“Изчакайте тук.”

Не е неприятно да ти кажат това, тъй като главните квартири на списание GQ в Лондон всъщност се намират в щаба на списание Vogue, което само по себе си е удивително място. Попадаш не в рецепция, а в сърцето на Instagram – сбирка на млади дами от модерния тип “инфлуенсъри”, облечени сякаш току-що са си тръгнали от блога на Garance Doré, за да влязат в сайта на Vogue.

“Дилън ви очаква.”

Три следобед в тих работен ден. Половин час по-рано дори Bar Italia в Сохобеше празен, а там винаги има хора. Анабел, учтивата лична асистентка на Дилън, ме посреща още пред асансьора, после ме изпраща обратно до там. Не защото ще се загубя или ще избягам на етажа на Vogue. Анабел наистина кара всичко да изглежда напълно естествено.В дъното е ъгловият офис – Дилън стои зад бюрото си,облечен в елегантна риза от онези,които обича да носи – с малко по-големи яки от обикновено,тъмносив панталон, сакото му е свалено. Дописва нещо на компютъра, после се изправя,а аз решавам да стрелям направо:

“Знам какво обядвахте.Изглеждаше доста вкусно.”

“Видял си снимката ми в Instagram.”

Точно така. Дилън е тук: @dylanjonesgq

От 1999 г. Дилън е главен редактор на британското GQ. Днес списанието има тираж малко над 120 хиляди броя.

Докато гледах Australian Open си спомних на т.нар.“heat rule” на Wimbledon – правило, което позволява 10-минутна почивка след втория и преди третия сет – ако е много горещо, но само за жените.Като главен редактор на мъжко списание какъв е коментарът ви?

–     Да, чел съм за това, но не мисля,че трябва да има разграничаване.Това е малко ненужен сексизъм. Ако трябва да се въвежда,то правилото трябва да важи за мъжете и за жените. Това няма нищо общо с таланта и сякаш по презумпция се съгласява, че възможностите на жените са по-малки от тези на мъжете.

Що се отнася до съдържанието в GQ, имали някакво подобно правило тип “heat rule”? Имам предвид – когато получавате статия от външен автор и материалът е много добър, но по-скоро подходящ за женско списание, какво правите?

–     Не, вижте, има части от списанието, които са конкретно насочени към мъжете. Това са основно т.нар. консуматорски части, в които представяме дрехи, аксесоари за бръснене и т.н. Също така има секция с културни теми,които донякъде са по-мъжко насочени от останалите. Това касае литературата,музиката. Но ако един текст е добър, той просто е добър.Мисля, че в този смисъл GQ във все по-малка степен разграничава половете, ако мога така да се изразя. Вече не е онова агресивно мъжко издание. Разбира се в същото време смятам, че е от фундаментална важност списанието да има либидо, но и не би трябва да бъде създадено така, че да е трудно за една жена да го чете. Аз например чета Vogue, чета Vanity Fair, които са предимно женски списания.

Интересно е, че преди важни избори,в GQ има сериозни политически материали, да не говорим, че преди години доста се обсъждаше подкрепата на Дейвид Камерън. Всъщност колко влиятелно е издание като вашето в предизборен период?

–     Мисля, че всички много обичаме да мислим,че сме по-влиятелни от колкото всъщност сме. Пишем за това,за което говорят хората. Не сме политическо издание,при нас не работят политически журналисти, които непрекъснато дълбаят поредната политическа клюка, не сме потопени в този свят, не сме Spectator или New Statesman. В същото време мисля, че е много важно да имаме политически елемент в списанието, да имаме определена експертиза в тази област. Но не храня никакви илюзии,че министър председателят си ляга с мисълта “О,какво ли ще публикуват GQ утре”. Важно е, ако пишем нещо за него, то да бъде достатъчно интересно, за да може съветниците му или дори той самият да го оценят.

Що се отнася до големите новинарски събития, особено терористични актове, трагедии, военни действия, обсъждате ли дали да попадат и във вашето списание?

–     Да и не, всяка история е различна, ние правим доста репортажи от чужбина. Дълги материали. Ако има нещо специфично в дадена история, което може да бъде разгледано в следващия брой, ние ще го направим. За много от темите има определено медийно насищане и е по-добре да се връщаме към тях шест месеца или година, след като са се случили. По-добре да се направи нещо, което е извън радара, защото иначе опасността е да сме винаги с остаряла информация.Тези истории попадат в неделните вестници, после още веднъж в следващите неделни вестници и така нататък.В едно списание трябва да мислиш за две неща – първо, че читателят не е чел нищо друго и второ,че читателят е чел всичко. Тъй че е доста трудно, трябва да откриеш правилния път.

Търсите ли второ мнение преди да публикувате нещо или винаги разчитате на инстинкта си?

–     О да, всяко нещо, включително и фотографиите, се преглежда от нашия правен отдел,за да сме сигурни, че сме коректни. Спорните материали също се изпращат до адвокатите ни. Ето например – наскоро бях в съда, тъй като имаме подобен проблем с един от материалите на Майкъл Уолф за хакерския телефонен скандал във Великобритания от миналата година. Не знам какво ще се случи, очевидно е,че никой няма да отиде в затвора, но е твърде вероятно да бъдем глобени. Разбира се, този материал също беше минал през всички фази на правно одобрение.

Вижте,нямам проблем да питам хората за второ мнение, но от доста години съм в занаята и ако видя, че трябва да търся одобрението на прекалено много хора, значи по-скоро съм се захванал с нещо,което не трябва да направя.

Да, дълго време сте в занаята, постигнахте ли всичко?

–     Не, в никакъв случай.

Кой е най-големият ви неуспех?

–     Не мисля, че имам чак голям неуспех, защото той принципно съдържа две неща. Едно от тях е възприятието. Има хора, които не купуват списанието, защото мислят, че то е един определен тип и живеят със схващането, че няма да им хареса. Все едно да кажа – не, няма да отида в този ресторант, защото си мисля, че храната там няма да ми е по вкуса. Хората предполагат нещо, взимат решения, без да са опитали. Това определено е проблем. Освен това всичко е свързано с обеми. Всеки се опитва да продава повече и повече.Независимо дали говорим за вестници или обувки. Нашият тираж се запази в периода, в който съм главен редактор, което е голям успех днес, но бих се радвал да продаваме повече.

Считате ли се за известен?

–     Не, не съм известен.

Славата впечатлява ли ви?

–     Известните хора донякъде винаги впечатляват само с това,че са известни (смее се). И всеки се отнася по различен начин с тях, това просто е част от човешката природа. Разбира се, това, че са популярни, в никакъв случай не ги прави по-интересни като хора. В същото време е практически невъзможно да бъдеш приятел с някой известен. Аз съм приятел с няколко популярни личности, но това е така,защото ги познавах преди да станат известни. Няма как иначе.

Някой от външните ви автори са доста известни.

–     Не бих казал, че са известни, по-скоро са добри в това, което правят. Но да, радват се на известна доза популярност.

Алистър Кембъл, който замени Пиърс Морган,е известен.

–     Той е сравнително известен, да. Със сигурност не е известен като Ким Кардашиян.

Плащате ли повече на известните си сътрудници?

–     Да. Всички наши автори са добре платени,но някои – по-добре от другите.

Важно е да са добре платени.

–     Важно е, защото всички обичат парите.

Популярните автори често са особени. Как се оправяте с характерите им? Два пъти съм интервюирал Алистър Кембъл и със сигурност не е от лесните.

–     Алистър е особен случай. Трябва да знаеш как да се отнасяш към всеки. Писателите оценяват определени неща. Например – доброто заплащане. Важна им е и средата, в която работят. Ако Алистър Кембъл пише за списание, в което останалите му колеги са 16-годишни, той със сигурност няма да бъде поласкан. Нашите автори са много, много добри.

Вие ли поръчвате темите или авторите ви гонят с идеите си?

–     Ние поръчваме темите. Почти цялото списание е с материали, възложени от нас.

Опитвали ли сте обратния подход? Авторите да ви представят идеите си?

–     Да.

И?

–     Нищо не се случи.

На колко години сте?

–     Хмм, добре – на 55. Знам, че изглеждам поне 15 години по-млад, но това е истината.

Нищо ви няма, изобщо не сте възрастен. Но какво мислите за остаряването? Може ли да се каже, че се чувствате добре с напредване на възрастта?

–     Кой се чувства добре? Посочете ми един, който се радва,че остарява.

Е, сигурно има такива. Хората помъдряват, това им харесва.

–     Така е, ето ме и мен – далеч по-мъдър съм от преди. Но ако някой може да бъде десет години по-млад, ще грабне възможността с две ръце.

Как се справяте с трудностите, напрежението?

–     Доста лесно.

Имате ли рецепта за това?

–     Научих се да не се тревожа за всичко. Микроменажирането е важно. Но ако нещо няма да се случи, то просто няма да стане. Понякога нещата не се получават. Ето, говоря си с момчетата и момичетата в редакцията, те се притесняват “Боже, нещо няма да се случи”, но какво можем да направим? Стараем се всичко да се случва по възможно най-добрия начин, но понякога нещата просто не се получават.

В коридора към вашия кабинет се виждат толкова корици, брой след брой, забавно ли ви е все още да правите списанието или след толкова години, се превърна в рутина?

–     О, това е най-забавното нещо. Дигиталното трансформиране изцяло преобърна нашия бизнес и то за по-добро.Стана по-трудно. Но е далеч по-вълнуващо. Не бих казал, че някога сме се чувствали самодостатъчни като списание. Но се чудя защо хората тичат навън и крещят все едно, че светът е свършил. Не, с дигиталната революция ще има печеливши и губещи. Както във всяка революция. Трудно е. Вие знаете добре това. Трябва да се адаптирате, защото ако не го направите – сте прецакани. Умирате.

Ако трябва да работите за друго списание,кое ще изберете?

–     Не мисля за това.

Добре де, ако ви дам пет лири, кое списание ще си купите?

–     Най-доброто списание на света е The New Yorker. Не бих казал, че искам да съм редактор на The New Yorker, защото няма да бъда добър редактор. Но това е най-доброто, което съществува на пазара.

* Проект Иноваторите на егоист и Дарик радио е вдъхновен от Innovation Starter. Заедно вярваме, че добрите идеи и иновативния подход помагатда се развиваме. Всякаседмица Константин Вълков представя хора с различни професии,които вдъхновяват.Проектът стартира вначалото на 2011 годинас интервюта с Ричард Куест (водещ в CNN), Йорген Виг Кнудсторп (шеф на Lego), Хидетоши Наката (футболист и предприемач), Енрике Пенялоса (кмет на Богота), Елиф Шафак и Исабел Алиенде (писателки), Магнус Карлсен (световен шампион по шах) и много други.Интервю номер 59 в проект Иноваторите:Дилън Джоунс,журналист

Повече за Innovation Starter тук:

Книгата Правилата на Мистър Джоунс е издадена в България от Сиела.