катнис или Хари Потър, те са просто още едно дете от техния клас иникой никога не би писал за тях? Беше ми интересно, защото в края напубертетета започваш да се чувстваш измамен: “Ооо, да, наистина имаспециални хора, но аз не съм един от тях. Целият този потенциал, който мислех,че имам… може би не съм избрания все пак…”. Това енормално, но и естествено – съвършено невярно. С книгата си отбелязвам смелосттада живееш обикновен, труден, тийнейджърски живот, като едновременно с това се забавляваш.

Говорим за книги за подрастващи (coming of age books – англ. ез.) – и се чудех – има ли разлика за теб като автор, когато пишеш такава в сравнение с писането на книги за възрастни?

–     Мисля,че единствената разлика е в тематиката и то само в малка степен – книгите затийнейджъри обикновено са за опредлянето на собствените граници и преодоляванетоим, за намирането на мястото ти в света. А книгите за възрастни се стремят(само се опитват, разбира се) да се въртят около усещането и съзнанието, че сив капана на същите тези граници. За мен това е разликата. По отношение написателския процес – самата история ми казва накъде иска да отиде и сесамоопределя от самосебе си – дали е за по-млади хора или за възрастни. Извънтова е все същото емоционално, ментално и времеемко усилие. Щастлив съм завсеки читател, който разгръща страниците на книгите ми, без значение отвъзрастта му. Надявам се, че им допадат, защото добрата история би трябвало дае интересна на всеки. Една от причинитеда започна да пиша за тийнейджъри е, че наистина исках да се отнеса към геройна тази възраст като към точно толкова сложен и многопластов персонаж, колкотое и един вече пораснал.

Смяташ ли, че в нашето обществотийнейджърите са подценявани и омаловажавани?

–     Мисля,че тийнейджърите не получават необходимото признание от обществеността и ако севгледаш в тях, ще видиш, че те са точно толкова интересни, сложни ипротиворечиви, както всеки друг човек. Често са очарователни, защото все ощеоткриват света, пробват нови неща и се бунтуват – което всички тийнейджъриби трябвало да правят. Всичко това е суперинтересно. Когато някой каже – “Щенадраснеш това”, наистина ме ядосва. Може ти да си надраснал нещо подобно,но животът не съществува в бъдещето, а в точно този конкретен момент и акопреминаваш през нещо – това е животът за теб. Винаги съм се опитвал да гледамна подрастващите като на завършени човешки същества.

Живее ли все още бунтар в теб?

–     Всекие бунтар по някое време и избира дали да изживее бунта си или не. При мен не етолкова крайно, не искам да разрушавам всичко, но имам нужда от право на глас -да мога да кажа онова, което е важно за мен. Има различни начини да го направиши можеш да изследваш всичките в книга, но мисля, че в голяма степен писането ичетенето са своего рода бунт.

Питам те, защото всеки преминава презфазата на бунта, когато е тийнейджър, но след това пораства, изморява се отбитки и започва да цени повече комфорта си – тогава ли умира бунтарят в човека?

–     Можеби, но мисля, че бунтарят не умира, просто животът го акумулира. Когато си на40, си на 40, но си също и на 16, и на 18…  Просто с времето в теб се появяват и другинеща, освен бунт. Когато партньорството стана легално във Великобритания, трябваше да минеш през сериознабюрокрация и да получиш разрешение. Необходима беше и публична декларация, скоято да обявиш намерението си да се омъжваш. Имаше и други еднополови двойки,които кандидатстваха също като нас. Забелязах две дами – едната в двойката бешеродена през 1927 г., а другата през 1934. Те бяха на по 80 и си помислих -“Това е, което бих искал да бъда – да имам хъс да пробвам нови неща, дории на 80, да съумявам да оставам част от света.” Така че, отговорът на въпроса ти ене, бунтарят няма нужда да умира.

Имаш книга, която се нарича Monsters of Мen – фен ли си на бандата Of Monsters and Mеn?

–     (смеесе) Това е съвпадение – двете се появиха по едно и също време… помня, чегодина след публикуването на романа ми, го потърсих в google и вместо него постоянно излизаше тази група. Много хорапредполагат, че едното е кръстено на другото, но не знаят кое е първото. Предполагам,че момчетата са взели заглавието на Of Mice and Men (Замишките и хората от Джон Стайнбек – бел. авт.) Иначе са чудесна банда и музиката им всъщностси пасва чудесно с атмосферата на книгите, така че – радвам им се.

Докато сме на темата за страшилищата,Часът на чудовището  е написана по бележките и идеите на другизвестен автор – Шавон Доуд. За съжаление тя загуби битката с рака и романът й щешеда си остане ненаписан. Какво е да пишеш за чуждите демони?

–     Ами…не бих се заел с тази книга, ако щеше да ми бъде трудно. Това не означава, че приехс лека ръка задачата. Първоначалният ми отговор беше “Не”, нопосле се замислих, че това може да е трибют – да напиша тази историята в нейнапамет. Бележките на Шавон не бяха много, но бяха богати на вдъхновение. Наистиназаобичах историята и успях да стигна до момента, в който изпитваш удоволствиетоот това да имаш история за разказване.

Докато пишеше романа, питаше ли си секак би написала тя това или онова?

–     Не.Защото така се превръщаш в имитатор и пренебрегваш историята, а тя трябва да ена първо място. Ако бях подходил другояче, историята не би била истинна иискрена и мисля, че това е най-лошото, което можех да направя. Това е история,носеща духа на Шавон, но е разказана с моите думи.

Снимка: twitter.com/Patrick_Ness/

Книгата е филмирана – в момента е впостпродукция и са минали първоначалните скрининги. Какво беше чувството давидиш книга, която ти си написал, на екран?

–     Бешеневероятно. Бях доста въвлечен в снимачния процес, защото написах и сценария зафилма. През първата снимачна седмица бяха насрочени сцените със специалнитеефекти – Лиъм Нийсън беше в костюм, обявяваха позициите на всеки от екипа икогато чудовището се появи, си помислих -” Боже мой, аз съм човекът, койтоизмисли тези неща, досега те живееха само в моята глава, това е невероятно!”Не арогантно невероятно, просто се почувствах истински късметлия, че това ми сеслучва.

За финал – да се върнем в началото -кога разбра, че си призван да си писател и това е, с което ще се занимавашзанапред?

–     Наслаждавамсе на писането от съвсем ранна възраст. Бях на 7 или на 8, когато започнах дапиша, обичах и часовете по литература в училище, но никога не съм мислил, че евъзможно да превърна писането в професия. Забавно е и осъзнавам, че не звучиособено смислено, но когато бях малък, си мислех, че само известните хорастават писатели. Такава беше детската ми логика, може сега да звучи смешно, но есамата истина. Исках дапиша, затова не спирах, но междувременно работех различни неща и писанетобеше между другото. После обаче получих оферта за договор с голямо издателство.Бях много изненадан и разбира се, щастлив. Не мислех, че мога да имамписателска кариера до момента, в който тя не стана реалност.

Патрик Нес беше тук по покана на издателство Artline Studios