Бал на дебютантите е проект на Дарик радио и на egoist.bg. Защото винаги сме се вдъхновявали от смелите млади хора, които застават пред останалите и споделят своята истина. Независимо дали става дума за политика, култура, изкуство. Точно сега има толкова много креативни млади гласове, българи – артисти, фотографи, художници, сценографи, музиканти, илюстратори, които създават новата среда. Бал на дебютантите: аудио, дигитален и принт проект за младите креативни революционери тук.

Епизод 1: Севда Семер, художник
@supakafka

Ще откриете името й на хубави места. Веднъж ще е картина, друг път фотография, след това илюстрация, а изведнъж утре – интервю или текст за книга, вчера – текст за храна или за личен дневник, кой знае какво ще е вдругиден. Севда е първият гост в поредицата ни „Бал на дебютантите“.

КВ: Какво мислиш за дисциплината?

Севда Семер: Предполагам има два начина да говоря за това. Дали я следвам и дали я препоръчвам. 
Дали я препоръчвам не знам, мисля, че всеки трябва да
 реши, а за себе си, как да кажа… Имам два проекта, които съм приела да правя всеки ден
в рамките на една година, някакви хора ми даваха нещо като обратна връзка, че
 след това ще се изтощя и ще започна пак да искам да
 правя някакви такива спонтанни неща. Обаче аз,
 когато приключих тези два едногодишни проекта започнах един, който е петгодишен. За мен това е важно. Дава ми
някаква структура, дава ми някаква възможност да си 
организирам дните. Мисля, че има някакъв такъв мит, че
художниците трябва да са много разхвърляни, аз пък имам
списъци с неща, които трябва да направя. Подреждам си
студиото много често, тези неща са много важни за мен.
 Дават ми възможност да работя по начин, в който има смисъл за мен и в който някакви неща се случват.
 И понеже много вярвам в натрупването на дните, на усилието, на нещата, които правиш, на материали,
които постигаш и с които работиш. За мен това е важно.

КВ: Разкажи малко за първия или последния проект, свързан с дисциплина. Какво представлява?

Севда Семер: Може би първият проект, свързан с дисциплина, е бил 
проект, който съм правила,
 когато съм била на пет. Нямам спомен, разказват ми за него съседи. Имала съм някакви 
приказки, които съм им разказвала, като съм стигала
 до тях с някаква кола, направена от кашон, карала съм до тяхната къща, и съм им разказвала истории. Всъщност на всички съседи 
съм разказвала различни истории и те са били дълги, продължавали са месеци наред. Самите хора са забравяли в някакъв момент накъде отива
 цялото това нещо, как е започнало всичко, тази история.
 Аз нямам спомен за всичко това. Тази идея за някакви неща, които се случват много дълго. Тоест цялата продължителност на нещата.
 И колкото повече се разтегля, толкова по-добре.
 Като започна да мисля за нещо, естествено има и някакви
 спонтанни моменти, това е също много, много важно, но когато започна да мисля за нещо, искам да мисля за него
няколко години. И след това то просто да се случи.

КВ: Да приемем, че дисциплината е свързана с правенето
 на един проект дълго време, постоянно, по едно и също време. От една страна думата “постоянно” е с навярно положителен оттенък, но от друга страна някой може ли да каже: „та това е инат“?

Севда Семер: Аз не знам дали инат е лоша дума. Със сигурност има някакво
 преодоляване на себе си. Ако трябва да избирам – ще стоя в къщи и ще чета книги, ще си готвя яйца, но трябва да имам усещането, че преодолявам
 някакви неща, че преодолявам себе си. Имам усещането, че при всички е така – като работим и имаме усещането за някакво съмнение, желание да избягаш от това, мързел, всякакви неща. Неща, за които ние не говорим, защото не са много
приятни. И този «инат», може би, е като противодействие
 на всичко това. Всъщност май не е толкова лош сам по себе
 си.

КВ: Кога си недисциплинирана?

Севда Семер: Когато трябва да отида на зъболекар. Иначе в работата си,
когато работя по някакви много големи неща или правя
 някакви много малки формати, свързани с дневници, с някакъв 
вид документиране. Някакви неща, които се случват постоянно. Или правя някакви неща по 3 метра и са много
големи наистина, има много боя, много движение. Аз не мога 
да седна и да мисля: «Добре, сега ще нарисувам това».

Някак това е нещо много по-спонтанно. И тогава липсата
 на дисциплина е в това, че аз започвам много да цапам, 
 всичко става в боя. Сложих си едно огледало на изхода на
 студиото, за да мога като излизам да се погледна и да видя 
дали всичко е наред. Има някакъв баланс във всички тези неща. И това е важното. Трябва да има и едното, и другото.

КВ: Кога работиш по-добре? Когато си щастлива или когато си
 по-приглушена, тиха?

Севда Семер: Аз въобще не вярвам, че щастието и това да се чувстваш
 щастлив от живота си, е смисълът му. Аз мисля, че това, ако се случва, е някакъв бонус, нещо хубаво. Мисля,че 
това, което се случва в някакви по-тихи моменти за мен е 
по-важно и със сигурност трябва да съм много спокойна, когато работя.

Аз не мога да слушам музика, не мога да
 мисля за някакви други неща. Ако нещо ме тревожи предпочитам да изляза от ателието, да ида да прочета нещо, да 
се разходя, да правя някакви други неща, за да се успокоя
 и след това да се върна. Със сигурност трябва да има някаква тишина, някаква вглъбеност. Важно е да влезеш в 
някакво състояние, което е извън ежедневното. Без да
 звучи супер абстрактно, но съсредоточаването, това да можеш да изкараш някакви идеи, мисля, че за мен идват в моментите, в които съм спокойна.

КВ: Oт кого търсиш критика?

Севда Семер: Това никак не е хубаво, но въобще не слушам критика.
 Рядко ми се случва да срещна някого, с когото мога да говоря за нещата, които правя. Тоест да има някакъв 
много дълъг разговор, в който аз да разбера някаква
обратна връзка. Понякога се случва някой спонтанно да
 ми каже коментар и така да променя нещо, но това не е в разговор за работата ми, а в разговор за съвсем 
други неща. В последните няколко дни аз се запознах с една
 жена, която се занимава с танц, и говорейки за танца усетих, че променя работата ми.

Опитвам се да не се занимавам прекалено много с нещата, които хората
 казват за работата ми, не защото си мисля, че съм отвъд това, а защото самата ми работа е много емоционална и по-скоро ми вади някакви неща за тях, отколкото за това, което правя. Ако си представим, че работата ми е огледало, по-скоро хората виждат себе си. Но това не е отвъд 
коментар, отвъд критика, отвъд каквото и да е било.
 Аз много мисля за това, което правя, много пиша за това,
 което правя, готова съм за по-задълбочени разговори.

КВ: Няколко пъти каза „работата“. Как изкарва пари твоята работа? Къде са парите в твоята работа?

Севда Семер: Този въпрос ме прави много щастлива в момента, защото 
в изкуството има едно такова усещане – как точно художникът
 изкарва пари е някаква много мръсна тема. Никой не говори
 за това. Ти си някакъв човек, който е отвъд това и се
 храни със светлина и цветя; и всъщност, като се замислиш, за откриването на една изложба има бюджет за вино, за човек, който ще изчисти залата след събитието, но няма бюджет за художника. И той просто
 трябва да си вземе нещата да ги занесе там и после
да си ги вземе обратно.

Аз имам щастието да имам няколко колекционера, които се интересуват от работата ми. Често хора, които не колекционират, си купуват неща от мен и те обикновено са 
огромни работи. И ги питам къде ще ги сложат, защото
 мен ме притеснява това. Това е част от начина, по който си
 изкарвам прехраната и мисля, че е важно.

Когато кажа някаква цена, зад нея има някакъв принцип, не е нещо,
 което ми идва от космоса. Опитвам се да остана честна към себе си и това, което имам като нужди, часовете, които
 влизат в работата ми, едновременно с това, някак да оставя нещата да бъдат във възможното за закупуване на една картина. Някак да се срещнат нещата в баланса.

КВ: Ти къде можеш да се поставиш в тъй наречената „родна сцена“? Първите етикети, които ти хрумват?

Севда Семер: Не знам дали това ми е интересна тема. Затова и не съм 
мислила на тази тема. Това е по-скоро нещо, което някой 
друг определя за теб. Аз винаги подхождам с някакво съмнение към хора, които казват: „аз съм част от 
 мейнстрийма“ или „аз съм част от ъндърграунда“.
 И в двете има нещо, което е дълбоко нередно.

Наистина сцената е много малка, хората се познават, 
 много е лесно да се запознаеш с някого, когото харесваш, който ти е интересен. После да отидеш да пиеш вино с него.
 Тези неща просто се случват и това е някакъв процес, хората
си говорят и се срещат. Опитвам се да стоя малко настранаи от това, не за друго, а защото това е свят, в който като
 попаднеш започва да те променя, започваш да говориш за
 работата си по друг начин. Не казвам, че това е нещо, което
 те затваря; нещо, което средата прави; по-скоро аз се чувствам така. Голяма част от моите най-близки хора не се
 занимават с изкуство и като направя нещо и те са „не знам, наистина не знам.“ Това е много важно за мен, защото
 мога да разговарям с тях, получава се някакъв диалог. Гледам да не мисля за себе си тук ли съм, там ли съм, или съм на трето място. Просто съм там, където съм и това
 е.

КВ: А самотата каква роля играе? Погледнато отстрани твоята
 професия е самотна професия.

Севда Семер: Мислила съм за идеята да работя с някой друг, в някаква
колаборация и не мога да си представя дали това е нещо, което би било ценно или по-скоро не. Мисля, че не е
 задължително да си художник или артист, за да го 
изживяваш това нещо, но се случва. Имаш някакви изживявания, говориш с хора, виждаш неща, докосваш някакви работи и след това се 
 прибираш или отиваш в някакво пространство и ги прекарваш през себе си. Този израз «да преспиш с идеята» и се будиш на сутринта – те вече са част от твоя вътрешен свят. Мисля, че не е по-важно да съм самотна, а
 да имаме някакво време да сме сами. Сигурно изглежда 
така отстрани, че трябва да си самотен, но това е време, в което си сам и работиш.

КВ: Дразни ли те лошото изкуство, грозното, пошлото?

Севда Семер: Не ме дразни, защото не се занимавам с него. Дразни ме, когато някакви плоски неща, без дълбочина, се опитват да ги представят за много дълбоки.

Дразня се, когато някой каже някакво изречение, което няма никакъв смисъл, а всички ахват, просто защото е
 добре казано или звучи интересно. Това са нещата, които
 ме дразнят, по-скоро като липса на мисъл. Аз приемам, че има някаква естетика, която никога няма
 да разбера, има някаква естетика, която ми харесва, има
 неща, които се променят. От едната страна имаме вкуса и
 нещата, които аз никога няма да харесам и това са 
нещата, с които не се занимавам. Интересни са ми дотолкова, че да мисля за своята скука към тях и защо не ми харесват. 
Дразненето идва от това, че виждам, че зад тия неща не стои 
нищо. То не е да стоят отвъд думите, защото нещата, които 
стоят отвъд думите са важни и ценни, а това е просто отвъд нищото.

КВ: Ти как възпита своя вкус?

Севда Семер: С години гледане на неща, четене на книги, гледане на
 филми. Предполагам като всички останали. Мисля, че
 всички сме леко обсебени от идеята да задълбочаваме
 някакви неща. Най-грубо казано – ти, ако обичаш един 
вид кино, ще го търсиш навсякъде. Това е някакъв вид
 задълбаване в някаква тема. Аз се опитвам възможно най-широко да гледам на нещата. В момента чета книга
 за емоциите на животните, нямам причина да
 го правя, или книга за колекциониране на пеперуди, или
 книга за антропология. Опитвам се да гледам възможно
 най-широко на нещата и да избирам онези, които са важни за мен. Пътуваш, четеш, разговаряш.

КВ: Амбициозна ли си?

Севда Семер: Да и съм доста голям работохолик. Винаги е било така.

КВ: Какво ще правиш утре?

Севда Семер: Утре ще отида на зъболекар (смее се). Имам малко работа в
студиото, защото трябва да довърша една картина.

КВ: Как ще се казва тя?

Севда Семер: Не знам. Имам много голям проблем с имената.

***