КВ: Преди колко години си завършила НАТФИЗ?

ЛН: Четири.

КВ: От дистанцията на тези четири години какво не ти харесваше в обучението в НАТФИЗ?

ЛН: Когато влезнах в НАТФИЗ не ми харесваше липсата на време. Пропусках много важни лични събития, семейни. После разбрах, че това е част от професията и най-много страдат близките ти от това. От гледна точка на обучението – не ми харесва, че това е един режим, който не се променя, пуснал е някакви корени, а всъщност е нормално да има обновление, да има нови асистенти, нови реформи вътре, които вече се случват, но във времето, в което аз бях там всичко беше позакиснало. Седеше всичко в една равнина.

КВ:  Театърът не е ли едно модерно, иновативно, развиващо се, експериментиращо изкуство, не трябва да е прашасало.

ЛН: Ами то не е прашасало, защото младите хора, които идват са съвременни, вървят с времето. Естествено, че има някакви принципи, на които се базира всичко, някакви големи хора, които са създали норми и системи, по които върви театралното обучение, но една институция като седи с едни и същи хора, като някои от тях също са спрели развитието си, в някои звена, има такова нещо като прашасване. И това, което си говорихме, че когато хората стоят на едно място започват да закисват, започват и да не виждат какво се случва навън, да не виждат какво се случва и извън тях. Това се отразява в работата, в обучението. Ние стоим и говорим за проблемите си, но нещата не се променят и ние пак сме недоволни. Въпреки че едно от нещата, които се случиха бяха студентските стачки, което означава, че младите са будни, мислят, те са някакви будители, искат да променят, а в по-горните етажи нямаше промени и това беше притеснително.

КВ: Много се говори за приятелствата в НАТФИЗ? За различните класове там и как във всеки клас има някакво особено приятелство, някаква сплотеност. Какво се случва с тези приятелства, когато завършите, когато попаднете в конкурентна среда? Усеща ли се конкуренция между теб и хората от твоя клас, от другите класове?

ЛН: Ми да, но защо не. Това е супер. Не е някакво състезание, но естествено е, че ти за себе си искаш да си готин, да се развиваш, да си с повече умения и като видиш, че някой прави нещо различно, ново, си казваш: „ей, и аз искам да го правя“ и ти започваш да го правиш, после някой друг се зарибява и така. Има готина конкуренция, но тя е по-скоро в това, че виждаш, че някой прави нещо яко и искаш и ти да можеш да го правиш. Това развива, не го приемам като лошо. Да, има конкуренция и това е смисълът, трябва да се подбутваме и това е стъпало.

КВ: Коя беше последната постановка, роля, която истински те затрудни?

ЛН: Всъщност последната – „Маркиз дьо Сад“. Процесът беше с прекъсване. Работата беше три месеца, след това по здравословни причини на един от колегите прекъснахме, после дойде лятото, в същото време вече бяхме започнали да работим по друга постановка, която септември пак я подновихме, трябваше да я спрем, за да възстановим „Маркиз дьо Сад“, и накрая трябваше за пет дена да възстановим представлението. На мен това ми се струваше невъзможно – голяма работа, голяма тема, историческа личност. Предишното такова голямо нещо, което ми се е случвало в кариерата беше Шекспир и просто хвъркваш в небето и не знаеш кога ще се върнеш на земята. Беше ми много трудно, но струва ми се имаше леко отлепяне.

КВ: А какво правиш с роли, които са ти скучни? Имаш такива най-вероятно?

ЛН: Знаеш ли, те не са скучни. Има нещо в репетиционния процес, някъде не сте се разбирали добре с режисьора, не сте говорили на един език и оттам идва бъг в системата и после той си тръгва, а ти стоиш и си: „Добре, хубаво, а оттука накъде?“. Това е готино, защото ролята вече си има скелет, няма накъде да избягаш, но ти мислиш нон-стоп какво трябва да промениш, какво да развиеш. Не можеш да си кажеш просто, че не е станало, няма как, щом не е станало сега, значи има накъде още да вървиш. Трябва да те научи това на нещо, не трябва да ти е скучно, търсиш си това, което ти е интересно.

КВ: Как усещаш публиката всеки път или не я усещаш?

ЛН: Това е един от най-любимите моменти. Когато се работи едно представление залата е празна. През различните етапи си мисля как след някакво време тая зала ще е пълна, чудя се как ли ще приеме публиката представлението, какво ще се случи. И вече, когато започне да се пълни залата, всеки път е различно. Понякога е толкова тихо, муха да бръмне ще я чуеш, а друг път е някаква глъчка – всички се смеят, забавляват се, нещо си бърборят, направо се чудиш какво е това настроение долу. Чудиш се какво се случва, когато са толкова концентрирани, друг път толкова разсеяни, когато влизат. Нашият театър (Т „Българска армия“) пътува много и е много интересно, когато се срещаме с публики от различни градове. Там хората са зажаднели за изкуство, защото там им се предлагат, в повечето случаи, неща с неособено художествено качество. И това го казвам, защото самите те, след някои представления, идват при нас и ни благодарят, че от толкова време не са гледали нещо такова, че сме дошли, казват ни, че им се иска по-често да гледат такива неща. И  телевизията ни засипва с глупости, зацапва ни очите и това, че има хора, които живеят в по-малки градове не означава, че ти трябва да играеш „ей-така-да-мине“. Публиката е много сетивно същество, тя усеща, когато не си честен с нея, когато играеш „ей-така-да-мине“, когато си кажеш „абе, днес може и така“. Не, не може. Тя не прощава, вижда много добре, самата сцена е лупа, всяко твое мързелуване се вижда. Ти трябва да си честен с публиката, най-малкото тя е дошла при теб, платила си е да те гледа. Достатъчно други хора я лъжат, не е нужно и ние да я лъжем.

КВ: Ако театрални актьори можеха да се издържат само от театър, щяха ли да участват и в телевизионни продукции, или в телевизионните продукции има друг чар, професионален, който ги кара да участват там?

ЛН: Аз не смятам, че телевизията е нещо лошо, но нашата не предлага най-доброто качество. Винаги се бърза, винаги има оправдания като „няма време, няма средства, това сега не е важно“. От всякъде нещо се щипе, ами как ще стане, как ще стане нещо смислено като нещо все се прикрива, ограбва, ми не може. Телевизията има своя смисъл, но аз тук не го виждам. Всички гледаме чужди програми, предавания, вечерни шоута, които са добре направени, забавни, смислени, но там се правят по друг начин нещата, не знам. Телевизията си дава своя опит, не е лошо човек да се сблъска с нея.

КВ: Каква роля ти се играе сега в киното, в театъра? Какво ти се пробва, експериментира? Едно нещо.

ЛН: Много ми се снима филм в епоха, нещо за английското общество. Аз от някакво време гледам и такива филми, задълбала съм там. Цялата тази приказка, която е там – много ми харесва. Искам да има боеве, да яздя кон, в някакви красиви градини да се разхождам. Много ми хареса „Фаворитката“ като филм и си казах, че и аз искам такова нещо да снимам, да правя, да живея. Имам чувството, че в предишен живот съм живяла в такова време и много ми се иска с машина на времето да прелетя в такова време.

КВ: Кое име на персонаж супер много ти е харесвало, която ти си играла?

ЛН: Сега последно, може би е за това, но Мадлен от „Маркиз дьо Сад“. Това име много ми харесва.