Последното изкушение е драматургична версия на едноименния роман на Никос Казандзакис, поставена от Веселка Кунчева на сцената на Народен театър Иван Вазов, премиерно, преди дни.
В нея, Исус Христос не е този от евангелските текстове, а човек във вихъра на колебанията на своето време – между божественото и демоничното, между пустинята и хората, между яж-работи-ожени се и обичай!, между земята и вярата.

Разговаряхме с режисьора Веселка Кунчева веднага след премиерата.

Защо решихте да подходите към романа на Никос Казандзакис Последното изкушение, за да го поставите на сцената на Народния театър?

Този текст ни е в душите и умовете повече от 10 години. Много дълго време не посмяхме да го докоснем, защото е изключително тежък текст, забранен от църквата, с много подводни камъни. Но решихме да преодолеем страха си.

Кои са подводните камъни?

Подводните камъни са доста особено свързани с християнството.

Доколко въпросите, които вашата постановка интерпретира са релевантни на съвременната реалност в България? На всичко, което се случва или пък не се случва с обществото, с църквата, с вярата днес?

Мисля че направихме един съвременен прочит. Хората каквито са били тогава – такива са и сега. Например въпросът с човешката хитрина, която е заложена в нас. Тоест, ние вярваме, вярваме, обаче когато се стигне до хляба, до житото – веднага можем да се обърнем. И смятам че в момента и в нашата държава и в света – ситуацията е същата.

Режисьорът Веселка Кунчева 

Какво ви пречеше десет години да поставите този текст?

Страхът.

Какво се промени, че сега го поставяте?

Изминаха десет години от живота ни.

Станахте по-смели?

Узряхме. Човек се променя.

Доколкото интерпретацията ви е близка с тази на Мартин Скорсезе, например и неговия филм Последното изкушение, филмиран през 1988 година?

Няма общо. Скорсезе е заложил на самия сюжет. Ние залагаме на конфликта между безверието и нуждата от вяра. На това че въпреки всичко, каквито и да сме ние хората, защото ние не сме ангели – в края на краищата ние имаме нужда да вярваме.

Какво се надявате тази постановка да постигне, да промени?

Вярвам, че ако постановката е добра и е намерила целта си – може да докосне душите на хората. Не знам дали театърът може да променя. Но може да отваря. Да маха маските, които си слагаме. Всичките тези защити, с които сме се обградили. Да ни накара да се замислим как живеем. Няма правилно и неправилно. Но ми се струва важно да се замислим над това, че сме се обградили от едно консуматорство, от това да искаме, да драпаме за себе си. А в същото време да казваме, че сме вярващи и обичаме духовното. Тук не става дума само за религията. А за духовността. За нуждата от духовност. За нуждата от това да вярваме, че сме повече от пръст, от земя, от яж-работи-ожени се. От тази дяволска теорема, в която влизаме.

Доколко посланието обичай! може да покълне в това общество?

Не знам. Ще ми се да вярвам, че може.

 

Какъв процес беше за вас работата по този спектакъл?

Имахме дълъг процес на търсене, минахме през доста експерименти, докато открием езика на спектакъла, който искахме да направим. Доста се борихме с текста и образите. Театърът е колективно изкуство. Не мога да заявя, че аз излизам и казвам – ти прави това, ти прави онова. Спектакълът се ражда от работата заедно. Вярвам, че когато работим с този принцип – че актьорът има свобода – в него влиза само това, което той може да направи. Аз не насилвам неговата човешка природа, за да го накарам да направи нещо, което той не може да направи. Ще ми се да изходя от актьора, да видя богатството му, да видя широчината му и заедно да използваме това. За да няма насилие. По този начин става това съграждане заедно.

Двама от актьорите в спектакъла – Деян Ангелов и Сава Драгунчев разказаха за работата си по този спектакъл.

Деян Ангелов: Веселка Кунчева е по-различна от всички режисьори, които поставят в Народния театър и вече имат биография с него. Опитът с нея и провокацията, в която ни блъсна да работим – за нас беше глътка свеж въздух.
Тя направи екип, което не винаги се случва. Репетирахме 3 месеца. Първият месец правихме само опити, които ни сближиха. С колегите от театъра успяхме да се преоткрием, с онзи щур ум и девствени идеи от студентските години. Важно е за актьора, когато чувства, че като че ли той е измислил сцената, в която играе.
Сава Драгунчев: За първи път в този театър се случи следното: всички, от първото до последното звено бяха въвлечени в това да сътворяват нещо заедно. Да бъдат съавтори. Театърът е въпрос на зараза, на бацил. Убеден съм, че това, което успя да направи Веселка с нашия екип – ще бъде заразяващо и нататък. По този начин ще бъде и по-лесен преходът на посланието от младите хора на сцената, към млади хора в публиката.

Деян Ангелов: Повечето актьори в този спектакъл сега завършват. Подобно нещо съм изживявал аз през 2004 година, когато се сътвори спектакъла Хъшове. Това че попаднаха по този начин в театъра, с това въвличане, с цялата му емоционалност – това са процеси, които се помнят. Те случиха на много хубаво кръщение в театъра.
Сава Драгунчев: Бъдещето на театъра върви към синтетичност. И тези нови хора – това ги чака. И наистина, такова кръщение в театъра е голям трамплин, към това, което ги чака. Този реалистичният театър, на психологизма, на Станиславски – все по-малко ще им върши работа. Затова – директно в дълбокото.

Следващите дати, на които можеш да видиш Последното изкушение са 21 април, 22 и 31 май 2017 г.
В образа на Исус се превъплъщава младият Пламен Димов, студент на Ивайло Христов.
Христо Петков е Юда, Жорета Николова, е Богородица, Александра Василева – Мария Магдалена, Дарин Ангелов – Пилат, Цветан Алексиев – Йоан Кръстител. Участват още: Параскева Джукелова, Ева Тепавичарова, Ева Данаилова, Илиана Коджабашева, Валери Йорданов, Деян Ангелов, Сава Драгунчев, Зафир Раджаб, Драгомир Драганов, Мак Маринов, Анатолий Ставрев, Христо Стефанов, Крис Атанасов, Марио Топалов, Александър Кънев, Ненчо Костов.
Режисьор – Веселка Кунчева, драматургична версия – Веселка Кунчева и Ина Божидарова, сценография, костюми и кукли – Мариета Голомехова, хореография – Стефан Витанов, композитор – Христо Намлиев.
Билети – на касите на Народния театър Иван Вазов и онлайн на http://new.nationaltheatre.bg/bg/
Никос Казандзакис е вероятно най-популярният по света гръцки писател за всички времена. Авторът на романа Последното изкушение, е обвинен в богохулство, отлъчен е от гръцката православна църква, книгите му са анатемосани, той е изгонен от родината си, напуска я през 1947 и не е завръща в нея до смъртта си. През 1957 не успява да спечели Нобелова награда заради един глас. Печели я Албер Камю. Световноизвестен е и романът му Алексис Зорбас, филмиран като Зорба гъркът.
Дни преди премиерата на Последното изкушение, режисьорът Веселка Кунчева стана носител на Икар в категорията Индивидуално постижение в кукленото изкуство за режисурата на спектакъла Дама Пика по Пушкин.