Тези дни не ме бива в предварителната подготовка, сигурно така е по-добре. Започвам да резервирам хотел за следващияград, едва когато блещукащите светлини на настоящия град съвсем се скрият ивсички заспят. Пак е късно, а не знам накъде точно да поема утре. Нищо невръхлита със своята неотложност, освен търсенето на достатъчно интересно място,по-интересно от предишното. Звъня на рецепцията и казвам, че ще остана още еднанощ тук, няма сили да търся нов град. После ще видим.

Знам, че трябва да стигна до Ногалес, доризаради Чарлс Мингъс, роден там, не толкова заради Мексико от другата страна.Ако има опашка на влизане в Мексико, оставам си само с Чарлс.

Не мога да си спомня друго начало на парче на Мингъс като това на “Goodbye Pork Pie Hat” – има някаква решимост да докараш нещата докрай, въпреки мъртватахватка, в която се намираш. Тази музика тегли с такава сила, че в повечетослучай можеш да я слушаш не повече от веднъж дневно, седмично, месечно. Нямакак да си пускаш Мингъс ей така, да ти оправи настроението. Той е толковахладнокръвен и суров на моменти, че чак те хваща яд как е възможно това. Имаедна негова версия на класиката на Дюк Елингтън “Sophisticated Lady”, щеразбереш защо, особено в концертната й европейска версия от 1964 година.

Фотография: Xperia

Скоростта намалява. Знаците са разположени наблизо – 55 мили в час, 45, даже 25мили, още малко ще трябва да спра. Едва съм видял табелата InternationalBorder и вече два големи джипа на Homeland Security са от другата страна напътя, а табелката 3 долара Ed’s Parking, която търся, е точно отсреща.Мексико е ей там, зад оградата.

Проучил съм, че Ed’s Parking е мястото, къдетотрябва да паркирам, докато по сателитното радио пускат нещо друго, също толковадобро – Джон Колтрейн и “Nancy”, която всъщност се казвала “Bessie”, ама защотоНанси Синатра имала рожден ден, та текстът бил набързо сменен.

– Три долара за деня или седем долара снощуване?

– Три долара, естествено, аз съм само за този следобед. Накъде е границата запешеходци?

– Две преки надолу и после наляво.

Две преки надолу и после наляво е близо. Паркирай си на Ed’s Parking да ти еспокойно – хем колата е на сигурно място, хем границата е наблизо. Така пишешев някакъв форум, оказа се абсолютно вярно.

Фотография: Xperia

Първото нещо, което виждаш от американската част на Ногалес не самагазинчетата, които ти продават песос, местата за евтин алкохол илиресторантите. Поглеждаш напред и виждаш оградата. В някакъв смисъл тя е смешна,вие се по билото като някаква изчанчена метална конструкция, която отделя едникъщи от други и набързо изживяваш всички чувства, които границата донася -паспорти, проверки, валути, светове, врагове, отворени багажници на коли,опашки, печати, въпроси, липса на отговори. И изведнъж, тъкмо снимам някакъвмагазин, табелата се изпречва пред мен, сякаш скалъпена с надпис To Mexico истрелка, която сочи към някакъв тротоар-коридор. Поглеждам – хората минават ида, там е Мексико.

Чакай малко.

Спомням си как никой от хотела не беше ходил вМексико. Всички до Ногалес, но нито един в Мексико. Дори от любопитство, не.Дори за да опитат храната, не. Дори за малко песос в джоба, не.

Стори ми се странно. Поглеждам към тротоара-коридор, хората си минаваха, нямашеи опашка.

Фотография: Xperia

Фотография: Xperia

Чакай малко. Огледах се за някакво уж информационно бюро, указателна табела,някой, който щеше да ми даде информация, поне малко повече информация – иначеси стоя с паспорт в джоба, издаден от България, която – така твърдеше сайта наМинистерство на външните работи – има 180-дневен безвизов режим с Мексико, и неправя нищо. Дори 180 минути в Мексико щяха да са ми достатъчни, но поне малкоинфо, моля. Тогава се появи спасителната табела – по-малка, с надпис Permits.Да видим какви са тези разрешителни и кой ги издава. Вътре беше празно, вториетаж, две работещи гишета от общо пет и дама, която изглеждаше усмихната, наедно от тях.

– Отседнал съм наблизо и няма какво да правя, та се чудя дали си струва даотида за два-три часа в Мексико, имам виза, от България съм, имаме безвизоврежим, ама мога ли да се върна после? (изстрелях цялата информация, която бяхнасъбрал).

– Не би имало проблем, момент да ви сложа нещо. (закачи едно бяло листче къмпаспорта ми).

– Тоест сигурно е, че няма да има проблем?

– Никакъв.

Беше лаконична и нито поощри плановете ми, нито ги саботира. Да видим тогава.

Надолу по стълбите към първи етаж и табелата To Mexico при това вече суверена стъпка. Само след десетина метра схванах, че няма връщане назад, когатоминах една от ония врати, дето не се въртят наобратно, а след още десетинавидях и гигантската опашка, която чакаше да влезе в Щатите. Стана ми ясно къдее уловката – влизането в Мексико е фасулска работа, излизането е трудно.Походих още малко, оглеждайки се за някакъв мексикански граничен пункт, може бищяха да поискат паспорта ми, да видят, че съм от България, това-онова, какво щеправя в Мексико, но нищо. Само след още десетина метра вече бях вътре.Магазини, песос, зъболекарски кабинети (сигурно 20-30 поне), ресторанти,рейсове, шум, улични търговци, глъч, Мексико, драги. Мъже, насядали около един,на когото му чистят обувките. Други, насядали около друг, който прави уличнахрана. Трети, които пият кока кола от стъклена висока бутилка, мексиканскаидилия.

Фотография: Xperia

Фотография: Xperia

Последната подобна граница, която преминавах пеша беше Турция-Грузия, има нещочаровно в преминаването пеша. Не натискаш газта на колата, а просто крачишпо-бързо. И зад теб е едната страна, пред теб – другата. И сега е така.Хотелската стая, дрехите, куфарът, колата – всичко е от другата страна, а ти серазмотаваш в някакво гранично Мексико.

Бях закусвал преди не повече от два часа, но трябваше да опитам нещо, да речем- първото, изпречило се на пътя. Улично, пълно, стори ми се интересно. Тъй катоникой не говореше английски, което беше неочаквано, заложих на онази част отменюто, която се казва просто Los Clasicos плюс кока кола. Момчето посмята наедин калкулатор после ми показа дисплея с надпис 2.45. Оставих три долара иседнах да изчакам. Излишно е да казвам колко люто беше всичко.

Фотография: Xperia

Около мен имаше основно магазини за храна, пълни с някакви версии на големи пакети Зрънчо и наистина безброй зъболекарски кабинети. Беше ясно – зъболекарският бум е налице, американците идват тук да правят зъбите си почти за без пари, а после обръщат и по няколко текили. Стори ми се като добър модел за здравен туризъм.

Фотография: Xperia

Фотография: Xperia

Замислих се за опашката, колата, която ме чакаше ей там, на километър-два,положението ми на някакъв особен тип турист, който идва от България, за да бъдев Щатите, а се озовава от другата страна на бариерата.

– И какво ви накара да отидете до Мексико? (иначе усмихнат, американецът, койтопреглеждаше паспорта ми сякаш не схващаше защо са тези усилия и час и половиначакане на опашка).

– Ей така, да разгледам.

– И не сте купили нищо? (докато гледа в някаква папка, сякаш за да открие, чена Б се намира България).

– Абсолютно нищо.

– Тоест просто минахте да разгледате. Къде сте отседнали?

– На път съм за Финикс.

– И дойдохте да видите. Добре. Какъв език говорите в България?

– Български.

– Добре. Значи само минахте да разгледате. Добре. Ето ви паспорта.

***

Всички фотографии са направени с изключителнатакамера на мобилен телефон Xperia XZ. Материалите са част от поредицата#xperiatravel. Очаквайте скоро на egoist.bg Епизод 3.