На един леденорус ирландец със сини очи и рехава усмивка му е през центъра дали ще се обидиш от неговото изкуство. Искрено не му дреме дали съотечествениците му го смятат за родоотстъпник, тъй като може би (или може би не) се подиграва с национални табута. Мартин Макдона е анархистът в съвременното изкуство, който започва да пише, за да не работи и на когото театралната сцена бързо отесня.

Днес Пухеният, Ръкомахане в Спокан, Самотният Запад и Лейтенантът от Инишмор се играят в над 40 държави, но това не е достатъчно. Холивуд прие с отворени обятия Макдона, без да усети, че той всъщност е дошъл, за да му се изплюе в лицето.

Мартин Макдона е 47-годишен режисьор и драматург, нашумял допълнително през последните години с филмите В Брюж и Седемте психопата. Междувременно българската театрална публика познава много добре името му, дори само заради Пухеният и Ръкомахане в Спокан (и двете режисирани от Явор Гърдев), които все още се играят на софийска сцена. Макдона често е сравняван със звездни драматурзи като Джон Милингтън Синг и Дейвид Мамет. Популярен е с това, че пиесите му са пълни с насилие и че действието се развива в Ирландия. Филмите му са известни горе-долу със същото (но в тях сменя локацията). Преди броени дни излезе трейлърът на най-новия филм на Макдона, който, за щастие, не изглежда по-нормален от онова, което очакваме от него. Независимо какви са на повърхността – анархисти, убийци, старици, сакати, жестоки, меланхолични – съблечеш ли героите му, всички са едни и същи – психопати.
Личностите в театралните постановки и филмите на Мартин Макдона са мрачни субекти, от които се очаква единствено неочакваното или поне онова, което е свързано с безразборно и извършено с лекота насилие. Такова, което е естествено и непринудено. Такова, което е насочено само към хора, защото, хей, не можеш да оставиш животно да умре във филм! Само жените.

 

Да започнем отначало
Мартин Макдона е роден в Лондон, но това няма никакво значение. Родителите му са от Република Ирландия и пребивават в Англия единствено заради сравнително сносното си препитание на двете си деца. Мартин и Джон растат обградени от ирландци и за тях да осъществиш ирландската мечта означава някой ден да си биеш камшика от Англия и да се върнеш вкъщи. На 16 години по-големият брат, Джон, напуска училище, за да стане писател. Няколко години по-късно Мартин прави същото. И двамата живеят от социални помощи, тъй като са безработни и нямат особено желание да захванат нещо. Наченките на религиозност у двете хлапета бързо се изпаряват благодарение на пънка, който устойчиво насажда у тях либерално мислене. Ширещото се тогава одобрение на част от ирландската диаспора в Англия към насилието в името на националистични каузи остава далеч от Макдона. За него насилието няма оправдание. И някъде тогава покълва идеята –

Премести насилието в изкуството, създай психопатите, които го пренасят. И се вдигни на бунт.

През 94-та Джон заминава за Калифорния, за да учи сценарийно писане, а Мартин прекарва няколко месеца седнал над белите листа (или на каквото там е пишел) и създава първите си пиеси. Тогава е рожденият период и на The Beauty Queen of Leenane (Бившата мис на малкия град) – първата част от т.н. Лийнанска трилогия. Макдона започва да разпраща пиесите си и след системни и упорити откази от всяко място, в края на краищата Druid Theatre Галуей проявяват интерес към The Beauty Queen of Leenane. Историята в пиесата се върти около 40-годишна самотна бивша селска красавица, която живее със 70-годишната си майка и нещата изобщо не са розови. Напрежението между тях е огромно и в един момент избухва до физическо насилие.

Антракт
Знаеш ли, че майката на Макдона е работила като чистачка в Лондон и частта, в която дъщерята бие майка си с ръжена в The Beauty Queen of Leenane, е всъщност реално случила се история на г-жа Макдона.

Преминаваме към средата
След като The Beauty Queen of Leenane дебютира и на Бродуей, където живее две години, Мартин спокойно може да спре да се разчита на социални помощи и да започне живота на артист, за който е мечтал. Номиниран за Тони и обявен за новата надежда на съвременната драматургия, нещата започват да се нареждат. Следващите две пиеси от Лийнанската трилогияA Skull in Connemara (Черепът на жената на гробаря) и The Lonesome West (Самотният запад) са поставени на сцената в Галуей година по-късно. Появява се още една номинация за Тони. Черният хумор на Макдона продължава да триумфира с кривозъбата си усмивка. В едната пиеса ще попаднеш на гробари, които разбиват с чук черепи върху кухненската маса, докато слушат ирландската песен „All Kinds of Everything“, която печели Евровизия през 1970-а. От другата ще изскочат двама братя, единият от които обожава да ходи по погребения, за да обира безплатни колбасчета, а другият е вманиачен по религиозни символи и уиски. Дори няма да започвам с обясненията за тях, защото и сам можеш да видиш какво се случва в историята, ако идеш да я гледаш в Театър 199.
Без да ти отнемам много от времето ще вмъкна между двата абзаца на тази част и нещичко за The Pillowman (Пухеният) – пиеса, поставена за пръв път в Кралския национален театър на Лондон през 2003 година. Писател е подложен на разпит от двама следователи. Разпитът не се дължи на нищо хубаво – някои от разказите на господина доста напомнят на скорошни, реално случили се, убийства на деца. Историята е изпълнена с грубост и физическо насилие между двете страни, размити роли на жертви и палачи, размити граници между истина и фикция. Дали писателят предизвиква убийствата с разказите си? Дали им се наслаждава? Какъв е точно проблемът му? Дали не е просто психопат?
За няколко години бруталността на постановките на Макдона му носят противоречиви реакции и много популярност.

Самият факт, че в България пиесите му са поставяни многократно и то не само в София, е достатъчно красноречив. Това се случва в още поне 30 държави и никой не спори, че Макдона е важен и различен.

Наричат го Тарантино на театъра, лошо момче, анархист, новатор, а той просто спира да пише пиеси.

Защо ли? Защото е 2005 година и на него му е омръзнало от театър.

Средата
Мечтата винаги е била киното. Театърът е стъпка в правилната посока, но 6-те пиеси (всъщност са общо 7, но последната така и не вижда сцена, защото според Макдона е скапана) наистина стигат на ирландеца и той най-сетне се добира до снимачната площадка. Първият му филм е късометражният Six Shooter, който излиза през 2004 година. Черен и кървав, философски и изненадващ, филмът е трагикомедия за пътуването на мъж, чиято жена е починала същата сутрин, а той се среща с няколко души във влака. Всеки от тях, загубил по някого. Следват престрелки, пръснати мозъци и смърт. Но именно с това идва смешното – смъртта не е трагедията на нелепия завършек на нечий живот, а удивлението от разхвърчалите се наоколо чужди мозъчни остатъци. Абсурдът е издигнат на пиедестал, общоприетата логика е пратена по дяволите, а психопатът, който всеки носи някъде под ризата и потника си, разкъсва тъканта на предразсъдъците, хваща огнестрелно оръжие и започва да стреля. Six Shooter носи на Макдона Оскар, както и инерцията да продължи с психопатите.

{Отдели си 27 мин. и изгледай Six Shooter (субтитри на 16 езика)}

 

Още един антракт
Знаеше ли, че думата fuck е използвана 34 пъти в Six Shooter, който е дълъг 28 минути? Това означава, че, докато гледаш, я чуваш средно на 49 секунди.

Връщаме се към психопатите
Четири години по-късно (2008) в живота на Мартин Макдона се случва раждането на първия му пълнометражен филм.
След като ги убих, хвърлих пистолета в Темза, измих следите от ръцете си в тоалетната на Burger King и се прибрах вкъщи да чакам инструкции.
В Брюж не губи време и започва ударно и бързо. Рей (Колин Фарел) е млад наемен убиец, който преебал първата си работна задача и отива в Брюж, за да се усамоти с провала си и да си почине. Той е придружаван от Кен (Брандън Гленсън), който е принуден да търпи киселата му физиономия. А, да – и двамата са ирландци, без дълбоки семейни корени, разбира се. И двамата не знаят накъде отиват и защо. И двамата са убивали и ще убиват. Но се оказва, че единият трябва да убие другия. Живот, какво да му се сърдиш…
Колин Фарел е перфектният герой на Макдона – невинно изглеждащ на пръв поглед ирландец, който обаче е тайно откачен. И колкото и прекалено да идва, Мартин има не само усет към сатирата, пънка, черния хумор и Тарантино, но и към брилянтното развитие на персонажите, динамиката на сюжета и визуалността на филма. Докато гледаш, през цялото време си с ясното съзнание, че си свидетел на нещо оригиално и кърваво по свеж начин. Независимо колко абсурдно е онова, което виждаш, накрая си убеден, че не само е имало смисъл, но и че тотално го споделяш.

Още седем психопата
Неизбежно е – опрях и до Седемте психопата. Звезден каст – Колин Фарел, Уди Харлсън, Сам Рокуел, Кристофър Уокън и няколко симпатични кучета. Изпипан сценарий, брилянтна режисура, скандално добри диалози, избухващ мрачен хумор, тотално отхвърляне на всякакви клишета чрез експлоатирането им – явно може и явно Макдона е от онези, които го могат най-добре. Тип, който върти бизнес като отвлича кучета и след това ги връща на стопаните им срещу награда, отвлича кучето на грешния човек. Това води до преследване, трупове, още трупове, Бонд мацка, убита мацка на Бонд, още трупове, тайни психопати и психопати на квадрат. Малко неща са по-вдъхновяващи от Сам Рокуел с шапка с кученце и малко Ши Тцу под мишница.
В Седемте психопата Макдона създава най-съвършените си герои – онези, които макар психопати, са по-мъдри и разумни от всички останали герои, които просто могат да се гръмнат. Или да се оставят някой от седемте да го направи.
И преди на някой да му хрумне да ме прекъсне и да зададе въпроса какъв е смисълът от всички тези трупове, насилие, убийства, резки движения и пасивно-агресивни убийци, ще дам един от възможните отговори – бунт. Мартин Макдона се надсмива над холивудската концепция за екшън в името на ешкъна, за ефекти в името на ефектите, за убийства в името на убийствата. Иронията му е фина, но постоянна и лесно забележима.

Последен антракт
Майкъл Макдона наистина обича животните. И не само той – героите му наистина се разстройват, ако животно е в беда, особено ако животът му е застрашен от някое човешко същество. Тогава е сигурно, че ще хвърчат глави и е сигурно, че няма да са животински.

Приближаваме се до финала
Не знам дали въображението на Майкъл Макдона е безкрайно, но, като гледам трейлъра на най-новия му филм – Three Billboards Outside Ebbing, Missouri – мисля, че може и да е.
Публиката му определено стана по-широка, откакто той навлезе в киното, и това му позволява да се развихря още повече. Макар да е сменил сцените, Макдона продължава да плува в същите води на усмихнатата жестокост и нелогичност на свят със свои собствени правила. Да, героите му вече се раждат на големия екран, вместо на малката сцена, но това не променя факта, че пиесите му все още се поставят по цял свят и са едни от най-обсъжданите модерни произведения. А това се дължи до голяма степен на психопатите. Независимо колко брутално нередни и ненормални неща правят, си прекалено зает да се смееш, за да си зададеш въпроса дали пък не е твърде извратено пред очите ти да се случва това. После вече е прекалено късно.

Тъй като най-вероятно се чудиш…
…ето информация как, къде и от кого са поставени на българска сцена пиесите на Макдона:

Бившата мис на малкия град, реж. Пламен Марков, Народен театър Иван Вазов, 1999 г.
Куцльото от забутания остров, реж. Пламен Марков, Малък градски театър Зад канала, 2000 г.
Черепът на жената на гробаря, реж. Пламен Марков, Народен театър Иван Вазов, 2001 г.
Бившата мис на малкия град, реж. Гриша Островски, Драматичен театър Русе, 2001 г.
Пухеният, реж. Явор Гърдев, първоначалано поставена във Варненският драматичен театър Стоян Бъчваров през 2004-та година, днес част от програмата на Театър 199 г.
Лейтенантът от Инишмор, реж. Ивайло Христов, Модерен театър – София, 2010 г.
Ръкомахане в Спокан, реж. Явор Гърдев, Народен театър Иван Вазов, 2011 г.
За Господ – Забранено!, реж. Асен Блатечки, Драматичен театър Адриана Будевска- Бургас, 2013 г.
Самотният запад, реж. Владимир Люцканов, Театър 199, 2014 г.
Лейтенантът от Инишмор (под името Смъртта на котката), реж. Асен Блатечки, Драматичен театър Сава Огнянов – Русе, 2016 г.

Финал
Защото прекарах немалко часове, в които с любопитство четях български критически анализи на пиеси на Макдона, ще завърша с любимия си цитат от тях:

…не е изключено до няколко години Макдона да се преформира в нечетлив литературен спомен.

(Каприев, Георги. „Тероризмът, национализмът и други смешки.“ // Култура, № 6, 15 февр. 2002.)
Някъде седем психопата се смеят.

Three Billboards Outside Ebbing, Missouri излиза през октомври.