Някъде в средата на 90-те един австралиец не успя да разбере две неща в България. Едното беше тупалката.

— What’s that noise? — попита веднъж той, докато пиехме кафе в квартала. — It’s tupalka, John. — отвърнах аз с онова зле прикрито доволство, с което показваме неща като ракия и баница на чужденци. Джон каза, че иска да я види и така беше посветен в пролетното тайнство на междублоковите пространства.

Тупалката е пулсът на пролетта. В първата сутрин, когато отвориш прозореца и я чуеш как сладкопойно ечи, знаеш:

— че зимата е свършила;

— че комшийките скоро ще извадят зокуми по терасите и ще си ги гледат осъдително в опит да преценят на коя са най-хубави тая година;

— че бабите вече подбират тоалети, с които ще изкарат лятото на пейката пред блока;

— че комшията вече е разграфил един лист на Н/В и гледа замечтано към беседката, стиснал тесте карти.

После виждаш и комшията, който тупа. Няма и 60 кила — тих и скромен, отруден човек, но грабне ли тупалка, богатир сякаш. Чипровският му килим тежи колкото него, но той с лекота го мята връз лоста, а после поглежда с оня поглед, с който Мел Гибсън заявяваше, че they may take our lives, but they will never take our freedom. Па като се впусне, па като развърти тупалка, па бой, бой. И в този героичен миг комшията е Мел Гибсън. Той е най-малкият брат, който ще опази златната ябълка, ще пребори ламята и ще вземе момата за жена. И няма значение, че после момата ще се превърне в това, което имаме като жена му в момента. Не чува виковете „Ама колко е часът бе, Георгиев?“, защото това е неговата бяла пролет и той ще умре на барикадите ѝ, ако трябва, но тоя, който пита колко е часът, това не го разбира.

И Джон не го разбра тогава. Но когато си тръгваше ми каза, че никога няма да забрави две неща – лелите пред тоалетните, които любезно наричаше „the twenty stotinki lady“ и хората с тупалки в събота и неделя.