Асоциацията на всеки българин с Либия и нейния бивш лидер Муамар Кадафи неизменно е свързана с тежката несправедливост към нашите пет съгражданки, невероятно силните Кристияна, Нася, Снежана, Валентина и Валя. Тяхната болка беше болка на всички ни. Сякаш в подкрепата си и вътрешната си убеденост в каузата те да се завърнат у дома, бяхме по-обединени от всякога. Тежкият отпечатък на историческата обусловеност обаче, така добре описан от Патриарха и Щастливеца на литературата ни, за съжаление и този път си каза думата, като на повърхността освен каузата, болката и щастието, изплуваха и грозните изказвания и действия на едно Наде и на един премиер от малцинството. Нямам предвид политическо малцинство.

 

Мнозина от нас не са имали честта да познаваме тези героини лично, на живо, но и по време на така наречения процес и след него това нямаше никакво значение, защото те бяха България. България на която посегнаха. И България, която оцеля, не благодарение на, а въпреки гласните и негласни послания на командири, архари, кариеристи и още куп останали анонимни… как беше думата… дипломати. Я, колко удачен евфемизъм за дудуци.

 

Други свързват Кадафи с далеч по-малко значими неща като неговото маниакално екстравагантно облекло, безбрежно дългите речи пред Общото събрание на ООН, чистите като сълза жени бодигардове, пластичните операции и разнородни ексцесии. За либийските бунтовници от 2011 г. той представляваше персонификация на злото. Мнението им със сигурност се споделя и от хилядите политзатворници по знайни и незнайни затвори, които биха избрали китайската капка всеки ден пред маркучите по стъпалата. За „немотивираните” лоялисти той беше лидер, осигурил им относително ниво на социална сигурност, обезечил техните жилищни и основни материални нужди. За широкия арабски свят, въпреки условността на тази категория, той беше поредният носител на панарабизма, зародил се през средата на миналия век, който отстъпи пред помпозната екстравагантност и театралните ултиматуми от трибуните за сметка на автентичното обединение

За политолозите той беше барманът зад странния на пръв поглед коктейл от арабски национализъм, ислямски социализъм, панафриканизъм и малкото, но сладки череши на пряка демокрация.

 

За американците той беше „лудото куче”, както бе казал техният бащица Рейгън. Все пак нали Кадафи свали пътнически самолет над Локърби, убивайки над 250 невинни. Е, и бащицата се беше разписал в черната графа, свалайки Airbus с не по-малко цивилни над Ормузкия проток, само половин година по-рано, но това е друга тема.

 

Проблемът далеч не се крие в отсъствието на Кадафи от политическата сцена, а в двойните стандарти, които праведните политици и медии, носители на морала и горди първенци по свобода на словото приложиха и продължават да прилагат. Последният по нищо не отстъпва в своята смехотворна несъстоятелност от информационните завеси на поредния африкански диктатор със склонност към самовеличаене и панически страх от критика. Защото когато питаш, трябва да имаш гръбнака, и нещо друго, да бъдеш питан. А именно това искат да избегнат влъхвите във Вашингтон и Брюксел. Експазионистичните им наклонности и арогантната им доминация просто не бива да подлежат на критика. Позволиш ли си я, ти си шпионин, ултранационалист, диверсионен елемент, жертва на пропаганда, провокатор, Мата Хари, прокремълски настроен и какво ли още не. В кол център бизнеса, така популярен сред много набори, на това му казват deadlock – край, не желаем да приемаме обажданията ви вече, не ни питайте, правите сме ние, вие нещо сте се объркали, позицията ни е окончателна. За съжаление този похват се споделя и от много медии, като в бранша носи мелодичното название мейнстрийм, сякаш е традиционната форма на източно бойно изкуство или едноименен филм с ранния Ван Дам.

 

Нотките на ирония започват да се придават, когато същите носители на политическото начало и край започват до такава степен да легитимират собствената си богоизбраност от върховете на формуния Олимп пред обективите, че е налице обилен валеж от  декларативни изказвания и високопарни обяснения за последствията, а не за причините зад действията им. Нормално, нали заспиват с Оруел. Изведнъж започват да се появяват снимки на удавени деца, натоварени ала пост-Титаник лодки, само че гумени, кифленски хаштагове и вечната мантра за човечност и християнски ценности в отношението ни към бежанците от либийското средиземноморие. Такива, преди натовските самолети да посеят семената на демокрацията в Триполи, нямаше. Сякаш ей така, от нищото преселението започна. По библейски. Гумените Ноеви ковчези тръгнаха след белия гълъб на демокрацията. Много от тях не можаха да го достигнат, но нищо – ние ще ги спасим за пред камерите. После пред наш’те хора, дали от център, дали от периферия, а по-скоро от второто, ще се разберем за квотния принцип. Те са тихички, ез южуъл.

Кадър от „Land of Confusion“ (1986) на Дженесис

Кучетата си лаят, а керванът на трафикантите на хора си върви. Дестинация? Европа. Части от Югозточна Либия се управляват от самоназначили се феодали, чиято легитимност не се измерва с брой бюлетини, а с брой отрязани уши. Замръзналите в някоя дивашко-племенна алтернативна вселена бойци на ИДИЛ развяха черните си флагове над градове и превзети рафинерии и стъпиха още по-уверено на континента след като нигерийските им братушки от Боко Харам положиха клетва за вярност. Племенните противоречия, десетилетия тлеещи под повърхността, избухнаха с внушителна сила, наливайки още повече масло не в огъня, твърде меко е, а в разгорялия се пожар. Двете правителства, международно признатият кабинет в Тобрук и съперничащото му правителство на националното спасение, базирано в Триполи, засега не предприемат никакви стъпки да се сложи край на гражданската война. Множество квазиграчи от Залива, близки до Мюсюлманско братство, в това число Турция, както и такива, които се разграничават от него, продължават да изливат ресурси, не толкова хуманитарни, колкото такива с двойна употреба, въпреки ембаргото на ООН. Странни разбирания имат влъхвите за демокрация…

 

Сходен филм гледахме и на Западните Балкани. Неговият режисьор така и не проби с филмите си, ако не питате косовари, разбира се, които му издигнаха паметник, а със задявките си със стажантки. Отварям скоба, като деликатно напомням, че трейлърът за балканския римейк на оригинала, вече с друг режисьор, е по кината в съседна Македония и прави опити да пробие с адаптация и на нашия пазар чрез един четирибуквен дистрибутор.

 

Струва си да отбележи човек, че централно място в югославският сюжет заемаше т.нар. no fly zone, каквато впрочем бе наложена и на Либия с резолюция 1973 на СС на ООН с пет въздържали се от глас членки. Освен че парализира бойната авиация на държавата приемник, гарантира монополното право на the good guys победоносно да спомогнат за познатия до затъпяване сюжет от малкия екран на хепи енд. Дали е енд, а още повече хепи ли е? Ти прецени.

Въпросът не е трябваше ли да има военна интервенция, дори не е трябваше ли изнасилването и смъртта на Кадафи да се появят в интернет след победата на бунтовниците в битката за Сирт, което предизвика широка усмивка у Хилъри Клинтън. Дори фактите, причините и сложните обстятелства около Арабската пролет са второстепенни пред правото на човек, в Европа или където и да е, да се съмнява, да задава въпроси, въпреки медийното статукво и политическото такова, което го предхожда. НАТО има нужда от реформа и то не само бюджетна, а и имиджова, защото мантрата за колективната сигурност бледнее пред фактическите резултати, видими по границата ни, в европейските столици, които не могат да обезпечат надеждно сигурността на собствените си граждани, по разрушената инфраструктура и терористичния размах в Либия, Ирак и Афганистан, по давещите се бежанци, по сексуалните посегателства над жени в Европа от откровено наперени мигранти, гледащи да намажат на път за социалните помощи.  Въпросът е кой, пардон #КОЙ, и дали изобщо някой политик ще се ангажира с провеждането на такъв мащабен дебат: защитаваме ли ефективно сигурността на гражданите си, или изпълняваме някакъв скрит дневен ред, умело гримиран от мейнстрийм медиите. Трябва ли да се тества солидарността между членовете на съюза, ако в Кърджали и околия внезапно се разиграе кипърски сценарии?  И поставянето открито на тези въпроси на масата далеч не е признак на евроскептицизъм, а на трезва преценка. Великият Николай Хайтов беше казал, че е едно е да можеш, друго е да искаш, а трето и четвърто да го направиш. Те могат да се променят. Дали искат?

 

А ти?