За добрите хора трябва да се пишат похвални слова. Свикнали сме все да критикуваме, да търсим кусури и в тази класация (за разлика от толкова други) заемаме челни позиции. Не няма нищо лошо в градивната критика, стига тя да е такава, разбира се. Но не трябва ли да обръщаме внимание и на позитивните новини? Не трябва ли да пишем похвални слова за добрите хора, когато ги срещаме днес. Именно тук и сега! В тези озверели времена.

Снимка – Булфото

Днес проява на геройство е дори да говориш честно и откровено. Шири се такова всеобщо лицемерие, повечето хора са затънали в удобството на компромисното говорене. Не, повечето от тях даже не са някакви лоши хора. Просто са хора – страх ги е, пазят работата и семейството си. И това е напълно човешко, няма защо да се лъжем.

Но ето, има и други, които рано или късно проговарят. Опияняват се от новооткритата свобода на словото. И рискуват. Защото днес е риск да говориш открито по обществени проблеми. Все пак у нас съществуват огромни проблеми в областта на медиите. Нали  едно семейство притежава огромен процент от този бизнес. Медиите стремително пропадат надолу, развращават се. А върху нас тегне масовата забрава, че по време на Възраждането медиите (заедно с образованието и вярата) са били един от инструментите за извоюването на нашата свобода.

 

Страдаме и от друго. Не успяваме да произведем нови герои, а когато като по чудо го правим, произвеждаме уродства като Динко. Произвеждаме фалшиви герои. За които в този всеобщ страх от откритост дори липсва някой известен глас като този на Тодор Колев, за да направи някоя песен за тях.

И ето умира набеденият герой Динко. Или поне сериозно вървящия към своя залез като супергерой тарикат. Но умира и един истински герой – Кристиан Таков. Умира един безкрайно ерудиран човек, за когото след преждевременната му смърт на 50 години откриваме все повече и повече колко е допринесъл за обществото ни. Каква е била нуждата от неговото говорене и от присъствието му в публичното пространство и университетската образователна система. Между другото в момента в интернет върви подписка една от аудиториите в Софийски университет да носи неговото име.

Докато започваме да осъзнаваме тази загуба, вървят празненствата по повод на 180 годишнината от рождението на Левски. Да, Левски е уникална и неповторима фигура за България изобщо и завинаги. Но докато го честваме, няма как да не си зададем един въпрос. Не е ли добре да започнем най-сетне да откриваме и почитаме героите на нашето време? И да осъзнаем, че трябва да го правим някак по спешност, за да не се наложи някой да трябва да пише съвременна „Епопея на забравените”?

 

Снимка Мирослав Мичев

Кристиан Таков е уникална фигура за нашето съвремие. Той може да бъде и съвременния пример за саможертва. Но малцина го осъзнават. Сигурно на пръв поглед подобно изказване изглежда в крайна степен бомбастично. Но ако спрем и помислим, ще си дадем сметка, че този човек знаеше, че ще умре. Какво бихме направили на негово място? Най-вероятно бихме прекарали последните месеци от живота си в компанията на семействата си и любимите си хора.
А какво направи той? Хвърли адски много време и усилия в това да се бори за идеите си. Да отстоява позициите си докрай. Да воюва за каузите си. Дори участва на изборите… Знаейки, че ще умре… Защо няма повече българи като него? Но всъщност той е напълно достатъчен. Стига по стара българска традиция след неговата смърт да проумеем какво сме имали в ръцете си и какво сме загубили.
А ако някой се колебае в тези думи, нека да прочете и няколко негови изказвания. И да си помисли… Кой българин днес би могъл с такава прецизност да формулира проблемите, които отравят обществото ни и настоящето ни? Не вярвам, че има много такива.

Затова и благодарим, Кристиане. Вчера те погребахме, но вечно ще те помним!

 

„Солидарността не е да откраднем от състоятелния и да дадем на мързеливия. Както твърде често я разбират и викат, че това е ляво. Това не е ляво. Това е безобразно. На мен ми се ще да счупим пръстенцата на крадливия, който краде от отрудения.”

„На българското училище отгоре над входа на ниската му врата е пишело: „Помогни ми да те возвися”. В днешно време това училище ражда уродства. В днешно време тая образователна система, говоря и за университета, не само за училище, произвежда безропотни консуматори на сутрешни блокове. Произвежда безпаметно гласуващи на славеви референдуми, смисълът на чиито въпроси въобще не разбирам. Води до празни погледи на нещастни хора, които в безнадеждността си търкат билетчета на национални лотарии. Тая образователна система произвежда тъпота с нарастваща мощ. Тя произвежда избиратели на системните партии, скъпи приятели.”

„Културата ако може не само на пазарен принцип. Защото има сфери от човешкия живот (имах времена в живота си, когато бях пазарен фундаменталист), в които пазарът някак не сработва – културата, съпружеската вярност и правораздаваето са поне три от тях.”

„Толерантност и харесване са различни понятия. Толерантността започва оттам, където харесването е свършило“.

„Не се опитвай да се сприятелиш с противника на реформите. Нямаш толкова пари“.

„Държавността е усещането за смисъл от това да живеем заедно на едно място с още няколко милиона души. Държавността има оправдание само ако прави хората щастливи“.

„Тъй като някой със сигурност ще поиска да знае аз ляв ли съм, по средата, либерал или какъв съм, ще отговоря – на сложните въпроси няма прости отговори, това е ясно: по отношение на семейните ценности аз съм консерва, по отношение на личните свободи аз съм либертарианец, по отношение на културата аз съм левичар, а по отношение на морала съм екстремист“.

Препоръки към студентите във Велико Търново:
1. Не чакайте системата да се оправи и да ви решава проблемите. Пробвайте се вие.

2. Търсете себеподобни и се обединявайте – не в партии, а по симпатии и активна подкрепа.

Защото много е страшна самотата на борещия се за правдини, лишен от подкрепата на тези, за чието благо се жертва. Не го оставяйте.

Забелязали ли сте, че начело на обществени структури често застават не кадърните, а амбициозните. Талантът не иска да управлява и по-скоро се гнуси да го прави, а наглостта копнее. Затова –

3. Не пускайте наглите да ръководят. Не поощрявайте безочието чрез пасивността си. А ако вече сте пуснали някого – поне го контролирайте. Не се гнусете да участвате в управлението. То е ваш дълг и необходима тегоба.

4. Не се вторачвайте в лошите примери, като недосъзирате светлите.

Както най-добрите са 5% от хората във всяка една група, така и най-злите са пак 5%. Светът обаче се прави от останалите 90%. Не ги презирайте. Работете с тях и за тях. Най-добрите ще се справят или – което е по-вероятно – ще загинат (знаем, че открай време най-свестните са ги посвещавали на боговете, защото този лош свят не е бил достоен за тях). Най-лошите 5% ще останат непоправими и смъртта ще ги завари, преди да се покаят. Не ги оставяйте да задават тона.

5. Правете, което трябва, да става, каквото ще. Може и да е банално, но е вярно. За да го осоля малко, да ви споделя, какво казваше Съдия Румен Янков – „Като не знаеш, какво да направиш, приложи закона.“

6. Не чакайте бързи плодове от усилията си. Често от стремежа ви ще излезе нещо много по-различно от очакваното. Радвайте му се. Не бъдете в плен на предварителните си представи.“