или за лъскавия нощен живот
ЖИВОТ
23:08, София
Рейсът се движи по булеварда. Светлините вън и вътре примигват. Часът е 23:00. Жени и мъж. Не го виждам. Нито тях. Слушаммузика и зяпам в телефона си. Краят на вечерта, прибирам се вкъщи, искам дапоспя. Да се отпусна и да натисна бутона за изключване. Поне до утре.Разговори, брътвежи, залитане по всичко от днес и промъкване на вчера и онзиден в сега-то.
Прелиствам вечерта в главата си.
21:04 – сцена, публика, на нея – човек разказва история на сръбски. Поти се, хората се смеят и ръкопляскат.Харесва им, на него също. Уютът навниманието им е неговият дом. Вероятно историята си заслужава. Не оставам закрая й.
И аз понякога искам да размахвам егото си като пенис наляво-надясно в опит да съм мъж. Или жена.
21:38 – бар. На масата сяда познат. Всеки знае кой е той. Или поне той така си мисли. Говори основно за себе си – направил е това,онова, цитира стиховете си. Предстои му проект, ще го направи. Харесва ли ни?Да, разбира се. Усмихвам се, когато трябва, мълча, когато не е нужно. Това нямазначение. Той обсебва пространството, то се чувства на място в неговатапрегръдка. Има всичко, но иска още. Жени, фенове, успехи – какво? В очите му неблестят пламъчетата на щастието. В тях няма и покой. Само глад за внимание иможе би несигурност, замаскирана като увереност. Те двете са брат и сестра,Каин и Авел, Якоб и Вилхелм Грим, Лана и Андрю Уашовски… Питай за нещо, коетоне е част от теб, от твоите битки. Няма такъв филм. Той е и друго несъществува.
23:03 – булевардът е обезчовечен, няма и коли. Врейса си мисля за егото, то ли е причината понякога да се задъхваме от нещастиеи неудовлетвореност? Егото ли дълбае коловози в нас, които мечтаят да сенапълнят с одобрение и признание, с желанието да бъдем повече от това, коетосме в собствените си очи, но дори повече – в тези на останалите? Разбира се ивсе пак – възможно ли е да следваме утопиите за това какво обзавеждане вътре втеб й трябва на душата ти? Питам теб, Екхарт Толе, ще можем ли наистина някога дасе възползваме от силата на настоящето, да натирим нуждата от другите внебитието или винаги, с почивчици, ще сме задушени от проекциите си заминалото, бъдещето и ще пропускаме онова, което е в момента?
Усмихвам се. И аз понякога искам да размахвам еготоси като пенис наляво-надясно в опит да съм мъж. Или жена. То е едно и също, номисля, че не това е да си човек, а само половината от него. Но да демонстрирашнемощта на егото си, а то все да иска още и още, е игра без край и безрезултати. Три на нула, шест на пет, аз съм си човек с късмет… Глупости.
Стига ми толкова. Утре пак. Преминавам в режим не съм от тук и съм без сън. Няма ме, в мен съм си – не чувам и не виждам,затръшвам вратата на всеки опит за външна намеса в моето вътре.
Гледам си в телефона, изпускам си спирката. Притеснявамсе за секунда, ставам, тръгвам към вратата. Светлините в рейса изведнъжзамръзват и придават на ситуацията усещане за бръкване в камера на хладилник,за маса, на която се извършват операции. Мъжът е в центъра им, той е обект напроцедурата, на изследването, на експеримента. Стъписвам се. Облечен е с риза идънки. Къпал ли се е? Да. Не е клошар. Друго е. Не знам какво.
Той седи, извърнал е глава към момичето наседалката до пътеката отсреща. Тя носи поличка. Свила се е на топчица и зяпапрез прозореца. Страхува се да измести поглед – без значение в коя посока. Моитеочи се приковават в мъжа.
Той изобщо не се е свил. Извадил е достойнствотоси и го лъска с настървеност и фанатичност. На показ. Цялото. Всичкото. Като поDiscovery Channel, не е дори порнофилм.
23:20 – стоя пред вратата, искам да сляза,наближава спирката.
Шокирана съм, но онова, което е по-човек от мен,иска да разбере. Защо, какво, възможно ли е? Обръщам се. Ставам свидетел насюблимацията. Неудобно ми е, не искам да гледам, но той е там. На масата заоперации под светлините на рейса. Косата му е паднала върху очите му, тойзастива. Не гледа никъде, няма нищо друго – само той и пръските по пода. Вдигаглава. Извръщам моята.
Притихва за момент, после става, идва зад мен.Отворете вратите!
Мъжът е прибрал достойнството си. Моето не иска даима нищо общо с неговото. Мръсотия, но не по дрехите, макар че може и да еполепнала по тях. На лицето му не е изписано доволство, нито срам. Не му пука.
Момичето, обект на неговия промискуитет – случилсе в главата му, но и пред очите на всички – продължава да гледа презпрозореца. Никой не се смее, всеки гледа в посоките, които не са неговата. Азсъщо.
Забързвам крачка. Извръщам поглед назад. Мъжътизчезва зад някаква сграда. Размахал си е нуждата пред всички, вече може да идеда я излъска другаде. Пред публиката, която не го е виждала. Още. Но знае личовек?
Рейсът е спрял на светофара.
Навън съм, поемам си въздух. Искам да се прибера.Веднага.
23:34. Не ми трябват хора.