Той е комик, тъжен майстор на пантомимата, брутално агресивен японски мафиот, суров режисьор и самотен остров на телевизионната нормалност в страна, в която рейтингът приоритетно е функция на броя нокаутирани участници от механизиран боксов чувал или на замерващи се безцелно с яйца под възторжените възгласи на публиката нинджи на средна възраст.

Той е Такеши Китано – многопластов, по своему експресивен интроверт и до голяма степен подчертано пъстър персонаж за хомогенната културно и етнически Япония.

Някои го определят като наследника на Акира Куросава или Кенджи Мизогучи – двамата легендарни японски режисьори от средата на миналия век, прославили японското седмо изкуство, на моменти засенчващо прочутия френски New Wave или италианския неореализъм. С първия режисьор ги свързва не само спечелването на Златен лъв, а и придържането към хуманизма като крайъгълен камък на всеки качествен сюжет. Тук не си представяй бликнала сълза в очите на гледащ маратоните на Форест Гъмп, а абсолютната преданост към идеята за преходността на човека и илюзията зад всичко земно.

Филмите му често са брандирани от критиците като поредния сравнителен успех на японската експортна номенклатура, размиващи традициите за сметка на прекомерните адаптации към самоналожената нужда на западния зрител от екранизации със секс, мелета и мръсни пари. Трябва да се отбележи, че тези критики идват от японски наблюдатели и предвид почти нулевите финансови успехи на Китано, трудно може да се усетят нотки на меркантилност в творчеството му.

Което и мнение да надделява периодично в наши дни, Китано успешно пренесе слогана Made in Japan отвъд битовата електроника, автомобилите, абстрактната литература и цензурираното порно и му придаде изцяло нов смисъл – без скъпи специални ефекти или набиващи се в главата банални One-liners. Дори и да не си фен на японското кино е твърде вероятно да си попадал на нещо от аниме жанра, върху който Китано открито влияе с работата си.

Ще падат глави

Централно място в сюжета на филмите на Такеши, който е на практика one man film, отговарящ за всичко от режисурата, през продуцирането до кетъринга,  заема японската мафия, Якудза, умело представена в цветната опаковка на насилието. Но като актьор дребничкият японец далеч не представлява тамошната версия на Стивън Сегал, най-малко заради очевадната разлика в килограмите. И двамата рядко повишават тон on set, но извиването на ръце в буквален смисъл не е основният двигател зад сценариите на японеца и в този смисъл смело може да се каже, че е един от последните мохикани на некомерсиалния екшън. Идеята му е да не се ограничава до ритуалното рязане на пръсти и летенето на олово във всички посоки, а и до желанието да покаже философското израстване на персонажа, от патологичен маниак, способен да избие цял квартал, ако честта на боса е засегната, до убеден Серафим, за когото животът няма никакво значение, щом може да спаси нападнат бездомник или заблуден тинейджър.

В работата си на режисьор от 90-те насам Китано стъпва на четири фундамента, превърнали се оттогава в signature елементи на модерното японско кино – минимални движения на камерата, която сякаш мнимо записва театрална постановка от последните редове в залата; ограничен диалог, който допълва, но не дефинира героите; малко типичен японски хумор, в повечето случаи неразбираем за европейския зрител и внезапен – като цунами – изблик на агресия.

Донеслият му международно признание във Венеция преди цели две десетилетия филм Hana-bi е must watch, с който се обучава днешното поколение японски кинодейци. Като повечето филми на Китано и той е нискобюджетен и не постига значими бокс офис успехи, но тихомълком залага нови немонетарни критерии за успех. Да те накара да се замислиш за смисъла и частично да разпознаеш себе си в сценария, а не просто да седиш с полуотворена уста пред екрана, набивайки пуканки под мощните взривове на някой холивудски блокбъстър, в който главният герой е хем корава батка, хем чувствителен метросексуален феминист и милиардер – природозащитник.

 

Филмите на Китано винаги залагат на абстрактното съдържание и може би затова не са така разпознаваеми в ерата на американското кино. Поостарели, но дълбоко смислени проекти като Brother, Outrage, A Scene at the Sea са неспособни да се борят с хегемонията върху зрителските представи на вятърни мелници като разни сиво-кафяви нюанси и тем подобни, не защото на първите им липсва сексуална натовареност, а поради факта, че тя не е основният сюжетен елемент, а един допълващ щрих върху далеч по-сложната човешка природа. Напук на Фройд.

Кадър от Brother

И тук идва тънкият момент, който е показателен за концептуалните различия в киното от двете страни на Тихия океан. Ако Холивуд има своя Брукхаймър с изключителен нюх за масов instant hit и скъпи ефекти, написан и продуциран изцяло за негово величество зрителя, който жадно консумира възпроизвеждащия се години наред мърчандайз, то Япония има Китано – малко пари, ловко направено кино, изчезващо от масовите представи, което сякаш никога не е било замислено с комерисалната цел да остане. Последното, зависи от извадката разбира се, не го окачествява като заслужаващо по-малко внимание. За разлика от своя именит съгражданин, известния футурист и социолог Франсис Фукуяма, който подчертава ролята на пазара във всяка сфера на живота, Китано е един от малкото независими дейци, открито противопоставящи се на пазарния фундаментализъм в бранша и с творчеството си негласно намеква, че филмът не е просто продукт или придатък на зрителя, а осъзната вътрешна потребност. Демек – не филмът ще се адаптира към него, а той ще се адаптира към филма. Ако иска, негов проблем…

Перспектива му е майката

Няма да е пресилено ако се каже, че японското кино е една от малкото, да не кажа единствена сфери, която не се вписва строго в рамките на kaizen – модела за продължително подобрение, разработен след Втората световна война, приложим и до днес от японски конгломерати, през фастфууд ресторанти до психолози. Кайзен поставя ефективността на индивида или колектива на абсолютен пиедестал, като цели да заличи липсата на продуктивност. В киното и във филмите на Китано – в частност – той няма никакво място, като това далеч не е признак на елитарно самосъзнание без покритие, а на алтернативна гледна точка – изкуството не бива да се рамкира с тесните представи за финансов успех, нито пък трябва да задоволява спорадично търсене. Просто трябва да съществува – това е. Като проектите на Кристо, ама не съвсем…

И изниква въпросът защо в литературата световни имена на прозата като Харуки Мураками и Кендзабуро Ое, които до голяма степен споделят абстрактността на Китано, достигат до световна слава с трудовете си, а той не.

И тримата персонифицират японската народопсихология, и тримата отричат масовия характер на изкуството, и тримата са трагици ала Есенин, но само Китано държи да покаже, че потребяващият това изкуство няма никакво значение. Неговото мнение е не просто нерелавантно, то е дразнещо, като шум в ушите. Зрителят и режисьорът са двама души, които случайно се срещат чрез филма, като последният не иска feedback за екранизацията си. Не иска нищо, иска само да отбележи, че съществува чрез труда си.

Евала за топките, Такеши.

Големият познавач на Далечния Изток, британският писател Джеймс Клавел,  категоризира това явление в своята Азиатска сага като вътрешен мир, който е неприкосновен, независимо от публичния характер на работата. Мухите са нищо за мен, казва той в романа Гай-джин. В този смисъл сценариите на Китано не представляват неуважение към зрителя, но и нямат претенцията да спечелят неговите симпатии. Именно това го отличава.

Такеши Китано, Венеция, 2008 г.

И с възхода на J-pop и schoolgirl културата в Япония, Такеши буди асоциации с тъжен силует на обречен модернист, чието изкуство вече е посрещнало своя залез.

Като една от най-бързо застаряващите нации в света – страна на противоречие между възрастни традиционалисти и млади вманиачени геймъри (за които половинката е бреме, а не партньор), и вероятни летални жертви на кароши –  смърт от пренатоварване в работа, Китано не се явява сечение между никоя социална група в Япония.

Той е извън матрицата…