„Книгата беше написана с идеята да бъде полезна“ бърза да ми сподели Весела Ножарова още преди да съм задала и първия си въпрос, който в крайна сметка идва от нея. „Ти прочете ли я? Какво мислиш?“ За по-добра илюстрация на отговора предпочитам да се върна назад до 1989 г., когато Весела Ножарова е на 16 г., и присъства на изложба на група „Ръб“ в Пловдив. Възмутени глави едва ли ще бъдат обърнати днес при вида на творби като тези, които членовете на групата представят в този момент – двуметрови силуети на човешки бюстове направени от различни материали, а върху главите им поставени подобно на пънкарски гребени елементи от символиката на социализма – петолъчки, сърпове и чукове. Инсталацията, озаглавена „Пънка“, е дело на художниците Кольо Карамфилов и Димитър Митовски и е емблематична част от най-ранната и изключително динамична история на съвременното българско изкуство. Доскоро за тази творба, както и за много, много други бяха чували единствено „посветените“ – художници, куратори, изкуствоведи и онези заинтересовани, посетили изложбата или запазили изрезки от вестници, като самата Ножарова. С „Въведение в българското съвременно изкуство“ тази история става достъпна за всеки, който би имал любопитството да отгърне страница първа. От там нататък нещата тръгват от само себе си. Книгата предразполага със своята синтезираност, яснота, увлекателност на разказа и изобилие на изображенията. За отправна точка на написването ѝ служат лекциите, които Весела Ножарова изнася в Пловдив и София, в рамките на платформата „Въведение в съвременното изкуство“ на фондация „Отворени изкуства“. За процеса на превръщането им в книга, възможностите на съвременното изкуство и спецификите на българското, разговаряме с нея.

Снимка: Весела Ножарова, © фотограф: Галя Йотова

ДМ: Защо прие да напишеш „Въведение в българското съвременно изкуство“? Какъв беше замисълът  на книгата?

ВН: Честно казано, ако Веселина Сариева (директор на фондация „Отворени изкуства“, бел. а.) не ми беше дала идеята да превърна лекциите в книга, нямаше да се сетя. После ми се стори толкова логично, толкова добра идеята, че дори не си спомням да съм имала някакви колебания. А книгата си постави една, как да кажа, просветителска задача. Умишлено съм избягвала сложна терминология, претенциозни анализи и изкуствоведски интерпретации. В същото време съм се старала да бъда много прецизна по отношение на думите, които въвеждам и използвам. Избягвала съм например думата артист, която според мен е неприсъща на българското изкуствоведско говорене, но в един момент беше въведена с желанието за открояване от обичайния български художник, който рисува картини. Подобно разделяне не е много коректно, защото всички те са художници, независимо с какво изкуство се занимават. Старала съм се да бъда и максимално близка до това, което художникът е искал да каже и което съвременниците на определена изложба са забелязали и им е направило впечатление. Това ми се струваше най-коректно спрямо историята, защото ние днес можем да тълкуваме много неща както искаме, но когато един художник или една изложба се появяват в пространството, те създават определен вид вълни, има своето въздействие, някои неща се коментират, други – не. За мен това беше по-важно, отколкото какво сега аз мисля за тези или други творби. Старала съм се да не поставям личността си върху съдържанието, а да гледам какво е било спрямо времето, в което нещата са се случили. Мисля, че когато има книга, това ти дава някакво усещане за история, за стабилност. Това беше една от целите.

ДМ: Колко време ти отне да я напишеш?

ВН: Преди точно пет години, бях бременна с второто ми дете, когато Веселина Сариева дойде и ме покани да направя книгата. Така, че се водя по неговата възраст. Когато родих и синът ми стана на 8 месеца, сутрин го оставях на майка ми и ходех да пиша в библиотеката на Художествената академия, където е много спокойно, има много книги, списания, вестници, каталози. Цялото писане на книгата отне може би около 6 месеца, но после имаше много редакции, прибавяния,  вътрешни промени. Изненадващо много време, може би близо две години, отне събирането на снимките. Оказа, че е много трудно да се намерят, с много ходене по хора, с много молене. Но основата на книгата е в илюстрациите. По принцип никога не пиша лекциите си предварително. Изграждам ги през изображенията, които идват в последователност спрямо темата. Затова и при самият процес на писане, снимките бяха тези, които послужиха в известен смисъл като отправна точка. Независимо дали става въпрос за произведение, за художник или изложба, което е описано, трябва да се види. Един от образците ми в този смисъл беше книгата на Катрин Мийе, „Съвременното изкуство във Франция“, от 1994 г. (Catherine Millet, L’art contemporain en France, бел. а.).

ДМ: От кога се интересуваш от изкуство?

ВН: Наскоро си дадох сметка, че нищо друго не съм се опитвала да правя. Аз съм от семейство на художници. Майка ми и баща ми бяха сценографи в театъра в Благоевград, но аз никога съм  мислела да стана художник. Въпреки това, винаги съм знаела, че искам да се занимавам с изкуство. Пазя цели папки, в които са събирани изрезки от вестници за различни изложби от 90-те. Тази ранна ориентация после много ми помогна и никога не съм имала колебания какво искам да правя. Това ми беше много полезно и за книгата, защото съм видяла много голяма част от изложбите и събитията, за които разказвам.

Снимка: Премиера на книгата в Софийска градска художествена галерия, 11 юни 2018. От ляво на дясно Манол Пейков, Весела Ножарова, Веселина Сариева © архив фондация „Отворени Изкуства“

ДМ: Беше ли скептична към съвременното изкуство тогава?

ВН: Да, определено. Спомням си Биеналето за съвременно изкуство в Истанбул от 1995 г., на което ходихме един цял автобус български художници. Тогава градът, с целия му кипящ живот ми се стори много по-интересен от изложбите. Като цяло, съвременното изкуство е голямо предизвикателство, то те кара да бъдеш активен, да мислиш, да четеш, да се образоваш. В него има много повече потенциал за гледащия, за развитието му.

ДМ: В момента се занимаваш основно със съвременно изкуство. Би ли работила и върху друг период?

ВН: Винаги съм смятала, че за един изкуствовед предизвикателството в съвременното изкуство е много по-голямо, защото участието му, както това на куратора може да е много голямо. Но интересът ми не е само в съвременното изкуство. Аз съм се занимавала и се занимавам в известен смисъл и с по-традиционни форми. Особено ме интересува българското изкуство от 60-те и 70-те години и структурата на художествения живот през този период. Вътрешната динамика там е много по-сложна и по-трудна за разчитане. Имам да пиша и докторат за методите на финансиране по време на късния социализъм и влиянието им върху художествената продукция. Винаги съм смятала, че българското изкуство е едно цяло. Няма съвременно, не-съвременно, цялата история на изкуството е една обща и с много сложни връзки помежду им. И затова вярвам, че трябва да се знае повече за всичко. В момента сме изпаднали в някаква умишлена или неумишлена амнезия по отношение на българското изкуство. Има цели поколения, които не са чували за художници от началото на 20-ти век или дори от 60-те години. Ние имаме много слаба култура по отношение на това какво се е правило във времето, може би защото имаме слаби институции, които не умеят да разказват, да въведат тази история в художествения живот. Има студенти в Художествената академия, които не знаят дори три имена на български художници. Това се дължи в известна степен и на самите художници, които могат да са изключително невнимателни спрямо това, което оставят в историята и зад себе си.

ДМ: Какво би дало повече видимост на тези художници?

ВН: Обществото просто не ги прави героите на деня. Футболистите са герои на деня. Политиците са герои на деня. Хората на изкуството, с изключение на единици, не се припознават като истински герои. Историята на изкуството в България не получава този ореол, който позволява на легендата да се задвижи. Много са факторите нещо да влезе в устата на всички и да бъде припознато. Много е комплексна работата на една музейна или държавна институция. Затова нямаме и колекционери. Колекционирането е обучение, натрупване на знание. Колекцията е форма, израз на това знание. Не става въпрос да вземем едни деца и да ги сложим да прерисуват едни картини. Образователният процес се изгражда отвсякъде, когато самото общество говори за изкуство и го смята за нещо важно. Винаги са ме изумявали хората, които ти казват „Добър ден, аз не харесвам изкуство.“. Как така не харесваш, какво изкуство не харесваш, къде си го видял това изкуство, че не го харесваш? Единствено в България можеш да срещнеш толкова много хора, които се гордеят, че не харесват изкуство. Въпреки това, до известна степен съм доволна от това, което се случва в момента, има много галерии, много млади хора, които ходят по изложби.

Снимка: Даниела Костова, „I Am Whatever You Want Me To Be“, 2008, дигитален принт

ДМ: А какво следва след съвременното изкуство?

ВН: Това е много голяма тема и има страшно много неща, които са написани по нея. Можем ли да говорим за постсъвременно или се завъртат нещата? Според мен изкуството вече няма никаква граница, може да прави всичко и по всякакви начини. Може да се върнеш към класическо изкуство и то пак да е съвременно.

ДМ: Някои от художниците, за които разказваш в книгата и които в края на 80-те и през 90-те започват да се занимават с т.нар. тогава неконвенционално изкуство, после се връщат към много по-класически форми. На какво се дължи според теб това?

ВН: Така е, някои художници даже определят това като период на забавление, на глупости, на който не са гледали сериозно. Истината е, че много от тях се връщат към класическите форми, защото пазарът е там, почитателите им са там. Не виждат смисъл. Има художници, които изпадат в краен консерватизъм, до степен, че започват да правят творби, които напомнят картини за холово обзавеждане. 90-те години бяха време на много тежки кризи, на икономически и социални поврати, в което много от стойностите на обществото се разбиха и хората изживяха невероятни шокове. Има художници, някои от тях със семейства, които в един момент просто губят всичко, особено ако са били в много добри позиции по времето на социализма и са се радвали на един добре осигурен и ясен пазар. В един момент всичко това просто изчезва. Познавам колеги на моите родители, за които това беше буквално краят на света. Те никога не успяха да се адаптират към новия свят. Има много други художници, на които точно през 90-те им излиза комерсиалната слава. Естествено изложбите се променят, картините стават по-малки, а рамките златни и по-скъпи. Пазарът много силно се изменя през тези години. Както и идеята за това какво е изкуство, какво е художник. 90-те години са много опасно време. Имат късмет тези, които тогава са все още млади, които започват тепърва да учат, да излизат в чужбина, знаят езици, защото за едно друго поколение трансформацията беше абсолютно невъзможна. Единици са тези, които успяват да се ориентират още през 80-те накъде отиват нещата и да се възползват от промяната на времето.

Снимка: Кадър от премиерата на книгата в Софийска градска художествена галерия, 11 юни 2018 © архив фондация „Отворени Изкуства“

ДМ: Пазарът на изкуство обаче е почти отсъстващ като тема в книгата. Защо?

ВН: Така е, отсъства. Особено през 90-те години пазарът изобщо не е фактор. Много от художниците правят неща, които стават за пазара и други, които изобщо не стават, които са в сферата на идеите. Още си спомням  колко се говореше за инсталацията „Един час“ на Правдолюб Иванов, която беше закупена за частна италианска колекция. Сега познавам доста повече художници, които продават и живеят от изкуството си, най-често живопис и фотография и други обектно ориентирани неща, които могат да бъдат колекционирани. Пазарът е най-слабата ни страна и мисля, че това е свързано изключително с образованието. В известен смисъл тази книга беше необходима и за тези, които тепърва биха тръгнали да колекционират и искат да знаят повече.

ДМ: Какво според теб оправдава липсата на подобна книга досега?

ВН: Може би не се беше появил човек, който да е едновременно вътре и вън, с историческо отстранение от времето и в същото време в близка и добра връзка с това, което се е случило. Не  е тайна, че в съвременното българско изкуство от 90-те има изключителни противоречия, скандали и драматизми и в известен смисъл участниците в неговата история нямаше как да седнат заедно и да напишат тази книга. Аз се опитах да помиря различните истории и да ги сложа в едно, това също беше една от идеите.

ДМ: В посвещението на книгата можем да прочетем: „На моето семейство и Св. Р.“. На Светлин Русев ли е посветена книгата?

ВН: Да, той почина три дни преди да влезем в печат. Извън семейството ми, Светлин Русев е човекът, който ме е  подкрепял независимо какво правя. И независимо, че той винаги се е интересувал и се е занимавал със съвсем различен тип изкуство, винаги е стоял зад мен и всичките ми начинания, без да получа какъвто и да било коментар от него. А той беше много силен, много впечатляващ човек и много добър също така, който аз много се гордея, че ме е подкрепял.

Снимка:Кадър от премиерата на книгата в Софийска градска художествена галерия, 11 юни 2018 © архив фондация „Отворени Изкуства“

ДМ: Променили се погледа ти към българското изкуство с написването на книгата?

ВН: До известна степен и то най-вече в личен план. Промених отношението си към различни художници, изпитах и доста разочарования, а същевременно и едно ново чувство на уважение към някои автори, към начина, по който те гледат на миналото, на колегите си.

ДМ: Можем ли да очакваме втори том?

ВН: Според мен е логично след 10 години да има ре-актуализация, защото това е историческа книга и тя може да се надгражда. Това е добър отрязък от време, за да се види кое е оцеляло и кое не.

ДМ: Довърши изречението „Нямаше да стигна до тук, ако…“?

ВН: Ако не изпитвах една малко наивна любов към изкуството и към това, което правя.

Снимка: © архив фондация „Отворени Изкуства“, 2018

„Въведение в българското съвременно изкуство 1982 – 2015“ се издава на български и английски език от издателство „Жанет 45“.

Весела Ножарова (р. 1974) е критик, изкуствовед и куратор. Има магистърска степен по История на изкуството в Художествена академия, София. Работила е в СБХ, в галерия „Ирида” и Ата – център за съвременно изкуство. От 2003 до 2006 е програмен мениджър за визуални изкуства в Център за култура и дебат „Червената къща”, София. През 2007 е куратор на българското национално участие в 52-то Венецианско биенале за съвременно изкуство, а през 2008 – асистент куратор на 11-то Архитектурно биенале във Венеция. Била е куратор на редица изложби в България и в чужбина. През 2008 става член основател на фондация „Изкуство – дела и документи”. В момента е куратор на галерия „Credo Bonum”, София.