Разговаряме с писателя, философ, сценарист и продуцент – Владислав Тодоров Първият роман на Владислав Тодоров – Дзифт е екранизиран от Явор Гърдев, след което той получава наградата за най-добър режисьор на Международния филмов фестивал в Москва. По-късно излиза и романа Цинкограф, по който операторът Емил Христов дебютира като режисьор в киното с филма със заглавието Цветът на хамелеона, чиято премиера бе на Международния кинофестивал в Торонто.

Владислав Тодоров е доктор на философските науки и преподавател в по литература, руско и източноевропейско кино в Пенсилванския университет в САЩ .

Наскоро стана ясно, че Теодор Ушев, който тази година беше номиниран за Оскар за късометражната анимация Сляпата Вайша, ще бъде и жури в следващите награди на Академията и ще режисира първия си пълнометражен игрален филм в България. Той ще е екранизация на романа Пумпал на Владислав Тодоров. Филмът ще бъде сниман в България догодина и ще е първият филм на Ушев, който ще е финансиран у нас и подкрепен от Националния филмов център.

Честито, вълнуващо е вероятно за вас това, че ще имате възможност да реализирате този проект. А защо това ви е важно?

Първо за мен е изключително важно, защото до този момент всички мои романи са били филмирани. Писани са с оглед на филмиране. Това завършва целия ми проект Пумпал, който се състои първо от роман и второ от филм.

Тоест, пишете с идеята романът да се филмира след това?

Като че ли, това ми е вродено по някакъв начин и аз така си представям книгата, когато я пиша. Като да се случва на кино.

Само че, този път не става въпрос за традиционно игрално кино. От PR отдела на филма, получихме следната информация :„Филмът ще бъде антиутопия и първи опит в българското кино в областта на научната фантастика. Като жанр в литературата и киното, антиутопията често описва въображаемо общество, където настоящи обществени тенденции се превръщат в кошмарни крайности, каквато е и историята в Пумпал. Филмът Пумпал ще разкаже историята на безсмъртна нация, която иска да напусне земята от борда на Пумпала. В това общество женският пол е вече ненужен, ще бъде съхранена само една мостра на приказно красива жена, която ще бъде отнесена в Космоса. Сюжетът на мрачната приказка е поглед в бъдещето, а голяма част от него е свързана с един от култовите паметници на комунизма в България – Бузлуджа, чиято форма напомня пумпал, от където идва и заглавието на проекта.  В текста монументът има символно значение на летяща чиния, замък на злото, който ще излети в бъдещето. „Пумпал, брутална приказка“ пише на корицата на романа ви. Брутална, защото паметника на Бузлуджа е в архитектурния стил брутализъм. Но защо решихте да тръгнете към Бузлуджа в „обувките“ на литературата?

Заради самия паметник. Той по някакъв начин предизвика въображението ми и това е най-категоричния бруталистки монумент. Той не е сграда, той е именно монумент паметник и вероятно се класира като един от най-амбициозните паметници на брутализма. Оттам идва и името на жанра брутализъм – използването на огромни количества бруто бетон, суров бетон. Оглеждах се за подобен обект, който да се превърне в този космически кораб и осъзнах, че паметникът  е строен под формата на летяща чиния, т.е. носи предварителната идеята да се завърти и да излети. Освен това разположението му е изключително впечатляващо – той е на върха на планината и в една приказна антиутопия, какъвто е романа, това се вписва. В приказките, този обект би бил замъка на злото, в който е заключена красавицата, но в случая този замък трябваше да бъде един футуристичен обект, около който да завъртя цялата история и да го превърна в космически кораб.

Описвате бъдещето, в един антиутопичен роман. Със сарказъм, с похватите на гротеската и на научната фантастика. Дистопията или антиутопията в литературата е несъществуващ свят или по-скоро измислен свят, в който човешките дефицити, пасиви, недъзи придобиват ужасяващи, крайни проявления. Кои от недъзи на нашето общество вие искахте да третирате е романа?

Първо аз си представям дистопията или антиутопията като жанр, изцяло фикционален, литературен, рисуващ една картина на настоящето, но пренесена в бъдещето. Човек се опитва да улови тенденции, феномени, културни и  научни елементи, които задават големите дилеми, и се опитва да погледне как днешния ден би се развил в някаква крайност в бъдещето.  В този смисъл те – антиутопиите винаги съдържат бъдещето като го представят като крайно за обществото. Освен това, вътре основните дилеми не са само български. Идеята за безсмъртието и тази за безполовост са общи въпроси, защото ако си помислим, че така желаното от света безсмъртие бъде получено, то ще струва нещо, т.е. ще ти се отнеме нещо друго. И за мен дилемата би била пол срещу безсмъртие. Ще отпаднат половете, няма да има нужда да се възпроизвежда човечеството и ще остане една малка микронация от безсмъртни хора, всичко останало ще отпадне. И в тази връзка, няма да има желанието, сексуалното такова, и ще отпадне и жената в някакъв смисъл т.е. тя става безпредметна. Това е общият план на антиутопията, който се опитва да постави големи дилеми на съвремието ни, не само на България. От друга страна, понеже това е поставено тук, на полуострова, съм се опитал да хвана някои  културни тенденции и образи, които искаме да реализираме в бъдещето.

Да, в романа например вие с неповторим сардонизъм третирате теми като Държавна сигурност, чалгата, пластичната хирургия, бюрокрацията, мутризацията. Какво още? Защо това са теми, които са важни за тази наша българска дилема да живеем ли като общество или не?

Тези неща са трайни. Не са мимолетни културни прояви. След разхирметизрането на нашия свят, след падането на комунизма, от тук се разлетяха най-различни демони, кутията на Пандора беше отворена и в България се случиха неща, които никой не можеше да предположи.

Дисциплинарното пространство на комунизма се разпадна, яви се свобода, която разпали големи страсти и си мисля, че тези неща са по-трайни, именно защото идват от дълбоко, от червата.

Не от мозъка, който е бил дисциплиниран. Всичко е заложено в генотипа, другото е вторично.  Някъде дълбоко в червата го има този зов, който е вечен, и ние ставаме негови свидетели, колкото и грозен да е той. И ние трябва да се занимаваме с това. Ние трябва да се занимаваме с тях като трайни особености на нашия пол, нашето възпитание и култура.

Казвате, че е културен проблем това, че не успяваме да се разделим с комунизма и да го определим като минало. Защо?

Аз нямам рационален отговор и търпи изследвания и хипотези, но е факт. И когато един писател се заеме с тези неща, той не се пита „Защо“, а се пита „Какво“? Какво би се развило в неговото въображение с оглед на бъдещето?

Какво липсва в разговорите ни? Какво липсва в изкуството, което създаваме. Та нали много от филмите, които създаваме от литературата, която излиза на български – третират този проблем. Ето, дори и филмите по ваши текстове – Дзифт, Цинкограф Цветът на хамелеона,  филма на Майа Виткова – Виктория, най-популярният роман в последно време – Физика на тъгата на Георги Господинов, книгите на Илия Троянов и други – всичките тези произведения преработват темата за комунизма, соца, пост соц живота ни. Защо не успяваме да се освободим от травмите на миналото и да погледнем на чисто към бъдещето?

Литературата има затворен характер в България. От една страна са хората, които заминават и вероятно това е причината те да го правят, от друга страна тези, които остават не искат това да им бъде напомняно, защото им остава травма в паметта.

Как да излекуваме тази травма?

Чрез изкуството. Стига то да стигне до повече хора. Спомням си навремето, когато Дзифт излезе и започнахме да работим по филма, че се появиха въпроси:  „Защо трябва да се занимаваме с комунизма? Кой се интересува от тая работа ?“ Но въпреки това, филмът стана популярен и то основно сред младите. Но не мисля, че стана такъв, заради комунистическата тема,  доколкото тя присъства вътре. По-скоро заради стила, заради визиите вътре, самата история… Поставя се въпросът за едно културно съзнание, което иска винаги да започне на чисто, по някакъв начин да отрича миналото като травматично. Комунизмът в българската история е доста дълъг период, много поколения са били формирани по това време, самият той е изтрил много  от тази история. И след падането му, сякаш цялото това общество губи паметта си. И това някои го смятат за зло, други имат носталгия по него. Така се формират две културни нагласи. Първата е като към  нещо зло, което трябва да бъде забравено, втората е като към нещо добро, което е ценно.

Какво мислите за случващото се с монумента 1300 години България пред НДК?

Против съм събарянето на паметници, веднъж издигнати. За мен това не е въпрос на експертна оценка или на някакво мнение. По-скоро е въпрос на принцип, че каквото е построено във времето си, трябва да стои, за да свидетелства за това време.

Въпросът е по какъв начин, защото както виждаме паметникът се руши и не изглежда по начина, по който е изглеждал, когато се е строял.  Не е запазен.

Има саморазпадащи се произведения на изкуството. Той може да се огради с шнур и да се остави. Но не би трябвало да има държавна политика или инициатива към паметниците. Веднъж вдигнати те или трябва да се поддържат или трябва да се оставят да се саморазпаднат. Те трябва да свиделстват за история, за време, за място, за вкус. Както беше с Мавзолея, който беше премахнат, поради политически причини.

Паметникът се оценява въз основа на пристрастия. Чисто политически и естетически такива. И разговорът се полага на принципа:  харесва ми – не ми харесва.

Айфеловата кула, като е построена, е смятана за най-грозното нещо на света. Тя е била много по-обидна за голямата цивилизация, но продължава да стои. Обидата минава и тя става емблема на една конструкция, на едно минало. Не мисля, че паметниците трябва да са изложени на своенравието на всекидневието, на момента.

Вие как гледате на проблема с НДК от дистанцията на човек, който живее и преподава в Америка?

Звучи като афера. За да може той да дойде да си подаде оставката, а не да бъде изгонен през главния вход, както стана. Това е някакъв кадрил, един танц на властта, който гледан отвън, седи като фарс. Става дума за отсъствие на политика, какво се случва, какво се прави. Някакъв волтаризъм, действие на импулс. Не говори добре за управниците.

Отново успяхме да се разделим на тези, които подкрепят НДК, там се развиха много културни пространства и от друга страна са тези, които се възползваха от тази ситуация, за да атакуват бившия вече директор в оставка. Но да се върнем към основната тема. Да поговорим за героите на романа. За дебюта на Теодор Уше с неговия първи пълнометражен филм. Става дума за Криптон, който принадлежи към расата на биотитаните – избраници, постигнали безсмъртието и, съответно, отхвърлили половия инстинкт като непотребен. Гаргара пък е оживяла забранена книга, която се разхожда под образа на рижа нимфетка в готическо облекло. Всъщност как си представяте този ваш роман филмиран? Какво говорихте с Теодор Ушев, когато решихте, че този роман ще се превърне филм?

Изпратих му го миналата година, септември месец, много преди шумотевицата, около него с неговото номиниране. Беше една версия на романа, преди финала. Обърнах се към него, тъй като това е една фикционална материя, която изисква много смела, агресивна, визуална намеса. Аз смятам, че той е човек, който притежава подобно въображение. Той е концептуален художник, което е важно, тъй като дистопията или антиутопията са концептуални жанрове. Освен това притежава  изключително мощна визия. Представих си този филм като филм с особена визия. Изображението трябва да бъде агресивно, да не изглежда като ежедневна реалност. Ние трябва да строим свят или да дорисуваме света по особен начин.И си казах, че това е човекът. Той се заинтересува силно и започнахме на работим. Филмът ще въвлича анимация, живо действие, игра на актьори и много постпродукция, специални  ефекти. Строи се нова реалност.

Нямаме търпение. Колкото до Криптон, той е натоварен като един хай-тек монах да препише книжовното наследство на нацията, но също и да поддържа мострата на съвършената жена, която биотитаните ще отнесат със себе си в космоса. Мострата на съвършената жена се оказва прочута в бъдещето фолкпевица на име Белогърла, по чието тяло шарели мигриращи импланти. Актът на преписване тук е интересен. От една страна, както Булгаков пише в Майстора и Маргарита – „ръкописите не горят“. От друга – преписването, ако посочим Паисий Хилендарски е е исконен акт от българската история, култура и народопсихология. Вие какво вложихте в този мотив в романа?

Идеята е да се препише цялото световно наследство на неразрушима хартия. Вътре се говори за лоу-тек, не хай-тек технология. Няма дигитализация. Преписването е на ръка върху неразрушима  хартия  с мастило видимо, и едновременно не видимо. Заключено то не се вижда и не може да бъде прочетено, но отключено може. Това е начинът то да се пренесе в космоса на вакуума и овековечаването му завинаги. Така е архивиран и женският образ. Криптон идва от криптография, защото той е официалния криптокраснописец.

Интересен е мотивът за краката на кокошките. В единия случай казваш само истината, а в другия само лъжата.

Идеята е, че кокошката е останала само една и има два крака и единия действа така, другият иначе. Ако изядеш супа от единия крак казваш само истината, от другия само лъжата.

Това е въпрос отправящ към постистината, който е актуален през последните години. Как да разграничаваме истината от лъжата в този така ужасен свят?

Всичко е силно интерпретирано.  Можем да разграничим  интереси, вместо факти. Можем да разконспирираме заден интерес, отколкото да се възстанови факт.

Ала в литературата всеки може да намери сам своята истина.

 

Пумпал е на пазара от изд. Colibri. От същия автор и същото издателство можеш да се сдобиеш и с преиздадения роман Дзифт.