В последната неделя на октомври залата на Софийска градска художествена галерия е пълна, всички 150 места сазаети, по земята стоя хора. Поводът е философът Боян Манчев, който застаналпред аудиторията обявява края на съвременното изкуство.

Така започна шестото издание наобразователната платформа Въведение в съвременното изкуство на фондация Отворени изкуства и галерия SARIEVContemporary. Основна цел на Въведението от самото му създаване през 2011 г. е дасъздава познание за съвременното изкуство и да го представя по достъпен начиндо максимално широка аудитория, която после да се превърна в адекватна икритична публика. През годините гост-лектори са били художници като ЕргинЧарошоглу, Недко Солаков, Правдолюб Иванов, както и български и международникуратори като Рене Блок, Крис Шарп, Зузана Блохова и Едит Йежабкова, МарияВасилева и Светлана Куюмджиева. И ако досега лектори са били винаги хора, коитосъвсем директно се занимават с изкуство – неговото създаване, анализиране иликритика, то тази година кураторът Вера Млечевска и организаторите се спират надруг подход, който е и доста рисков. А именно теоретици и академици да говорятза изкуство. Рискът е в това, че съвременното изкуство по една или друга причинав България се смята за малко неразбираемо, малко отнесено, може би твърде концептуално. А какво остава, когато философи се впускат в задачата да„въвеждат“ в съвременното изкуство през призмата на своя академичен бекграунд.И колкото и рисково да изглежда начинанието, то пълната зала на СГХГ показва,че „въведението“ навлиза в нов етап. (Дано).

След като Боян Манчев – една от звездите на философията днес – обяви края на изкуството, Въведението щепродължава през следващите 4 седмици да изследва какво има отвъд. Следващитесъботи предстоят лекции на Тодор Тодоров, Светла Казаларска и СтанимирПанайотов. Егоист се обърна към лекторите с няколко бързи въпроса Живота следкрая на изкуството – преносно и буквално. Виж какво отговориха Боян Манчев,Светла Казаларска и Станимир Панайотов. А Тодор Тодоров ще можете да чуете наживо още тази събота, 5 ноeмври.

БОЯН МАНЧЕВ

Лекцията Краят на съвременното изкуство? От пърформанс арт къмперформативен капитализъм се състоя на 30.10.


Снимка: Боряна Пандова

Защо се съгласихте да участвате във Въведение в съвременнотоизкуство?
Защото получих ясна, любезна и добре мотивиранапокана, и защото работата ми върху или в отношение със съвременното изкуство емного по-добре позната извън България, тоест би било да бъде представенасистематично и пред софийската публика – независимо, че през последнитепетнайсет години почти без прекъсване преподавам и водя магистърски идокторски работи в двете университетски програми, подсилили значителнокритическия ресурс за мисленето на съвременното изкуство.

Какви са пресечните точки между вашата област и съвременнотоизкуство?
Аз съм философ, а един от императивите нафилософията е да се занимава и със съвременността, и с изкуството. Споредразбирането ми за философията като дейност, този императив е критическиимператив. Проблемът е, че днес полето, което определяме като съвременноизкуство, също представя критиката – естетическа, социална, политическа – катосвоя задача. Така съвременната философия се оказва не само източник завдъхновение, но и идеен, тоест материален ресурс на съвременното изкуство.Философия и изкуство се озовават в ситуация на “критически миметизъм”. Когатокритиката обаче се превърне в норма, и изкуството и философия губятспособността си да въобразяват нови форми, нови светове, и се превръщат в новкритически академизъм. Ето защо е дошло времето за метакритика илисвръхкритика. В лекцията си ще се изправя именно срещу тази свръкритическазадача: не в критическо-апокалиптичен унес да възвестявам края на(съвременното) изкуство, а да мисля неговия исторически хоризонт и предел,както и това, което идва отвъд него.

Какво следва след края на изкуството?
След края следва краят на края. Задачата нафилософията и на критиката не е прогностична; всяко предсказание принадлежи напророческата дейност, не на философията. Изкуството и философията обаче могатда имат общо с метеорологията; техен материал са хаоидни, динамични системи, накоито промяната, както и радикалния разрив, бурята, са вътрешноприсъщи.Въпросът е не какво “следва след”, а дали можем да разпознаем бъдещето, когатото настава. Въпросът е и дали то ще разпознае нас. Трудно е да си представимсвят, по-затънал в настояще от днешния; настояще, което вече разпродавабъдещето. 

Бъдещето принадлежи на тези, които са поели рискада въобразяват невъобразимото – и да го творят.

ТОДОР ТОДОРОВ

В отвъдността нафотографския образ: онтология на легитимация на реалното във фотографскитепрактики и изкуства – 5 ноември, 17:00, СГХГ

Защо се съгласихтеда участвате във „Въведение в съвременното изкуство“?
Проектът ми се струва интересен с различнитевходове и особени места, които пресреща отсам и оттатък съвременното изкуство.Това е важен разговор, който засяга не само изкуството, но и многоизмерната и медиализирана култура, в която витаем днес, това особенопространство на отвъдности и краища.

Какво даочакваме от лекцията ви от курса?
Фотографията е една особена граница и свидетелство.Тя често се мисли знаково отвъд края на изкуството, а от известно време и отвъдсобствения си край. В лекцията ще обърна внимание на няколко ключови, споредмен, фотографски отвъдности и свидетелства. Думата „свидетелство“ съдържа тукспециален ключ. Свидетелството може да препраща към трансценденция, каквито сасвидетелствата на пророците и свещените книги, но говорим също за криминалносвидетелство, за свидетелство, легитимиращо идентичност, реалност и т.н. Каквое отношението на фотографията към смъртта на реалното? Възможни ли са социалнии политически отвъдности във фотографията и какво остава отвъд отвъдността нафотографския образ? На тези и други въпроси ще се опитам да дам отговор налекцията в събота.

Какви сапресечните точки между вашата област и съвременното изкуство?
Занимавам се със социална и културна теория на фотографиятаот години. От друга страна, като писател се чувствам все по-чужд в един тоталитарновизуален свят. Твърде много пресечни точки…

Какво следваслед края на изкуството?
Този прословут край е формулиран още от Хегел.Оттогава насетне постоянно маркираме някакъв край в изкуството. Фотографиятачесто е представяна като един от тези банални, класически краища. Сега вероятнопреживяваме края на този край. В известен смисъл краят е безкраен. Но еднототално дисциплинирано общество няма нужда от изкуство, то се нуждае единственоот лозунги и стимулация.

СВЕТЛА КАЗАЛАРСКА

Музеят емъртъв, да живее музеят! Интервенции на съвременното изкуство впространството на музея – 12 ноември, 17:00, СГХГ


Защо се съгласихте да участвате във Въведение в съвременното изкуство?
На първо място, признавам си, по чистоегоистични причини: за да се самопровокирам и самодисциплинирам да направядопълнително изследователско усилие в една посока, която отдавна ме интересуваи вълнува – артистичните интервенции в музея; в различни видове музеи –етнографски, исторически, природонаучни, научно-технически, художествени и пр.На второ място, макар че то може би идва по-напред по важност: за да налеямасло в огъня на тлеещата публична критика към съвременните български музеи(пък било то и с риск да разгневя музейната колегия), защото музеите у нас(по-голямата част от тях) продължават да съществуват в една времева капсула,която отдавна няма допирни точки със съвременността, или казано другояче – сасе самомузеефицирали. С тази лекция искам да покажа, че един възможен изход от(епистемологичната) криза на музея като съвременна институция е той да бъдемислен (и правен!) като пространство за експерименти – понякога повече, другпът – по-малко успешни, а не като място за монологични упражнения по дидактика.

Какво да очакваме отлекцията ви от курса?
Ще се опитам първо да очертая (съвсем накратко)параметрите на кризата на музея и идеалните концпеции за музея, възникнали вопит за разрешаването ѝ от 80-те години насам, когато започва да се говори зат.нар. Нова музеология. Ще потърся аналогии между институционалната критикакато своеобразен „жанр“ в съвременното изкуство и стратегиите на „новитемузеолози“, които понякога правят явнизаемки от „хватките“ на съвременното изкуство. Ще се опитам да предложа нещокато типология (по всяка вероятност доста несъвършена) на артистичнитеинтервенции в музея от гледна точка на различната (критическа) рефлексивност,която те проявяват – към механизмите на музейната институция, къмколекционерството като специфична практика и към колекцията, към „музейнияпоглед“ (начините на гледане и производство на знание в музея), към музейнияпредмет, неговите значения и репрезентации, към музейния разказ и неговитеинтерпретации, и не на последно място – към музейното преживяване. Едва ли щемога да предложа ясни и твърди тези (а и не смятам, че е необходимо), апо-скоро многобройни примери (за съжаление, взети предимно от чужд, а не роденконтекст), съпроводени с многобройни въпросителни. Бързам да кажа, че нинай-малко не привиждам в артистичните интервенции панацея за всички музейнипроблеми; напротив – давам си сметка, че подобно на процесите наинституционализиране на институционалната критика, артистичните интервенции вмузея често се превръщат в част от подръчния инструментариум от музейни технологии,които не непременно променят статуквото.

Какви са пресечните точкимежду вашата област и съвременното изкуство?
Малко ми е трудно да се самоопределя,тъй като и образованието ми, и заниманията ми досега са доста разнообразни, ноако приема, че моята „област“ е културната антропология и отчастимузеологията, то през последните няколко десетилетия наблюдаваме силносближаване между антропология/етнография и съвременно изкуство. От една страна,съвременните „артисти“ (използвам артисти вместо художници в най-широксмисъл – като хора, които се занимават с изкуство) все повече си служат с„етнографски“ методи в своята работа – интервюта, включени наблюдения, тереннаработа и пр., и от друга – ако етнографският музей е онова публичнопространство, в което се отлага антропологическото/етнографското знание, томузейните уредници все повече прибягват до помощта на съвременните артисти, зада успеят да изразят все по-сложни, все по-фрагментарни, нелинейни,многопластови и полифонични идеи и концепции в експозициите си, с други думи –за да въведат елемент на несигурност в това познание (най-малкото защотохарактерът на знанието в постмодерната ситуация го изисква). Подобно„сближаване“ не е изненадващо, доколкото и двете полета се захранват от сходнитеоретични импулси, свързани с рефлексивния обрат, с интерпретативния обрат, скритическата социална теория и др., които неизбежно формират допирни точки впрактиките им.

Каквоследва след края на изкуството?
Струва ми се, че и „музеят“, и „изкуството“се намират в близки ситуации. Не е ли невъзможността за представяне на „голямразказ“ за история, народ, раса, природа и пр. в музея аналогична наневъзможността за конструиране на „голям разказ“ за съвременното(постисторично) изкуство, към която препраща тезата за края на историята на изкуството на Артър Данто?И дори ако някои (критично-рефлексивни) артистични интервенции в музея успяватда покажат, че има много възможни „истини“ и че нито една от тях не е по-истинна от останалите, то не е ли товапоредният манифест, поредният „голям разказ“, който сам по себе си опровергаваДанто, че е настъпил краят на „епохата на манифестите“? С други думи – нямампредстава.

СТАНИМИР ПАНАЙОТОВ

Спекулативен реализъм, обектно ориентирана философия и визуални изкуства –19.11., 17:00, СГХГ


Снимка: Нада Костич

Защо се съгласихте да участвате във Въведение в съвременнотоизкуство?
Защото е важно –  а за някои и неизбежно – да общуваме публичнои да се образоваме взаимно. И защото като някой, който работи основно с текстда говоря и мисля чрез образи е удоволствие. И понеже ми се струва, че имамкакво да споделя като знание: до голяма степен поканата съвпада с определенапресечност между теоретичните полета, в които работя и съвременни визуалниизкуства (виж по-долу). Подчертвам – визуални. В сегашната историческаконюнктура общуването е обществено, ако е опосредено основно чрез образи. Товае деспотично условие на нашето съществуване, но за мен е интересно образът инеговите модели да се мислят в тази двояка перспектива между потисничество иеманципация, между депресия и еуфория. 

Какво да очакваме от лекцията ви от курса?
Tова ще бъде по-скоро семинар. Планътми е да започна с инсталацията Нашият продукт на Памела Розенкранц, която сепревърна в стандартна препратка към теоретичния примат на съвременните форми нафилософски реализъм, възпроизвеждани в изкуството. Този проект ще послужи катообразно въведение в т.нар. спекулативен реализъм и основната движеща идея надвиженията около него, т.нар. антикорелационизъм. Основната идея наантикорелационизма е да оспори песимистичното допускане на цялата контитенталнафилософия след Кант, че ние не можем да познаваме ноумена („нещото в себе си“),т.е. че винаги се отнасяме към някакъв феномен чрез възприятията си, но никогане общуваме директно с реалността на „нещото“. Очевидно това оспорване имаособено силно значение за естетиката, тъй като директното познание на „нещото“през художествения обект надмогва типичното хуманистко самодоволство, череалността се определя от нашите сетива. (Разбира се, това не е нова заявка вестетиката, но условията са се променили.)

Антикорелационизмът има иполитически измерения, за които ще говоря, и се родее с определен паралелхвърлян между естетиката на минималното опосредстване и политиката наминималната репрезентация. Нещо като естетически минархизъм. Та на основата наантикорелационистката теза се породиха няколко движения във философията иестетиката и идеята ми е, от една страна, да представя тези няколко новифилософски „жеста“ (спекулативен/нов реализъм, обектно ориентиранафилософия/онтология, не-философия) които заедно с пораждането си бяха почтиведнагически, макар и многозначно, усвоени в изкуствата. Но от друга странаискам да подложа на проверка дали на практика този изоморфизъм работи, извънзаявката за синтез между художествен обект и теоретична концепция? Ще се опитамда породя импровизиран отговор, който се надявам да бъде формиран и с участиетона публиката. Големият въпрос е защо художествените среди реагираха толковапозитивно на тези философски теории? Имало ли е в историята на изкуството такъвсякаш идеален изоморфизъм между художествената творба и теорията? Можем ли дасравним обектно ориентираното изкуство, вдъхновено от хора като Греъм Харман, сдадаизма на Тристан Цара например? Целта е да видим какво се случва визкуството, когато теорията се превърне в до голяма степен задължителен жест.Това е сериозен проблем, за който искам да науча повече от публиката. Защотопроизводството на „новото“ е тежък исторически труд, претенцията за която вмомента бива разигравана с известна доза трансисторическа драматичност.

Какви са пресечните точки между вашата област и съвременнотоизкуство?
Аз се занимавам основно сконтинентална и феминистка философия и феминистки постструктурализъм. Мисля чедвете пресечни точки са в понятията за „отношение“ и „пол“ (gender). В сферата на изкуството рецепцията на континентални философи е по-скороисторически факт, чиято значимост често угасва с безотносителна незначителност.Тук става дума по-скоро за тенденции. Например обектно ориентираната онтология(ООО) намира особено ценно място и радушен прием сред куиър и жени художнички.Въобще отношението към категорията „отношение“, която е ключова за ООО, е каточе ли нещо, към което жените в изкуството проявяват непрекъснат интерес. За менкато изследовател на пола това е особено важно: да наблюдаваме дали интересътот страна на художествения свят към определени теми, понятия и категории сепроменя във времето в зависимост от пола. Понятието за отношение в естетикатапредполага една безкрайна взаимозависимост, а понякога – и взаимозаменяемост.Но то може да бъде и банален релативизъм, чиито последствия са политическибезсмислени. Като цяло самото понятие за социален пол, което движи голяма частот работата ми, има много добър прием в изкуството и особено в пърформънса исъвременния танц и хореография. Но с годините интересът към джендърпроблематиката се промени и днес има търсене на нормативни и формалистки идеиза истината на половото различие. Спекулативният реализъм често е обвиняван вполова слепота. Аз твърдя, че не е.

Какво следва след края на изкуството?
След края на изкуството следва краяна човечеството. Нека обясня. В масовото съзнание изкуство означававъображение. Краят на изкуството в този смисъл означава край на въображението,а с това – и на разума. Но означава ли краят на разума край на човека? Не.Човечеството е доста мъртво от известно време насам, и мнозина в света наизкуството изследват тази идея. Така че следва да се пита и какво би дошло след края на човека. Идеята, че човекът е разум, е исторически отдавна проиграна вказиното на философските спекулации. И въображението ни днес търси нови форми,които да заместят „разума“. Тук решаваща роля имат художествените дейци и тазиработа на въображението да намери своите нови дела и дни е и политическа тегобаза артиста. В този смисъл ние вече живеем в една дълга, но ускорена, епоха,изключително интересна за художествения свят: този свят знае, че политическатаму тежест печели от края на човека, и е нормално да експлоатира това. Човешкотовъображение е толкова всемогъщ паразит, че може да визуализира дори и къммомента какво ще се случи със света ни когато нас ни няма тук след 6 милиардагодини, колкото ни остават преди Слънцето да изчезне.

Играта на въображението за края,която въпросът ви предполага, е безкрайна дори и след реалната смърт на човека,която според все повече учени е неизбежна. На този постапокалиптичен сценарийкореспондират теоретичните жестове, които ме занимават: изтребление,антропоцен, постчовешкото, климатичните промени. Въображението за края най-накраянамира своя хоризонт на абсолютното. Със смъртта на човека ще умре и саматаидея за крайното, финалното; за някои, като Куентин Мейясу, и толкова по-добре,защото в космическия последен миг на последното възможно възприятие нареалността, на Външното, ще възтържествува естетиката на ноумена.Спекулативният реализъм е насочен към този примитивен идеал. (Друг е въпросъткакво казва за нас самите днес идеологията на този космически песимизъм: съссигурност внушава, че човешкото е изтощено.)

Самата идея за „край“ е старамиленаристка идеология, но днес различното е че човекът е все по-близо донейната реализация, технологически и научно погледнато. Идеологията на края есложно политическо оръжие и теология. Тя изисква кризисни, крайни решения. Днесголямото решение, за което все по-често се говори и въобразява в изкуството, еименно изтреблението на човечеството от самото себе си. И въпросът предсамоосъзналите крайността си постчовеци е дали ще намерим някакво удоволствие впроцеса на изтреблението ни. Това е естетическият въпрос. Образът, естетиката,изкуството могат да имат тази политическа функция да доставят удоволствие впросеца на нашето разпадане като огледала на реалността. Ако човекът е бавностопяващо се огледало, то изкуството му напомня, че реалността ще надживееогледалото.

АЛЕН СЕРВЕ


Източник: www.cobosocial.com

Последната лекция на 26 ноември щебъде от поредицата „Форум Колекционери“. Серията е отново с образователнанасоченост и цели да вдигне завесата на тайнственото занимание, наречено„колекциониране“. Или кой и защо купува изкуство? Как се изгражда еднаколекция? Каква е ролята на колекционирането изобщо за функционирането насъвременното изкуство? Специален гост тази година ще бъде белгийскиятколекционер Ален Серве, който водещото международно списание за изкуство ArtReview поставя в класацията си на 100-те най-влиятелни личностив съвременното изкуство в света. В България Серве е по покана на галерия SARIEVContemporary.

***

„Въведение в съвременното изкуство“ е проект на фондация „Отворениизкуства“ и галерия SARIEVContemporary и изданието в София през 2016 е финансирано от Столична програма „Култура“на Столична община за 2016 г. Всички лекции са с вход безплатен и се провеждатна български език. Препоръчително е предварително записване на адрес assistant@sariev-gallery.com. Следващите лекции са на 5, 12, 19 и 26 ноември с начален час 17:00 вСофийска градска художествена галерия.

Повече информация тук и тук.