Дамян Дамянов е сред любимите ни илюстратори. Неговите корици имат добавена стойност към всяка книга, която поставяме в библиотеката си (сериозен проблем сред БГ издателства) Освен това е автори на типографския експеримент Под езика – илюстративен речник на избрани думи от българския език. Тези дни той го представи в Люксембург и Брюксел, а скоро ще го видим и четем (интересни хора коментират значението на думи) в София.

Помолихме го да разкаже надълго и широко.  

 

Никой не знае кога със сигурност е започнало всичко.

Според всеобщото схващане началото е поставено в земите на Древна Гърция. Други пък копаят по-дълбоко и намират корените на родословното дърво на европейската писменост в културата на древните финикийци. Те кръстосвали сърдитите морета между Европа, Азия и Африка повече от хиляда години преди Христа. Вероятно съществува здрава логична връзка между това, че хората, измислили паричните знаци, са изнамерили и знаци, които да ползват в помощ на античното счетоводство. Трети смятат, че протописмеността се е родила дори по-рано – по долното поречие на река Дунав, по-специално – по нашите земи, и аз, бивайки българин, няма как да не намеря доза истина в това.

Която и точка по оста на времето да приемем за начало на европейската писменост обаче, винаги можем да се обърнем назад и да видим една още по-далечна точка на хоризонта, от която всъщност започва писмената комуникация. Гледайки от тази дълбока перспектива, може да бъдем сигурни, че първият човек, който е решил да „запише“ нещо, вместо да разчита на паметта или досетливостта на останалите, го е направил използвайки рисунка. В началото – наподобителна рисунка на нещо конкретно. После рисунката ставала все по-стилизирана и губела натурните си характеристики. Нужни били десетки хиляди години преди човешкият мозък да се пренастрои от фигуративно на абстрактно възприемане на света. Ето защо първите съобщения, оставени от вече „разумния човек“ по стените на тъмните и влажни обиталища, били рисунки на животни, преследвани, но и обожествявани от хората. И така, първобитните хора, преди толкова много години, че няма значение колко точно, измислили пиктограмата. С този вече модерен термин наричаме най-простото изображение, което изразява дадена идея. Това бил и най-простият, четим и общочовешки символ да „запишеш“ нещо, така че то да остане за тези след теб. В началото писмената комуникация имала своите много ясни и разпознаваеми за всички очертания – наподобителни и натурни. Това, което приемаме за първите форми на изкуство, по стените на пещерните галерии от друг ъгъл можем да разглеждаме и като писмена система.

Нека направим скок от няколко хиляди години напред във времето. Той ще ни отведе на високоскоростния път на античната култура – Средиземно море. Финикийците били хора на път и като такива имали интензивен досег с чужди култури. Благодарение на търговските си връзки и в интерес на комуникацията с другите, те асимилирали пиктограмните знаци от вече съществуващите азбуки на египтяните и синайците, поне според популярните теории. Буквите, които те използвали, за да записват притежания, дългове и завоевания, направили онзи забележителен преход от природната до абстрактната форма в комуникацията. Натурните очертания на отделните знаци постепенно били стилизирани и от пиктограмна азбуката станала фонетична. Чрез използването на няколко прости геометрични форми и благодарение на комбинацията между тях се получавала система от графични знаци, всеки от които отговарял на специфичен звук в езика. Записани в определен ред, тези знаци можели да предадат всичко. Държавите имали нужда от закони и администрация, търговията – от счетоводство, а вече четящият човек – от поезия и философия.

С други думи – финикийската позвукова писменост е почвата, върху която ще разцъфтят гръцката, латинската и най-сетне – кирилската азбука.

Но защо тези знаци се оказват толкова лесни за възприемане?

Защо именно върху тях стъпват колоните на европейското познание?

Тяхната гениалност се състои преди всичко в графичната им простота – те са лесни за изписване и научаване. Състоят се от права, наклонена линия и овал. Ако си представим древният елин като учещо се да пише дете, то древният римлянин пред Траяновата колона или средновековният калиграф в скрипториума на манастира са просто пораснали и овладели до съвършенство това изписване. През девети век това дърво на европейската писменост се сдобива с ново разклонение – българската кирилица. Тя обаче не е първата азбука, която ползват българите. Еволюцията винаги има своите неочаквани отклонения и те често създават любопитни за науката видове.

Преди да ги разгледаме, ето и няколко факта.

  1. Кирилицата е азбука, създадена през втората половина на IX век в Царство България.
  2.  Кирилицата е построена на основата на гръцката азбука, като към съществуващите гръцки знаци са добавени няколко графеми, изразяващи специфични за славянските езици звуци.
  3. Кирилицата е третата официална азбука в Европейския съюз, на който България е член вече повече от десет години.
  4. Кирилицата е национална идентичност и поради това – повод за гордост за мнозина.
  5. Кирилицата не е създадена от светите братя Кирил и Методий, а от техните ученици, наричани също Свети Седмочисленици
  6. Повечето българи изобщо нямат представа за последното.

Нерядко, като преподавател, съм попадал на грешен отговор или изобщо на липса на такъв от мои студенти на наглед най-лесния въпрос: Кой е създал кирилицата? Този въпрос сякаш съдържа в себе си верния отговор, но той всъщност е далеч от историческата истина. Свети Константин Кирил е колосална фигура на християнското проповедничество, но не е създал азбуката кирилица. Предполагам, че верният отговор на въпроса кой е нейният архитект и защо всъщност почитаме не него, а именно Кирил и неговия брат – Методи, се е изгубил в шумотевицата на, според мен, най-красивия български празник – този на буквите и просветата. Смятам празнуването на подобен факт за изключително културно явление. Празникът на българската култура, отбелязван на 24-и май, е единствен по рода си, смея да твърдя, в световен мащаб.

Откъде обаче идва объркването?

Кирил и Методий са книжовници, които през девети век са проповедници на християнството, обявени са за покровители на Европа. Те всъщност не са българи, но създават първата азбука, която служи за писменост на черковнославянския език. Глаголицата. На нея превеждат и проповядват Библията сред четящото дотогава на гръцки население. Името на азбуката идва от глаголи, което означава „говоря“, затова и са наричани „буквите, които говорят“. Които и пеят, бих добавил. Несъмнено глаголицата е изключително красива графична система, уникална по своя философски замисъл и естетическо изпълнение.

 

Тя е проектирана на основата на три християнски символа – светия кръст, триъгълник, символизиращ Троицата, и кръг. С течение на времето кръглите части изправят своите овали, да, тук става още по-сложно, затова и глаголицата има свои два подвида – кръгла и квадратна.

Чрез комбинации между тези три символа братята създават азбука от 44 знака. Това е истински подвиг, глаголицата се разпространява сред славяните, но след смъртта на братята тази красива, но трудна за изписване азбука бива заменена от кирилицата. Слава богу! Не ме разбирайте погрешно. Трудността при изписването измества тази свещена за българите азбука и оставя територия за развитие на близката до вече съществуващите европейски писмености кирилица.

Смятам приемствеността между писмените системи за важен фактор в свързаността на различните култури в рамките на общото европейското семейство. Кирилската азбука е дъщерна на гръцката, тя е неин пряк наследник, и като такава тя служи по възможно най-добрия начин не само на българите. Какво я отличава, защо я честваме и само патриотизмът ли ни кара да я приемаме за специална? Непознатите и най-любопитни екземпляри от кирилицата са всъщност трансформирани от глаголицата знаци, най-вероятно заети от глаголицата. Това са буквите Б, Ж, З, Ш, Щ, Ч, Ц, Ъ, Ь. Те съответстват на чисто българските, обикновено трудно произносими за неславянските народи звукове в езика. Те са онази характерна подправка, която придава почти екзотично звучене на езика ни. Силуетът им пък придава онзи уникален, но и често спорен от гледна точка на дизайнерите графичен облик.

Кирилицата е най-младата писмена система, родена на територията на Стария континент. Служим си с нея вече повече от десет века. С нея на български са написани най-красивите стихове и най-вълнуващите ни истории. Описани са най-героичните победи, изстрадани са най-трагичните ни загуби. Всички те са ни създали като нация и са ни оформили такива, каквито сме днес. Книгите, написани с кирилицата, са променяли човешки съдби, но и хората не са оставали равнодушни към буквите и немалко от тях не са ги приемали просто за даденост. Освен че са средство за комуникация, буквите са и обект на изобразителното изкуство. От умението на красивото писане – калиграфията, до различни типографски експерименти, буквите са неделима част от графичния дизайн. Те са и начин за изразяване на идеи – не само чрез това, което казват, но и заради начина, по който изглеждат. В края на краищата, буквите са изображения. А всяко изображение, складирано достатъчно дълго в депата на въображението ни, има свойството да се видоизменя.

Буквите са абстрактни знаци. В повечето случаи ние просто ги ползваме, приемайки ги за даденост, и дори не се замисляме за това. Устройството на нашия мозък обаче е такова, че той трудно приема абстрактното просто така. Ние оприличаваме нещата. Търсим сходства. Непознатото ни обърква, затова и опитваме в него да разпознаем нещо познато, сигурно, конкретно. В търсене на тази сигурност, мозъкът е този, който кара буквите да оживяват.

Те протягат крак, размахват криле, цупят се, падат, приемат формата на познати или измислени от нас същества. Някои от тях – дори обезглавени. Буквите се превръщат в картини. В това оприличаване на натурата те се движат назад към генетичния си произход.

Завръщането към пиктограмните изображения всъщност не е новина. През втората половина на ХХ век, когато високите скорости смалили света, мултикултурното човечество се изправило пред мултиезичния проблем.

 

Как да обозначи тоалетна, check-in или авариен изход на достатъчен брой езици, така че всички да разбират едно и също? Решението било общочовешкият език, разбира се. Чрез изображения. Прехвърлили сме езиковата бариера чрез прости картинни описания, които дори нарекохме икони. Преди хиляди години предците ни рисували, защото още не съществувала графична система, която да е еквивалент на говоримия език. Чрез завръщането към пиктограмната система сме проследили ДНК-то на комуникацията обратно до хората, които разбрали, че колкото и добре да помниш и разказваш, не е лошо и да запишеш за тези след теб.

Проектът Под езика прави точно това – свързва нишките на два типа комуникация – писмено-абстрактен и изобразително-конкретен. Типографският маниер, при който кирилските и латински букви се превръщат в пиктограми, всъщност огъва линията на времето и я затваря в непрекъсната окръжност. Той е пресечна точка на две различни гледни точки към предметния свят, на два начина на интерпретирането му.


 

Експонатите от тази разширяваща се колекция заемат междинно място между две епохи в писмената традиция – между буквите, които ползваме да пишем, и изображенията, които можем да четем. Ако тази все по-богата азбука има някакъв скромен културен принос, то аз не го виждам толкова в графичните ѝ достойнства. За мен важността на този проект е в кротката провокация и поканата към зрителите да четат. Да използват въображението си и да разгадават кодираните в изображенията идеи. Технологията всъщност далеч не е трудна за овладяване. Основа са кирилските графеми, които биват персонализирани с цел да предадат смисъла на дадена дума. Буквите приемат „човешки качества“.

В решението за респект, например, горната част на буквата Р се привежда в лек поклон – знак на уважение. Овалът на е пък се превръща в ръка, с която буквата сочи сама себе си. Буквата О представлява свити в медитация пръсти. В други решения буквите се трансформират в разпознаваеми обекти. Горната част на Д се свива върху издължената, приличаща на легло долна част, за да илюстрира състояние на душевна депресия. В търсене на друго състояние средната греда на А отплува някъде надясно, навън, там където не ѝ е място, точно както спомените и представите за нещата се изместват при наличие на синдром на Алцхаймер. А малкото г с овални форми се увива около стабилната греда на голямата буква, за да илюстрира гушкане.

Немалка част от избраните думи в този речник са чуждици – думи-номади, които са пресекли границите на речника ни сравнително наскоро. Те обогатяват езика, напомнят ни, че той е жив, дишащ организъм и в крайна сметка не друг, а ние сме отговорни за това как изглежда той.

В своята цялост тази азбука изгражда приблизителна картина на съвременното ни общество. Внимателно подбраните думи и графичните превръщания на буквите в изображения издават времето, в което живее всеки от нас – поставен във все по-смаляващ се свят и опитващ се да разбере своя собствен, разширяващ се от надежди и страхове.

В последния си засега етап Под езика приютява и думи на европейски езици. Много от тях имат общ корен и звучене, също както изображението, което ги илюстрира, е с еднаква символика у носителите на различни езици. Под езика е изследване на граници и опит за разширяването и заличаването им, но като всяка форма на изобразително изкуство не бива да бъде възприеман твърде сериозно. Това е преди всичко игра. Игра на превръщане и жонглиране с букви, думи и символи. Този изобразителен подход възприема езика и неговия графичен еквивалент като парче глина, което мозъкът ни мачка като юмрук, придавайки му различни, неочаквани форми. Той е развиващ се във времето проект. Днес и тук изглежда по този начин и дори аз нямам представа как ще изглежда утре. Неговата цел е единствено да ни напомни, че нашето въображение е това, което ни отличава като разумен вид, а то не бива никога да се чувства комфортно. Въображението трябва непрекъснато да бъде смущавано.

 

{ За коментар на буквата Е, Дамянов покани именно гл. редактор на egoist.bg – Борислав Банев, който коментира думата ЕГОИСТ: „Начин на оцеляване. Но никога на цената на нечие нещастие. Просто съхранение в собствената си черупка, без твърде много вглеждане в драмите на другите, без приемане на света твърде присърце. По-скоро като поглед навън: стерилно чист, студено безпристрастен и скалпиращо точен. Нещо като хирургическа интервенция върху животът.“}

 

Изложбата на Дамян Дамянов Под езика е от 19 до 31 март на Моста на Влюбените.