Бюрото за анахронични финансови услуги е в дъното на банковия клон и за да стигне до него, Вито трябва да мине покрай няколко работни места на служителки на банката, които се занимават с футурипотеки, анализ на социална активност, витализинг и други банкови дейности с названия, които звучат като следващото предизвикателство пред участниците в MasterSex България. Самите банкови служителки също биха могли да участват в новия сезон на най-популярния виар-формат в страната: всяка една от тях изглежда така, все едно генетичното усъвършенстване на универсалния й сексапил, феромонната й активност и емоционалната й интелигентност, е започнало броени секунди след оплождането на яйцеклетката. Вито не се чувства комфортно във физическа близост до привлекателни жени. Ако трябва да бъде напълно честен със себе си, Вито не се чувства комфортно и във физическа близост до привлекателни мъже, трансджендър и постджендър хора. В някои от по-лошите си дни, Вито не се чувства комфортно дори във физическа близост до привлекателни електромобили.

Вито е роден през 1995 година и на задължителния медицински тест при назначаването му на работа към кметството в началото на тази, оценката на биологичната му възраст беше 62,5 – със седем години и половина повече от действителната. Както почти всички деца, родени в София през 1995 година, Вито не е усъвършенстван генетично и не е ваксиниран срещу херпес, HPV и HIV. Вито има и херпес, и папилома, а освен това е боледувал от грип поне по веднъж през всяка година от живота си. След толкова възпалителни процеси и с диетата и хранителните добавки, които може да си позволи, Вито изглежда като стар човек. Демографският профил на квартала му е такъв, че понякога му се случва през целия ден да не срещне нито един човек, който да изглежда по-възрастен (и непривлекателен) от него.

Вито все още не може да повярва, че изобщо го назначиха на работа към кметството, дори със задължителното условие денонощно да носи биометрична гривна, която непрекъснато да докладва на личен състав за жизнените му показатели, калоричния му баланс и приема на течности, така че кметството да може да удържа от заплатата му при всяко отклонение от нормите, записани в трудовия му договор.

Вито стига до бюрото за анахронични финансови услуги и с облекчение открива, че зад бюрото седи невзрачен мъж с невзрачна риза и невзрачна вратовръзка, който дружелюбно примигва срещу него. Както във всяка обществена сграда, входът на банковия клон е невидимо минно поле от скенери, монтирани с формалната функция да откриват потенциални атентатори от непрекъснато увеличаващия се списък от организации, признати за терористични от Европейския и/или Евразийския съюз. Както във всяка банка, мол или станция на метрото, скенерите са допълнително настроени да проверяват личните данни и да установяват емоционалното и физическото състояние на влизащите с оглед на евентуална покупка, така че автоматичните рекламни системи да ги облъчват с прецизно таргетирани послания. Ако зад бюрото седеше поредната банкова служителка с изумрудени очи и полуотворени влажни устни, Вито може би щеше да се обърка и да си тръгне. Но когато невзрачният мъж, когото сигурно са назначили с цел да обслужва точно такива клиенти, се изправя зад бюрото си и протяга ръка към него, Вито почти не се поколебава, преди да я стисне.

– Заповядай – казва служителят и му посочва единствения стол пред бюрото си. – Какво мога да направя за теб?

Вито предпазливо се отпуска на стола, който плавно променя формата си под него, за да поеме тежестта на тялото му. Удръжките от заплатата му са най-често за наднормено тегло.

– Ъ-ъ – казва Вито.

Правителството от години води агресивна рекламна кампания за насърчаване на вербалното общуване, но Вито все още се чувства неудобно, когато трябва да говори на “ти” с непознати хора, които седят зад бюро.

– Исках да попитам нещо – казва Вито.

Служителят го насърчава да продължи с още едно примигване. Никой няма нужда да примигва толкова често. Това действие несъмнено изпълнява някаква професионална функция.

– Към вас ли… – Вито се обърква, но преглъща и решавада продължи. – Към вас ли трябва да се обърна, ако не искам да умра?

Служителят хвърля един поглед към екрана на бюрото си, който оживява в графика с елегантни форми и сдържани цветове.

– Точно така – потвърждава той. – Предлагаме финансиране на всички възможности за удължаване на живота, включително и непрекъснато.

Вито поглежда към екрана. Активните полета с опции като “кибернетиченсинтез”, “трансфер в нов биологичен носител” и “контролирано активиране на теломераза” се уголемяват и стават по-ярки, когато спре погледа си върху някое от тях, сякаш се състезават за вниманието му. Вито с усилие отклонява очи от екрана и открива, че служителят го гледа с невзрачна ведрост.

– Искам да си остана… аз – казва несигурно той.
– В това тяло?

Въпросът прозвучава на Вито като обвинение.
– Ъ-ъ, да – не отстъпва той. – Може би с някои…подобрения, не знам.
Служителят кимва по начин, който показва, че чува нещо подобно по няколко пъти на ден.
– В момента предлагаме на промоция един стартов пакет, който напълно отговаря на нуждите на повечето потребители с по-стандартни изисквания – казва на един дъх той. – Пакетът включва ускорено спиране на процесите на стареене, пълна регенерация на ключови органи и системи, детокс на клетъчно ниво и еднократно копиране на личността в защитена база данни за допълнителна гаранция.

Вито мислено повтаря последното изречение, докато не стига до края му. Служителят търпеливо го изчаква. По всичко личи, че следващият въпрос на Вито също е нещо, което чува по няколко пъти на ден, защото той го изпреварва в момента, в който Вито отваря уста, за да го зададе.

– Копирането на личността е безплатна екстра към пакета -уточнява служителят. – Копието се съхранява до поискване в базата данни. Ако решиш, винаги можеш да го изтриеш. Ако все пак решиш да го използваш – следсто, двеста, триста години – извличането от базата данни и прехвърлянето в нов биологичен или кибернетичен носител е допълнителна услуга, която се заплаща допълнително.
– Аха – казва Вито, поуспокоен.

Безплатните неща го тревожат. В края на живота си Вито вече знае, че не съществуват наистина безплатни неща.

– Колко е цената на пакета? – пита той.

Служителят му казва. Вито не отговаря толкова дълго време, че служителят услужливо му съобщава цената и в индийски рупии. По този начин от числото отпадат няколко нули, но мозъкът на Вито все така отказва да го свърже със собственото му съществуване.

– Виж – въздъхва служителят след още една пауза продължителността, на която несъмнено е предписана до част от секундата в инструкциите за обслужване на клиенти. – Знам, че тази сума ти се струва фантастична. Но когато се разбие на вноски за достатъчно дълъг период от време, винаги може да се намери удовлетворително решение.
– Колко дълъг период от време? – казва настоятелно Вито. -Петстотин години? Хиляда години?
Служителят прави неопределен жест.
– Няма значение – казва той. – Точно това е смисълът на анахроничното финансиране. Със заема, който ще ти отпусне банката, ти ще можеш да си купиш достатъчно време, през което да го изплатиш.
Вито го поглежда с нещо, което граничи с отчаяние.
– Да поговорим за разполагаемия ти месечен доход -предлага спокойно служителят.

Разговорът продължава по-дълго, отколкото Вито е очаквал. Служителят проявява безкрайно, неизчерпаемо любопитство към разполагаемия месечен доход на Вито: към заплатата му (малко над минималната работна заплата, малко под средната за страната и доста под средната за града), към професионалните му перспективи (“системата”, както служителят нарича екрана на бюрото си, ги оценява по-скоро положително, което донякъде изненадва Вито, но“системата” явно знае повече за финансовото състояние на работодателя му и очакването търсене на хора с неговата техническа специалност и професионален опит през следващите няколко века), към евентуалните му източници на допълнителни доходи (Вито няма такива) и членовете на семейството му, за които Вито носи финансова отговорност (Вито няма и такива), към данъчната оценка на апартамента му в ж.к. “Кремиковци-18” и приблизителната пазарна оценка на автомобила му (пренебрежима, защото Вито кара – или по-точно не кара, а държи паркирана на улицата зад блока – шкода рапид комби на метан, модел 2038 година, която купи на лизинг втора ръка по настояване на жена си, за да пътуват по-лесно с количката и нещата на детето, когато се роди детето, но така и не им остана кога и с какво да пътуват, а междувременно се разведоха. Вито не се е виждал на живо с “детето” от осем години, така че му остана само старата шкода, за която впрочем дори не е сигурен, че е в движение), към месечните му разходиза храна, дрехи и развлечения, които “системата” определя със стряскаща точност, както и към банковата (кредитна и депозитна) история на Вито, която е по-скоро отегчителна, без драматични и изненадващи обрати както в положителен, така и в отрицателен смисъл.

В крайна сметка служителят и Вито постигат съгласие заедно число и служителят тържествено го въвежда в “системата”, като дори използва за целта светлинната клавиатура, вместо само да погледне към екрана, както прави до този момент. Вито не се съмнява, че ритуалът с въвеждането на числото също е част от професионалния етикет на банката.

На екрана се изписва друго число.
– Какво е това? – пита Вито, обезпокоен.
Служителят не изглежда обезпокоен.
– За твоята категория доходи, максималният допустим размер на месечната вноска по кредита е 45% от разполагаемия ти месечен доход -обяснява той. – Можем да го увеличим още малко, ако ни представиш гаранти, които да…
Вито поклаща глава.
– Не мога да ви представя гаранти – казва той.
– В такъв случай вноската остава 45% от разполагаемия ти месечен доход към този момент – казва служителят.

Невзрачният мъж не свива рамене, но някакси оставя Вито с това усещане.

–  А какво е това? – повтаря Вито и посочва числото на екрана.
– Това – казва търпеливо служителят, – е срокът на кредита.
Вито се взира в числото.
– В месеци? – казва той.
Служителят съвсем леко се усмихва, но когато вижда, че Вито не се усмихва, с готовност стопява усмивката си.
– В години – казва служителят.

Скенерите за физиологичното и емоционалното състояние на Вито, които го следят още от влизането му в банковия клон, сигурно подават някакъв дискретен сигнал на служителя, защото той с готовност добавя:

– Разбира се, условията по изплащането могат да бъдат предоговорени във всеки един момент от срока на кредита, срещу минимална допълнителна такса.

Гърлото на Вито е пресъхнало. Мисълта за собствения му живот, съотнесен към геологичната епоха на екрана, го кара да преглъща със скоростта на движението на тектонична плоча.

– В какъв момент, например? – осведомява се той.
Служителят приветливо се навежда към него над бюрото си.
– Анахроничното финансиране е сравнително нова дисциплина в банковото дело – доверява му той. – Нито една банка в света няма опит с този времеви порядък, за който всекидневно се сключват договори за кредит.
Вито го гледа безизразно.
– Да кажем – продължава служителят, – че в някакъв бъдещ момент от срока за изплащане на кредита настъпи събитие от такъв порядък, че промени самата парадигма на договорените условия в полза на клиента. Нещо като форсмажорно обстоятелство, но с обратен знак. В светлината на такъв положителен катаклизъм – независимо дали е финансов, демографски, технологичен, медицински или културен – относителната стойност на кредита ще се промени драстично. Нима не е възможно след пет хиляди години световната финансова система да не съществува във вида, в който я познаваме? Толкова ли е трудно да си представим, че след десет хиляди години може да имаш такъв месечен доход, че да можеш да си позволиш да изплатиш цялата останала сума по кредита наведнъж?

Вито гледа числото на екрана.

– Говорите за чудо – казва той.

Този път служителят се усмихва съвсем безусловно.

– Говорим за вечността – отговаря той.

Вито излиза от банката и спира за малко, заслепен от светлината на сутрешното слънце. Усещането му за време все още е в шок след преживяването и за момент му е по-лесно да види квартала пред себе си такъв, какъвто го познаваше като дете, когато градът все още не беше започнал да се разраства на североизток и Кремиковци беше легендарно място, където протестираха безработни металурзи и се снимаха евтини холивудски продукции. Вито замаян огледа интерактивната фасада на клона на конкурентната банка от другата странана улицата, но вижда старите тухлени комини, от които е спрял да излиза дим,още преди да се роди. Спомня си как изглеждаше тази улица в годината, когато двамата с Вили се преместиха да живеят в квартала – апартаментите се продаваха на зелено на млади семейства, а улиците между блоковете все още нямаха тротоари. Спомня си кога на това място още имаше разръфана детска площадка, на която се събираха повече кучета, отколкото деца и жена му не искаше да извеждат детето – винаги го наричаха “детето”, дори след като се разведоха, а“детето” замина за Бангалор и не се върна – на тази площадка, а вместо това буташе количката до по-хубавата детска площадка на следващата спирка.

Спомня си евтиния квартален бар, който отвори на същото място през годината, когато Вили го остави, макар и да не си спомня с подробности повечето вечери, прекарани в него.
Спомня си как преди да влезе в банката, си мислеше как целият му живот е минал в този квартал.
Опитва се да си представи как ще изглежда този квартал – този град – този свят – в деня, в който ще изплати последната вноска по кредита си.

Пита се какво ще си спомня тогава.

Вито махва с ръка пред очите си, за да активира фоточувствителното покритие на контактните си лещи, и поглежда вътрешния си часовник.

Ако ще трябва да връща кредит през следващите 14,376 години от живота си, по-добре да не закъснява за работа.