Идеята за разговор с Елина се върти в главата ми от няколко месеца и все плановете ни се разминават – телефонни обаждания, размяна на мейли, после пак… Миналата седмица след поредна случайна среща с Калин (Калин Руйчев), една от онези случайни важни срещи, си напомних, че трябва пак бързо да уговоря среща с Елина, най-сетне да се случи интервюто, да си поговорим…

Elina Kechicheva / Talent and Partner

Сесията й за Missoni, която е една от последните, които Елина прави, беше част от вдъхновението екипа на Дарик да се впусне в одисеята „летен вестник“. Онзи effortless cool, така да се каже, който излъчва, винаги е вдъхновявал за какво ли не – а това лято и за създаване на печатно издание, отпечатано на достатъчно добра хартия, в голям формат, което да покаже, че принт изданията далеч не са мъртви, ако бъдат направени както трябва. Но това е друга тема.

Elina Kechicheva / Talent and Partner

Елина е базирана в Париж, но е от онези frequent fliers, които буквално не можеш да уловиш. Днес е тук, утре там, а след това и тя не знае къде. Когато си говоря с нея, за да уговорим срещата в сряда, прехвърлям пак фотографии от сесията за Missoni, а после и от юнския брой на Numéro, японското издание, където също откривам името й. Не е тук мястото да изброявам медиите, за които е снимала, но е вече 11 часа и време да си поговоря с Елина.

Elina Kechicheva / Talent and Partner

Константин Вълков: Поправи ме, ако греша, но водата присъства в работата ти. Натъртвам на „присъства“. Кой е първият ти спомен от море и фотография, когато нещата се получиха?

Елина Кешишева: Това е доста интересен въпрос, не съм си го задавала самата, защото морето присъства в живота ми от ранно детство. Аз съм родена в Бургас, израснала съм в Бургас. От съвсем малка е това – плуване, „киснене“ във водата, това е част от живота ми. Подсъзнателно винаги съм търсила тази естетическа връзка между човека и морето.

Elina Kechicheva / Talent and Partner

Не бих използвала думата „вода“, по-скоро е „море“. Даже океаните. Тази мистична връзка, която съществува между човека и големите пространства. Чувствам се близка до морето, до океаните, обожавам вълните. Така че е съвсем нормално тези неща да се появяват в творчеството ми.

КВ: Фотографиите ти изглеждат лични, открити. Това значи ли, че зад този краен резултат стои едно време, което отделяш за моделите си. Прекарваш ли повече време с тях? Каква е тактиката ти, грубо казано?

ЕК: Тактиката ми е да се отнасям с тях като пълноправни членове на екипа, което – уви – не се случва винаги. Интересувам се от тях като личности, като хора, голяма част от тях са много млади. Чувствителни са, те имат нужда да са разбирани, да са уважавани, да са харесвани. Личното ми отношение с тях, дори да не е много задълбочено, все пак се опитвам да им покажа, че от моя страна има много уважение, както и разбиране за това, което правят.

Elina Kechicheva / Talent and Partner

Elina Kechicheva / Talent and Partner

КВ: Работиш в индустрия, с която си свързана от години, плуваш в свои води. Би ли се занимавала с друг тип фотография?

ЕК: Да, определено. Общо взето фотографията е доста отворена система и специализиране, както моето в модната фотография, не ознавача, че отказвам други възможности. Мисля, че е важно да се изгради един личен поглед. Това изграждане обаче е и разрушаване в някакъв смисъл, защото аз много обичам и се базирам на тази фраза на Пикасо, прощавай, не я цитарам точно, но тя е „отне ми цял живот да се науча да рисувам като дете“. Изграждането на един личен стил, както казах, е толкова изграждане, колкото и разрушаване на идеи, на схеми, на схематично мислене. Човек трябва много често да се оглежда около себе си и да се насилва да забрави неща, които е видял, за да може да погледне на чисто. Без задна мисъл, без задни идеи. Визуалното влияние на нещата, които ни впечатляват… работата ни трябва да е изчистена от тези външни влияния.

Elina Kechicheva / Talent and Partner

В началото всъщност нямах такива влияния, нямах фотографска култура, вдъхновението ми идваше от емоции и от литература, не беше визуално вдъхновение. Не познавах работата на много фотографи, не можех да я апликирам, да кажа – а, това ми напомня еди на какво си, това ми харесва. С времето, когато изграждаме една култура в професията си, това е чудесно, но е и страхотна пречка. Защото много често се влияем от нещата, които виждаме, дори и подсъзнателно. Снимаме неща, които ни карат да се чувстваме сигурни, че са харесвани. Тоест – вече имаме някакво потвърждение.

КВ: Говориш за личен поглед, да допълним темата с т.нар. „определен стил“ на даден творец. Не пречи ли това за развитието на кариерата му. От една страна, творецът е лесно разпознаваем с този „определен стил“, но от друга това сякаш поставя рамки на развитието му. Как би коментирала.

ЕК: Виж сега, стилът е много опасно нещо. Стилът е чудесно, но и опасно нещо. Колкото ни помага, толкова ни пречи. На първо място, фотографи, които изграждат такъв запазен стил и работят в този стил до края на живота си, много често изпадат в онова спадане на нивото на творчеството към края. Докато например, един художник като Люсиен Фройд, който е сменил 15 хиляди пъти стила си, докато открие нещо, което е наистина толкова изключително негово. И след това го използва не толкова като стил, колкото като платформа, за да създава други неща.

 

Elina Kechicheva / Talent and Partner

Стилът е толкова общо понятие. Стилът би трябвало да е моментния поглед върху нещата в зависимост от нашето емоционално състояние. Стилът трябва да е огледало на персоналността ни. И да, стилът може да е голяма клопка, определено.

КВ: Продължава ли нещо да те изненадва в тази индустрия, цикличност ли е всичко. Ето сега – последната вълна е Върджил Абло, този бум на streetwear, в модата сякаш има раздвижване на пластовете, а в модната фотография какво се случва?

ЕК: В момента, уви, нещата в модната фотография с в застой, по мое лично мнение. Имаше интересен момент с пристигането на младия британски фотограф Харли Уиър, която малко раздвижи нещата, но се получи огледален ефект и мнозина започнаха да правят точно същите неща. Модната фотография от раздвижване тръгна към униформено представяне. В момента нещата са малко – не бих казала хаотични, защото хаосът е хубаво нещо в творчеството. Не са хаотични, а са малко тромави. Скучни са. Но аз мисля, че след всеки застой винаги има експлозия. Има някакво голямо движение. Така че се надявам следващите няколко години да има раздвижване.

Elina Kechicheva / Talent and Partner

Колкото до т.нар. streetwear, това стана институция. Стана нещо утвърдено и загуби бунтарския дух, както и философията, която носи. Всичко в streetwear е толкова комерсиално днес, всеприето.

КВ: Кой беше онзи момент, онази фотография – дори да е свързано с висок хонорар, в който ти разбра, че си добра в това, което правиш. И можеш да се изхранваш с този занаят?

ЕК: (смее се) Това са два различни въпроса обаче. Не са свързани моменти. Ще ти отговоря на първия, но с малко притеснение, че звучи изключително претенциозно, но е истината. Първият път, когато взех камерата и направих снимки, беше с моя бивш съпруг (Давид Белмер), бащата на дъщеря ми, който вече беше фотограф, а аз още се занимавах с моделство. Бяхме заминали, той трябваше да прави едни снимки. От чисто любопитство взех камерата и изснимах няколко филма. Става дума за период, в който дигиталната фотография още не беше навлязла. Снимах неща, които много ми харесаха, които намирах за изключително красиви. След това видях снимките и реално погледнато три от тях бяха наистина красиви. С тези три снимки отидох да видя един арт директор, който се казва Патрик Реми и който взе и трите за една негова книга. И след това каза, че е показал снимките на Нан Голдин, която си остава един от големите фотографи на 20 век. Тя ги е харесала изключително много и е питала кой е този фотограф. Та в някакъв смисъл всичко стана бързо, но не стана лесно. Това, че правиш хубави снимки не означава кой знае какво. Това е само началото на работата.

Elina Kechicheva / Talent and Partner

Фотографията, като повечето творчески неща, е чудесно нещо. Имам талант, но много хора имат талант. След това има много неща, които влизат в играта. И тези неща вече решават дали ще сме добри в това, което правим, защото чистият талант е чудесен за едно платно от една голяма магистрала, след това трябва желание, упоритост и много други неща. И много, много работа.

Elina Kechicheva / Talent and Partner

КВ: Кое е нещото от тази поредица, което не ти харесва, ама изобщо не ти харесва?

ЕК: Дисциплината. Аз съм изключително недисциплиниран човек и това много ми пречи. Докато в младостта ми това имаше някакъв чар, а и компенсирах с това, че всичко се случваше на скокове – без постоянно движение. Това работеше добре, придвижваше ме в кариерата ми, но днес имам нужда от нещо по-постоянно, по-стабилно и се опитвам да го изградя.

Elina Kechicheva / Talent and Partner

 

Elina Kechicheva / Talent and Partner

КВ: С каква камера снимаш. Коя е тази, която носиш винаги със себе си или би го правила?

ЕК: Не е само една. Снимам на филм. Минавам през периоди, когато снимам с различни камери. Имам един Hasselblad 500; имам един Rolleiflex, който е изключително разбит, но е една от най-любимите ми камери с една прекрасна оптика, която се казва Xenotar и се намира много трудно; имам също Pentax 6×7, от които имам пет броя, защото се чупят лесно. Това са т.нар. средни формати камери. Отделно снимам и на 36-милиметров филм, така че имам доста камери, които обичам. Може би Hasselblad е онзи, който е по-специален, защото с него започнах фотографията. И още го имам, и още работи, и още не е поправян вероятно повече от 20 години, работи при всякакви условия, а аз не съм от най-грижливите хора. Уви, нямам този майчински инстинкт, който повечето фотографи имат към материалите си. И общо взето – мятам ги в един сак, завивам ги в един кашмирен пуловер и така (смее се).

КВ: Тоест, правилно ли разбирам, ако съветваш тези, които искат да захвърлят телефоните и да се занимават по-сериозно с фотография, да започнат с лентова камера?

Elina Kechicheva / Talent and Partner

ЕК: Не, не бих посъветвала. Това е защотго аз започнах с филм и подсъзнателно свързвам нещата с цялата процедура, която е целия процес на обработка на филма, направих си собствена лаборатория, в която правя сама всичко до принтовете. Но човек може да направи прекрасни неща с дигитална камера. И може би при започване човек трябва да види къде отиват вкусовете му, къде го тегли окото му. И това е много по-лесно с дигиталната фотография. От друга страна, с дигиталната фотография е и по-трудно, защото снимките са малко по-некрасиви, да го кажа така. На лента винаги една снимка ще изглежда по-добре, отколкото ако я вземеш като дигитална. Това е плюс, когато си вече установен във фотографията, но е минус, когато започваш във фотографията, защото те подлъгва да смяташ снимките си за по-хубави, отколкото са. Филмите давата нещо над, нещо повече, което не винаги ще имаш, ако снимаш дигитално. Бих посъветвала хората да започнат да снимат дигитално. И след това да решат какво правят. А дали се снима с телефон или с нормална камера, общо взето фотографията се базира на много елементарни принципи, така че не бих казала, че устройството е важно, поне в началото.

КВ: Какво слушаш в момента?

ЕК: Знаеш ли, слушам един прекрасен албум на Piers Faccini, а от него една конкретна песен, чакай сега имам плочата някъде тук, за да намеря песента, изключително красива е. Нарича се Resta La Maree. Толкова красива песен, че нямам думи.

(слушайте цялото интервю по Дарик радио в предаването Дарик кафе с Михаил Дюзев)