Принс е починал на 57-годишна възраст. Открит е в дома си в Пейсли Парк, съобщават множество източници. Член на семейството му потвърди и пред CNN. Появиха се дори спекулации на кого е намереното тяло. Миналата седмица пя на живо, тази неделя е карал колело. Преди това е лекуван от синдроми на грип в болницата. Бил е три часа на преглед и веднага след това пуснат да се прибере у дома. Полицията обяви, че ще съобщи официално дали намеренето тяло е на Принс, когато близките бъдат уведомени. Това вече се случи. Принс е.

***

Принс беше всичко онова, което не може да се повтори.

Последният път, когато го очаквах (не на живо, следях го в мрежата), той излезе доста късно. Появи се на сцената в полунощ.

Помислих си – онези, на задните редове, дали го виждат? Виждат го, разбира се. Не, не е нисък, вижда се от всяко място. Защото е видим.



Принс е рокзвезда на живо. Принс може да бъде поп, фънк, джаз, Джеймс Браун, Мадона, Майкъл Джаксън в студиото. На живо обаче е рок. 

Спомням си за първата плоча. Прокрадва се някаква фотография – той с черно бельо и тренч, държи китара. После обложката на “Graffitti Bridge”, друг път – концерт с New Power Generation и лъстивите стъпки на танцьорката Майте, чието присъствие създава електричество на сцената, готово да възпламени задрямал град с изгасени светлини. Попитайте най-красивото и умно момиче на улицата, открийте в очите му вълнение към хубавата музика, то ще ви каже, че Принс е нисък, секси, гениален, музикален пионер. И това ще бъде достатъчно. Твърде е вероятно още същата вечер да пиете бяло вино и да слушате Принс точно с това момиче, тъй секси и гениален е той.


А случката, случката е също секси. Тия дни обявиха, че излизат мемоарите му. Принс е последният, на когото ще чета автобиография или ще сравням дати – рождени, на излизане на албуми, имена, подобни досадни подробности. Принс е за слушане и гледане на живо. 

Спомням си как четох за една любовна история на Принс. Запознават се, когато тя е на 16.

Принс казва нещо от рода на: “тя беше на 16, влюбих се веднага.” 

Не е някаква зрителна илюзия, изкусна игра с огледала или театрална измама. Без да е насила, тъкмо обратното – загадъчната дълбочина на чувствата се появява тъкмо на 16; Принс допълва: “казах й, че ще бъда с нея, когато стане на 18, дотогава няма да я докосна.”



Известна от осемгодишна с особено добрите си танцувални възможности, Майте оставя на Принс (чрез родителите си, спокойно, не повдигайте вежди) видеозаписи със своите танци. По-късно Принс се обажда и моли за още една касета, която Майте донася на концерта му в Манхайм. Вероятно там се виждат за първи път, но смущението е силно – без да има общо с някакъв първичен сексуален ламтеж или пък крехко удоволствие, досущ като детска радост.

Без задръжки, но и без задни мисли, химическата реакция между двамата е поразителна.

 След това Майте се запознава и официално с Принс, това се случва в Барселона на 25 юли 1990 година.

Когато в началото на 1991 година, тъкмо преди да навърши 18, Майте пристига в Минеаполис, притихналият шепот се превръща в рокендрол. Дори присъствието на двамата в една стая било равносилно на експлозия, така казват. Като саблен удар, силен ъперкът, боксова круша, привидното спокойствие се разцепва от земетръсна химическа реакция.

Първата песен, по която двамата работят заедно, е However Much U Want, която в крайна сметка не попада в албума на Принс, но пък се озовава по-късно в самостоятелен диск на Майте.



Някой от тях двамата разказва, че когато навършва 18 години, Принс спазва обещанието си. Докосва я. Спомням си отлично онези редове, където описваха това – пълни с думи, които ти пречат да дишаш свободно, преследват, изпълват гърдите ти, изникват като неизразима военна заплаха, която всъщност после приключва с трималхионов пир на телата. Твърде различен пир от този на новоизлюпеното парвеню Трималхион, който нямал търпение час по-скоро да опита от най-отбраните ястия и да похарчи възможно най-много пари, този пир бил истински пир.

От онези, които усещаш по ускорения пулс, по китарното соло, по опънатите струни, по разтуптяното сърце, по писналите уши, нещо неопределено, готово да се пръсне, напиращо в гърдите, което наричат любов.



Принс и Майте правят любов цяла нощ, после цяла сутрин, чак до обяд. Истински рокендрол, нали? 



Версията на Майте? “Влюбих се в него в мига, в който го видях.” Един вид, как точно се казва – след първото “здравей” вече бях негова – така ли беше? 



Разказват, че Принс изпитвал свян, неприсъщо за разкрепостеното му излъчване, някаква потискана нежност, бегло протегната сънена ръка, която не знае къде точно се намира, ден ли е, нощ ли е. Без никакъв рокендрол, никакви китари, никакъв фънк, сякаш търсейки слепешката точно какво да направи, в някакъв ден Принс признал на Майте, че я обича.



Сватбата (слуховете твърдят, че се е случила на борда на полет до Париж) се случва на 14 февруари 1996 година в кварталната църква на Принс, южен Минеаполис. Двойката пристигнала с автомобил, ограден от двете страни с бели платна, за да не се вижда кой излиза, кой влиза. Вътре, в Park Avenue United Methodist Church, където имало места за поне 700 души, чакали 40-ина гости.

Принс: “... малко се притеснявах, че празните места могат да разстроят булката.”

Булката: “празното пространство въобще не ме тревожеше, напротив – имаше повече място за ангелите.”



Самата сватба била красива. Църквата – пълна с цветя, бели и златисти свещи, разпръснати навсякъде. Булката в бяло, рокля по дизайн на Gianni Versace. Осем момиченца помагали на Майте, облечени в бяло и златисто. Когато двамата излезли навън, бели гълъби излетяли от клетка, декорирана с лилави панделки. 


Това си спомних, когато научих, че Принс го няма. Спомних си за тази любовна история.

Музикално Принс разпръсква музикални гълъби за теб и за мен.

Рок? Заповядай.

Поп? Разбира се.

Фънк? Без съмнение.

Китари? Барабани? Бас? По-скоро не, в някой от най-големите му хитове дори няма бас-линия. 



Човек с много пози, лица и физиономии, къде фалшиви, къде трогателно истински, Принс е отличителната рокзвезда, която играе себе си. Може и да е фантасмагоричен, позьор на моменти или блъфиращ картоиграч, криещ се зад символи, Принс поднася изненади, но от онези, за които молим самите ние, а мислим, че той ни ги натрапва. Ние искаме да е себе си, а той прави това, което си иска.

През 80-те са години, в които т.нар. популярна музика се справи с рокендрола и го победи, Принс гали всеки месец от 80-те, макар понякога да не издава албуми, да не се появява по MTV, да няма онова поп-очарование на Мадона и Майкъл Джаксън. 


Седмица след раждането си през ноември 1996 година, синът на Принс и Майте си отива, заради рядък синдром. От страстната любов на Принс и Майте остават трохи и обелки. Бракът им се оказва, за секунди, от онези грижливо пазени любови, оградени с редове бодлива тел, да не би някой да се опита да се измъкне. Те стоят на земя, която вече не им принадлежи, хранени от случайни емоции, но всъщност непрекъснато гледащи навън.

Един от тези опити е участието им в шоуто на Опра Уинфри, където двамата говорят за сина си така, сякаш все още е с тях, че е жив.

Майте: “Някои двойки стават по-близки, приближават се един към друг, когато подобно нещо се случи. Други се раздалечават. При нас се случи второто.”



Отчаяната надежда да забрави трагедията хвърля Принс в студиото, но музикалната магия е изветряла. Двамата се превърнали в самотни гмурци, плуващи в застояли води, мъчейки да се закрепят на повърхността с престорена усмивка, но знаещи, че не ги очаква никакво чудо. През 2000 година се разделили.

Майте: “Първата ми мисъл, когато го видях, беше, че е наистина много малък и нисък. Дойде изненадващо, защото на сцената има толкова силно и голямо присъствие. Когато му казах, че мога да въртя монети на корема си, докато танцувам, той извика всички, за да видят това.”



Представям си го облечен в лилава туника и черен панталон. Внимателно оформена брада и шантава прическа. С китара. Навлиза на сцената, както самоуверен богаташ навлиза във вагон първа класа. С шут, но не и прекалена показност, създава онова капризно оживление около себе си, което е всичко друго, но не и тромаво, уморено, елементарно.  

Понякога имам чувството, че магията му безвъзвратно си е отишла през 80-те години, когато той властваше. И макар посланието му днес да е, че не си е отишъл, на практика го няма. Понякога се опитвам да го слушам така, както посрещам стар приятел, който се е завърнал, но не се получава.



Макар Принс да се опитва да бъде като Дориан Грей, подсъзнателно, да оставя следите от умора, безнравственост, жестокост – само на портрет, но не и на живото лице, което пее и свири на сцената – Принс няма как да остане млад и съвършен. 

И колкото и да не ви се вярва, все пак Принс остана млад и съвършен. Онези, които го гледаха на фестивала Монтрьо, където преди две години Принс направи два последователни концерта, че той ги побърка? Има ли друг като него? 

Билетите се разпродадоха за по-малко от осем минути, макар цената им да беше над 300 евро. Първото шоу завърши в 9 вечерта с Nothing Compare 2 U, второто – час и половина след полунощ с Purple Rain.



Няма друг, който излъчва секс, дори когато просто пристъпва на сцената, посочва с пръст човек от публиката, сменя китарите си. Телата, които се реят в залата, са просто две водни течения, между които той се промушва, за да свири. Имам чувството, че дори и сервитьорите в онзи бар с име 3121, където Принс изнесе няколко среднощни концерта през 2006 година, ставаха мудни и сънливи за това, което правят, но свръх ерогенни и сексуални за това, което искат да правят, докато го гледаш на живо и слушат на живо.



Първият ми и последен спомен от него е видео от VH1, живо изпълнение, което така и не мога да открия. Той свири възможно най-дългата версия на Purple Rain, странна гримаса се изписва на лицето му, а в един момент по лицето му се стичат сълзи. После с яростен замах, но и в същото време някаква отчаяна нежност, той изпява любимата ми част “I never wanted to be your weekend lover”, за да стигне в един момент до онази част, когато прикрива очите си сведена глава и отпусната китара: “I only want to see you”.



Биха го нарекли фънк, поп, джаз, но всъщност е истински рок. Зависи как го усещаш. Може би преди 20 години е писал песни, обгрижвани с толкова обич, а сега вече няма да пише никакви песни, но попитайте най-красивото момиче кои са трите думи, с които свързва Принс и днес, то може би ще ви каже “нисък, секси, гениален.” 

Почакайте, нека ви налея питие и ви пусна Принс. Не е ли това достатъчно? Нисък, секси и гениален. На 57.