Ако си човек, който се интересува от изкуство и развитието на българските артисти днес, неизменно си чувал за галерия Sariev Contemporary. Онова малко, но впечатляващо пространство сгушено в глухия край на ул. „Отец Паисий“, в европейската столица на културата 2019-та. Онази неспирна Sariev power, която осъществява и винаги намира начин да покаже на света таланта на българските артисти.

Все по-често чуваме за общност от млади таланти под тепетата в кръга около Веселина и Катрин Сариеви. И сме любопитни. Затова се обърнахме към Катрин с конкретен въпрос:

Как се стигна до създаването на тази нова общност, млади художници от Пловдив – какво доведе дотук, каква закономерност стои зад процеса и в какво се изразява  той.

Заговори се за общност в контекста на изложбата “Фон: млади автори от Пловдив” на галерия Сариев.

Общност, в смисъла на една нова млада художническа вълна в Пловдив, която като цяло не е много позната в града и не се идентифицира с митологемата “град на художниците”, битуваща особено през 70-те, 80-те години на 20-ти век  и свързана главно с ритуалното бохемско живеене на Димитър Киров, Жоро Слона и приятели, с техния неизменен филебелийски жестов и пространствен наратив. Това е моделът на  Златю Бояджиев, Бараците като цяло от по-старото поколение, характерен с публично разпознаване и легендарност.

В такъв смисъл общността  “младите от Пловдив”, не е само запълване на някаква поколенческа празнота в статусното “град на художниците”, а внасяне на ново съдържание, енергия, поведение и антийерархичност.

Мартина Вачева, Апетитът идва с гласуването (The appetite comes with the voting) 2019 г.

Може би понятието за общност се  породи чисто пространствено, защото ателиетата на  някои от тях (Димитър Шопов, Димитър Генчев, Любо Кръстев) се намират в една култова полузапусната сграда и на чисто съжителско ниво започнаха да се схващат като група с естествената колегиална взаимопомощ и пребиваване в “много художнически” като излъчване пространства.  Това на повърхностен план, но важният е, че около Димитър Шопов и неговото ателие започнаха творческите търсения и индивидуално оформяне на Мартина Вачева, Вълко Чобанов, които между купона, провокацията и неконформистко битие създадоха една нова  експресивна траш естетика на ироничното, гротесковото и ъндърграунд изразяване.

Другото усещане за общност идва от новото присъствие и усещане за града, който чисто физически, с изключения на Явор Костадинов, не присъства като видим персонаж  в работите им.

Явор Костадинов, Особен следобед II, 2017 г., техника: акрил върху плоскост, 70х100 cm

Този, от който те произхождат и обитават активно, не е същият Пловдив от “града на художниците” Това не са кръчмите на Стария град, не е и кръчма “Пловдив,” не са запомнящи се ритуални засядания и съответната аура. Това е един млад, смесващ се Пловдив на нeпрестижните квартали, на непринуденото общуване и неритуално пребиваване. На живеене, неподвластно на митологеми, знакови места и почити.

Димитър Шопов, работен процес в подготовка за ФОН 2019

Техният Пловдив им дава свобода, но и известна привилегия като старо родословно дърво. Може би не толкова демонстративно като предшествениците си, но и те по някакъв начин се уповават на това ”от Пловдив”, дори и в контекста на опозицията със столичното артистично официозно, в смисъл на статусоопределящо случване, със съответното забелязване, отбелязване, участване и дори поклоннически жестове.

Същевременно те чисто творчески и като начин на живеене, трудно могат да се определят като общност.

Вълко Чобанов, проект, ФОН 2019

Освен, че са млади и от Пловдив, са много различни. И дори и да има някои прилики в изразните средства, тематични вълнения и рефлексии между Мартина Вачева, Мич Брезунек, Димитър Шопов, Вълко Чобанов и донякъде Явор Костадинов с тяхната експресия, траш естетика и ирония, те са само една от страните; съвсем другаде са вглъбеният и сюрреалистичен рисувач на запуснатото и мечтата  Димитър Генчев, прецизният шлифован Любомир Кръстев, перфекционистът-играч Велизар Димчев, търпеливо изграждащият визуално и звуково светове Трифон Ташев.

Мич Брезунек, Неозаглавен, 2019 г.

Живеят различно – някои отворено и общувайки, други затворени в собствени животи, но между тях съществува недемонстрирана солидарност и уважение, може би точно заради липсата на йерархични регулатори.

Те са честни към себе си и света около тях, носят заразяваща емпатия; създават общността на една нова етика.

Катрин Сариева, фотография: Правдолюб Иванов

***

Катрин Сариева е родена през 1954 година в Пловдив. Завършва средното си образование в гимназия Лиляна Димитрова” Пловдив, а после и специалност История в СУ „Климент Охридски”, София.

От 1980 до 1993 година е преподавател по история в ПУ „Паисий Хилендарски”,  Пловдив. Научните ѝ интереси са свързани с изследване на социалната и демографска структура на българския град през 90-те години на 19 век. Участвала е на научни конференции, има публикации в научния и периодичния печат по темата и по събития, свързани с историята на Пловдив.

 През 2004 година заедно с Веселина Сариева основават галерия Sariev Contemporary, Пловдив. Целта на галерията е да развива и представя съвременното българско изкуство в България и на международната арт сцена. Галерията е припозната като една от най-интересните и развиващи се от Източна Европа. Има участия в редица панаири за съвременно изкуство – Виена, Истанбул, Рим, Шанхай, Брюксел, Кьолн, Торино.

През 2007 заедно с Веселина Сариева основават Фондация „Отворени изкуства”, чиято известност и признание са свързани с „Нощ на музеите и галериите – Пловдив“, както и проектите: Фестивал „Улица Отец Паисий”, „Алтернативна карта на Пловдив” , „Въведение в съвременното изкуство” , „Проект 0”, „FLUCA: Австрийски културен павилион“ и др.

Катрин Сариева е автор на текста на изданието на фондацията „Улица Отец Паисий преди и сега”, 2010 и съставител и автор на текста на  „Алтернативна карта на Пловдив”, 2013 и 2017 г.