Стивън Спилбърг, Том Ханкс, Мерил Стрийп, войната във Виетнам, журналистическа етика и разсекретяване на тайни документи.

Звучи ли като формулата за перфектния филм?

Да. На теория Вестник на властта изглеждаше като новото любимо дете на критиците. И всъщност лесно могат да бъдат открити причините защо – филмът носи силно социално послание (американската журналистика е готова да плати цената на истината, независимо колко висока е тя), актьорският състав е брилянтен и интересен (това е първият път, в който Мерил Стрийп си партнира с Том Ханкс) и Спилбърг създава автентична и напрегната атмосфера. Въпреки това обаче зрителският интерес към Вестник на властта не е онзи, който обикновено е характерен за лентите на режисьора. Да, на теория филмът е смислен, добър, но докато си в кинозалата, шансът да се отегчиш е доста голям.

1971 година

Катрин Греъм е първата жена издател на голям американски вестник. Дълги години TheWashington Post е ръководен от съпруга ѝ, като тя наследява негово място след смъртта му. Вестникът минава през тежък финансов период и редакторският екип, начело с Бен Брадли (Том Ханкс), трябва да вземе решение каква ще е съдбата на изданието. Междувременно се появяват секретни документи, които разкриват, че четирима американски президенти са лъгали и манипулирали обществото за войната във Виетнам. New York Times започват публикуването на поредица от материали по темата, но прокуратурата налага забрана за това, като по този начин събужда скандали относно свободата на словото и правото на достъп на гражданите на САЩ до информация. Тук се намесват The Washington Post, които трябва да решат каква е ролята им в тази война на социална неправда и информационно замъгление.

Какво би казал президента Никсън? И има ли значение, когато американският народ е бил нагло заблуждаван години наред?

 

 

Да си го кажем директно – Вестник на властта е скучен и предвидим. И това няма общо с факта, че филмът е базиран на реални събития. Помисли разумно, ако The Washington Post бяха избрали безопасната позиция на странични наблюдатели, които треперят пред ПРЕЗИДЕНТА и не смеят да направят нищо, което би го поставило в неудобна позиция, Спилбърг нямаше да се напъне (в този случай не много) да заснеме историята. Във времето на Тръмп Америка може би има нужда да си напомни, че журналистиката трябва да е независима, силна, безкомпромисна и открита. Настоящият президент на САЩ изглежда не харесва не просто журналистите, но и самата концепция за прозрачност и истина. Опитите му да докаже, че това са абстрактни понятия са колкото смешни, толкова и страшни. Затова филмът на Спилбърг се появява в правилен момент, припомняйки един от най-знаменитите моменти в историята не само на американската, но и на журналистиката като цяло. Нещо като инжекцията национална гордост и самочувствие.

Дотук чудесно. Чул си за филма, чел си за него и имаш умерени очаквания. Но влезеш ли в киното, ситуацията е все едно си на среща с много свястна, умна и спретната жена, за която обаче си убеден, че не желаеш да опипваш под масата и наистина нямаш търпение да си тръгнеш. Когато някой те попита как е минала срещата, ще кажеш, че е била чудесна и че дамата е наистина много мила, но ще ти е ясно, че никога повече няма да ѝ се обадиш.

Просто в нея няма нищо забележително.

 

 

Настрани социалното послание, дори Мерил Стрийп и Том Ханкс изглеждат като на stand by режим – сякаш – аха –  да се събудят и да вложат в персонажите си малко повече огън, но в крайна сметка решават да не го правят. Номинацията на Оскар на Стрийп е по-скоро като учтива задоволителна оценка на ролята ѝ и нищо повече. А Катрин Греъм е образ, който предоставя широко поле за изява, особено на фона на скандалите в Холивуд за последната година. Важността да си силна, независима и смела жена е на мода, а самата Стрийп е едно от лицата на тази вълна. Въпреки това тя представя Катрин като колеблива, леко плаха жена, която на моменти изглежда твърде несигурна в правотата си.

Том Ханкс също не си дава много зор, което е жалко. Малко острота в представянето му нямаше да бъде излишно. Във филм, който пропагандира необходимостта от национално честолюбие и журналистическа етика, Ханкс прилича по-скоро на човек, който люпи семки, докато чете сутрешния вестник, отколкото на такъв, който е редактор на The Washington Post. Всичко е равно и дори повратните моменти с вземането на решение дали обобщения от секретните документи да бъдат публикувани, или не, са скучни.

Пишем тези думи с нужното огорчение и срам, тъй като бихме искали Вестник на властта да ни хареса и надъха много повече. Разбира се, ценим очевидните му качества и идеалистичната (донякъде) цел на създаването му. Само че не се получи. Случаят с публикуването на така наречените Pentagon Papers е важен и много хора научават за него, благодарение на филма на Спилбърг. Но все пак говорим за художествено кино, където изживяването на зрителя е съвкупност от редица неща, голяма част от които не успяхме да видим на екрана.

Но знаеш ли кое е по-важно от удоволствието? Общата култура. Затова не пропускай Вестник на властта, защото ще научиш неща, които може би не знаеш и ще имаш идеален повод да ни кажеш, че не разбираме нищо в случай, че филмът ти хареса безобразно много и си готов да бориш вятърни мелници за него. Иди на кино, приготви се да потънеш в атмосферата на филма и бъди благосклонен.

Няколко хубави неща, за да не излезем твърде големи киселяци:

Вестник на властта е красив филм, с добре развити персонажи и добър сценарий. Светът няма да свърши, ако му отделиш два часа, дори ще се почувстваш удовлетворен и любопитен за случая. Много вероятно е да решиш да прочетеш допълнително по темата и да се замислиш за това каква е била ролята на журналистиката преди години и каква е сега.