Галерия Структура е сравнително ново място за съвременно изкуство – съществува малко повече от година и половина. Когато отидете в галерията, в неработно време ще бъдете изненадани да видите само две дами – да, две дами, които правят всичко там – от А до Я. Това са Мария Василева и Зоя Петрова.

За този кратък период галерия Структура се наложи като различно пространство за изкуство с изключителната си, премерена и много добре обмислена селекция от чужди и български проекти, представени там. Екипът на пространството подкрепя и развива родната сцена – това е факт, който заслужава аплодисменти. Нестихващи и бурни – знаете. Това в кръга на шегата.

Сериозно – когато обмисляхме поредицата „Новите оптимисти“, първите гости, които решихме да поканим, бяха именно Мария и Зоя. Затова сега е чест да са с нас. Започваме да си говорим.

А Мария и Зоя са именно новите гости в поредицата на Дарик и Теленор “Новите оптимисти”.

КВ: Кога не сте доволни от една изложба при вас?

Мария Василева: Прекалено много мислим изложбите предварително, за да не сме доволни от самите изложби. Може да не сме доволни от начина, по който една изложба се е реализирала. От това колко хора са я посетили. От това колко произведения сме продали. От това какви са били реакциите – дали сме успели по най-добрия начин да стигнем до хората, защото винаги казвам, че дори най-доброто произведение, ако не е представено по подходящ начин, каузата е загубена.

Много често ние разказваме приказки. Използваме произведенията, но те са едната страна – за нас е много важно да можем словесно да представим тези произведения на хората и по този начин да ги накараме да ги възприемат по най-точния начин.

КВ: Относно разказването на приказки. Едно произведение на изкуството не трябва ли да е ясно в мига, в който го видиш. Да няма нужда от обяснение какво точно е. Трябва ли някой да разяснява надълго и нашироко какво е произведението, то не говори ли само? Зоя?

Зоя Петрова: Няма такъв контрапункт между разказването на истории дали от куратори, дали от художници, дали от артисти, които представят творбите си и възприемането им, защото – особено в съвременното изкуство – е хубаво някой да ти даде насока на мисълта, а оттам нататък да поемеш в собствената си посока на възприятие. И смятам, че това донякъде допринася за възпиемането на една изложба, на една творба.

КВ: Какви са съставните части на предварителната ви преценка, когато решавате дали да изложите даден автор – шесто чувство, натрупан опит, поглед на пазара…

Мария: Всичко това. Наистина не може да се отдели само едно нещо. Сложно е и решението за една изложба е плод, разбира се, на натрупания опит през годините и на общия поглед на ситуацията. Начинът, по който ние същуствуваме в момента е да предлагаме една политика, която е полезна за всички – тя не е само за нас полезна. Не искаме да се изолираме от общите процеси. Смятаме, че все още процесите имат страшно много нужда да бъдат подпомагани и поддържани по някакъв начин. Затова е много важно да избираме изложби, които не само ще ни правят реклама на нас, ще ни донасят дивиденти на нас, но ще повлияят на цялата художествена сцена. Оттук нататък качеството, оригиналността, новите имена – всичко това е очевидно, и това е ясно, всеки се стреми към това нещо. Може би това, което ни отличава е мисленето за общия контекст. Възприемането на галерията като част от цялото.

КВ: Как измервате успеха на галерията?

Мария: Успехът се измерва по много начини – най-напред по публиката и дали сме успели да променим тази публика. Защото изкуството винаги има една публика в България, но тя е много нишова. Ето, това го чувам от външни хора, естествено го и забелязвам. Но не ми се иска да си позволявам да го казвам. В галерията се събират страшно различни хора, от различни области. Хора, които по принцип няма да видите на други откривания на изложби. И това за мен е успех. Ние работим в тази посока. Ние не сме го постигнали просто седейки си така и разпращайки мейли по вътрешните мейлинг листи. Още не сме доволни от това, което сме постигнали, но смятам, че това пресичане на различни интереси, тези срещи на хора от различни пластове – не само на културата, но и на науката, знанието, новите индустрии и т.н., това придава образ на галерията като на онова чакано нещо, което дава надежда, че в страната има промяна.

КВ: Кой беше крайъгълен камък на успеха?

Зоя: Не бих могла да посоча само една експозиция, която да се нарече „крайъгълен камък“. Смятам, че експозициите една след друга създаваха идентичността на галерията досега.

Мария: Първата година усилията ни бяха насочени към представяне на успешни чужди примери. Отново като част от идеята ни да се подкрепи самочувствието на цялата сцена. Имахме нужда от това – показване на световно изкуство и постоянно показване, не просто случайни проблясъци, каквито има и на други места, галерии и музеи. А да покажем, че двама души могат да правят една изключително стойностна международна програма на галерията. Така че, докарването на най-известните немски имена – ето Алисия Кваде, която в момента инсталира работата си на покрива-тераса на Metropolitan и която преди няколко месеца беше експонирана тук с две работи. Или на такива класици като Вали Експорт и Франц Уест, както и още много други имена от САЩ, Австралия, Германия, Австрия. И много от тези хора бяха тук на място. Те се запознаха с нашите художници, с нашата сцена. Ето този обмен е страшно важен. Това наистина дава някакво самочувствие, дава увереност. И това беше най-голямото постижение и фокус на програмата ни до този момент.

КВ: Интересът на публиката не клони ли повече към българите?

Мария: Да, може да се каже така. Което за мен е един странен, но и обясним факт. Аз едва наскоро си дадох сметка, че всички колекции и частни, и общински, и държавни, са правени на национален признак. Което – не че не съм го знаела, но някак не съм го осъзнавала до такава степен. Като изключим това, което Людмила Живкова направи с галерията за чуждестранно изкуство, което беше някакво ексклузивно случване. Но всички други колекции, на всички окръжни галерии например, които са много, строени от средата на 70-те, там са само български художници. Кажете ми една българска частна колекция, която се отваря към колекциониране на чужди художници. И ние водим битки с колекционерите да ги превъзпитаме, да се осмелят да колекционират и чужди автори. Защото докато ние се затваряме в тези национални рамки, нищо няма да се промени. Просто няма да се промени. И затова нямам притеснение, когато правя изложба на български автори, че ще имам малко публика. Че няма да има откупки. Това някак е гарантирано. Но моите амбиции са, защото има фантастични работи на съвременни художници, тогава да се появят българските ценители на изкуството и да застанат зад едно такова усилие, което правим.

КВ: Казват, че мисията на всяка галерия е знаещите да станат повече. Какво се случва в средата в България след случването на вашата галерия, какво е вашето наблюдение?

Мария: Разбира се, всяко нещо допринася за увеличаване на знанието, това е абсолютно ясно и категорично. Ние така или иначе имаме образователни функции, макар да не сме музей, не сме длъжни да образоваме по презумпция. Това е работа наистина на музейните институции. Основно образователна работа. Но, с цялата информация, която предоставяме покрай изложбите; изданията, защото това е важна част от нашата работа – ние сме направили шест издания за изминалия период от време. Това е част от образователната политика. Но за мен също толкова важна част, колкото образованието, е чувството за свобода. То може би е част от образованието. Колкото е по-образован човек, толкова повече иска и разбира какво е да бъдеш свободен.

***
(слушайте цялото интервю в предаването „Дарик кафе“ и след това като подкаст на darikradio.bg)

Поредицата „Новите оптимисти“ се случва с партньорство на Теленор.