Преди три години хвърчащият човек полетя завинаги.

Валери Петров остави този свят, след като го направи с няколко стотин текста, с няколко стотин жеста – по-добър, по-човечен, по-светъл. С преводите на Шекспир, със стихотворенията, с пиесите, поемите, приказките.  С думите. Ето малко от тях.

Валери Петров – фотографии от Стоян Радулов

„Мисля, че думата „оптимизъм“ е синоним на „жизнена сила“.  Тази сила не се търси и намира –  като всяка друга черта на характера, или я имаш, или я нямаш. Но човек трябва да полага усилия, за да преодолее черногледството, в което може да е изпаднал. Ако успее, това ще значи, че е надарен с жизнена сила“.

„Съвършенството е нещо непостижимо. Защото то е за един е едно, а за друг друго. Но без стремежа към съвършенство – няма изкуство“.

„Важно е писателят да си дава сметка, защо хората харесват текстовете му. Дали ги харесват защото са измайсторени като изкуството или защото е казал нещо, което хората чакат – тоест, изплюл е камъчето. Само че камъчето не трябва да е обикновено, трябва да е скъпоценно“.

„Старият човек винаги има чувството, че може да посъветва младите, да ги научи на нещо, но може би това чувство е измамно, защото те живеят в друг, нов свят, в който той е чужденец“.

„Надявам се, че ще преодолеем трудностите. Как точно, не мога да кажа. Не съм нито икономист, нито политик, но съм човек на надеждата. Не може да сме свидетели на краха на една нация. Няма да стане тая работа“.

За щастието

И както тече си на човека живота
между три неприятности и два анекдота,
изведнъж като някаква тържествуваща нота,
като гръм от небето,
като експлозив,
от който светът
става свеж и красив –
Щастие! Щастие!

И нов, непознат,
сякаш целият град
в това чудо невиждано взима участие,
и си казваш: – До днес
как живял си ти без
щастие, щастие!

Но както със щастие е изпълнен човека,
той привиква със него, тъй че лека-полека
това, новото, също става стара пътека
и само нарядко
за секунда едва
поразява те споменът:
– Какво беше това
”Щастие! Щастие!”?

Като нов, непознат,
сякаш целият град
в това чудо невиждано взел бе участие
и, ах, как от днес
ще живееш ти без
щастие, щастие?

За хвърчащите хора

 

Те не идат от космоса,
те родени са тук,
но сърцата им просто са
по-кристални от звук.

и виж, ето ги, литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора,
и добре, че се срещат единици поне
от вида на хвърчащите хора!

А ний бутаме някак си
и жени ни влекат,
а ний пием коняка си
в битов някакъв кът,

и говорим за глупости, важно вирейки нос,
или с израз на снобска умора,
и изобщо стараем се да не става въпрос
за вида на хвърчащите хора.

И е вярно, че те не са
от реалния свят,
не се срещат на тениса,
нямат собствен „Фиат“,

но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от вида на хвърчащите хора?

 

Сбогуване с морето

Сбогом, мое море, сбогом, мое море!
Още топло е, още е лято,
но от час там над нас се върти, без да спре,
вече първото щърково ято.

То се сбира, разрежда се, дълго се вий
на различни въздушни етажи.
Сбогом мое море! Дойде време и ний
да събираме вече багажи.

А пък колко обичам те:нейде встрани,
не летовищно- диво и степно,
мое синьо море от детинските дни
до задъхване великолепно:

със чаршафа опънат, с дома от камъш,
със заритите в пясъка котви,
със варела ръждясал, със младия мъж,
който риба на спиртника готви,

и с момичето русо, което лежи
или иде във весела блуза
и вода във кесийка от найлон държи
като жива, прозрачна медуза.

Сбогом, мое море! Не е весел тоз час.
Даже просто ми иде да плача.
Този мъж не съм аз, този мъж не съм аз-
аз съм само зад тях минувача!

Боже мой, боже мой! Сбогом, мое море!
Дни, години- какво ни остава?
Както твоята пяна във шепата мре
чезнат зависти, страсти и слава.

И защо са ни те? Своя земен живот
ний тъй бързо хабим в суетене.
Дъх на сол, водорасли, черупки и йод,
влей от свойто спокойствие в мене!

Стига този ламтеж! Не съм вече момче
и в часовника вечен на Хронос
твоя пясък, море, все по- бързо тече
от добрия във лошия конус.

А пред тебе какво е животът ни? Миг.
Тъкмо почнал, и ей го, изтече.
И не сбогом е туй, а панически вик
и какво, че познат е той вече,

че безброй преди мен в своя път един ден
са изплаквали винаги тая
своя жажда и скръб през простора зелен,
виолетов и син до безкрая!

Ти, което си люлка на всеки живот,
на сновенето наше нестройно,
дай ми- вечно подвижно- нелюшкащ се под,
върху който да стъпя спокойно!

Отучи ме от нервност! Стори ме ти цял!
Дай ми мъдрост и трезвост, и верност!
Стига вън съм блестял, стига вътре звънтял
като хвърлен на плажа ти термос!

Укрепи ме, море, укроти ме, море,
над пространство и време разлято!
На въздушни етажи кръжи, без да спре,
вече първото щърково ято

и в мъглата- уу- уу!- като горестен зов
се дочува на кораби воя…
Сбогом, мое море! Сбогом, моя любов!
Сбогом, вечност, жадувана моя!

 

Августовска нощ

Това се случи с моя милост… Впрочем,
за да съм точен,
същинска случка нямаше във тоя
час край морето – всичко бе в покоя,
излъхван от тревите,
от звездите
и главно от един милиард щурчета,
които със назъбени крачета
като с триончета така трещяха,
че сякаш щяха
да разрушат, преди да стане ден,
бунгалото, тъмнеещо зад мен.
И тъй разкошно звездна бе нощта,
че всекидневните неща –
суетни, летни,
мимолетни –
със своите „Чудесно!“, „Цар си!“,“Браво!“
във бягство се отдръпваха стремглаво.
И бягаше не само суетата,
а с бързина, за мене непозната,
познатите ми зависти, омрази,
дребнавости, лъжи, фалшиви фрази
се стапяха, изчезваха далеч…
И към щурчетата с такава реч
обърнах се:
– Приятелчета мили,
стържете все така със всички сили,
пълнете ни ушите,
дано позаглушите
завинаги, не само за минути,
в нас чувствата на атоми надути,
та тъй да станем мъдри и дори
(макар че ще е трудно) по-добри!-
Говорих тъй на смях,
но не на тях,
и чувствах се голям под свода гъст
– а бяхме уж нищожества, уж атоми –
и всичко беше мир околовръст,
и красота изпълваше душата ми.

Простите неща

Колко глупав съм бил, че съм писал
само умна щом имал съм мисъл ,
а щом нямал съм, само когато
поне чувство съм имал богато.
А вас – мислите, чувствата прости,
вас – неидващи само на гости,
а извиращи в мен постоянно,
и умиращи в мен непрестанно-
като „храня се“, „дишам“, „пия“,
вас – съставящи мене самия,
вас съм смятал за дребни и скромни,
недостойни човек да ви помни.

Сега тача блестенето скрито,
сега виждам как вие, които
безрасъдно във времето прежно
настрани съм отхвърля небрежно
сте се бутали тайно със лакът-
„Как се прави на умен глупакът…“

И така е – човек да подбира
сред това дето в него извира,
туй което би умно звучало –
та това е лъжа поначало.
И простете ми старите грешки,
мисли прости и чувства човешки –

лъх на спирт от полирана маса,
дълъг път във вагон втора класа,
нежна радост от туй, че сме двама
несъзнавана обич към мама,
вкус на ябълка, слънце във двора,
мисли, чувства на всичките хора.

В тези дни ново чувство ме сгрява,
нова мисъл ми идва такава. –
Да! Добре е, щом хрумне идея,
но не е ли по-умно без нея
и не е ли по-просто и честно
с мисъл стара и чувство известно
да си казваш ей тъй, непредвзето,
туй което ти казва сърцето…