„о, мое слънце сред земята влюбено, със малката и весела глава”…

I.               Втората половина на декември. Дните преди Рождество. Ничията територия на годината. Земята е натежала, бездиханна. Монолитни снопове от очаквания мутират в тъга. Отцеждат се соковете им в пръстта на времето. Отпада душата, побелява в корените. „Само истински умореното тяло не лъже”… Свличат се жестовете, крайниците. Заспивам. В самолета. Този полет ще е дълъг, има време да сънувам.

Година по-късно, цитирам по памет: планината се казва Сера да Ещрела. В миналото масивът й, дълъг около 100 километра, е образувал гранитен хребет, който някога е представлявал южната граница на страната. Пристигам тук по тъмно. Не различавам една от друга сенките на къщите и няма шепот de profundis. Действителен е сякаш само този смях, който обелва тишината и пуска светлината да влезе. Смехът набъбва, разплисква се, повлича ме след него. Отварям очи, без да се будя, колкото да разпозная тези ръце и скокливите движения на тялото. Не разбрах дали е мъж или дете, или момче. Но направи така: отвори вратата, после прозореца – огря ме слънцето. Не е ли малко ненавременно, смутих се. Аз съм тук за друго, аз съм тук поради друго. В най-южната част от западната половина на контитента, земя на откриватели, земя – предел, отвъд който е хоризонтът на невъзможното, на необяснимото. Аз съм тук случайно, спонтанно, за кратко. И не познавам никой, който иска да празнува живота. Защо? Колко по-оправдана е тягата, носталгията. Мълчанието в края на годината не е ли себеуважението към собствения ни отказ, невъзможност да се осъществим в благоденствие? Ежедневно да подхранваме собствените си неуспехи, да обгрижваме меланхолията.

Не задавам тези въпроси пред него, той не води разговор, а пее – най-естественото състояние. Най-безвредно престъпното…

„и светлина – във светлината”…

II.             Все така не се будя. Обитавам граничните пространства на възрастта, на играта, на допустимото. Само така знам, че всичко е позволено. Всичко е позволено в края на годината. В дните преди Коледа, в мига преди да влезем в храма. В самолета на връщане. В небитието. В часа преди зазоряване. Единственото упование: още светлина, все повече светлина. Колкото повече тя се разраства, толкова повече контурите на неговото присъствие избледняват и това го удостоверява напълно. Този предвестник на Рождество. Предвестникът на живота, на Онзи, заради когото ще празнуваме. И греховете ни ще бъдат опростени. А най-големият от всички грехове – да се съмняваме в божията промисъл на ненавременния пристъп на обич към онзи, който играе, който се смее, който пее и после отлита. Къдрокосият вестител на светлина и безпричинна радост, който е тук, за да ни събуди в съня. В най-мръсните дни от годината, да ни обещае, че идва Спасителя и на душата ще бъде леко.